Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../……..11.2020 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юли през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. КРИСТИНА ГЮРОВА
при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №13474 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№121132/21.05.2019г., постановено по гр.д. №15680/2018г. по описа на СРС, 165
състав, е признато за установено на основание чл.439 във вр. с чл.124 от ГПК,
че Д.В.Ц. не дължи на „Б.Д.“ ЕАД като погасени по давност сумите по
изпълнителен лист от 15.01.2013г. по гр.д. №61088/2011г. по описа на СРС, както
следва: сумата от 16614,21 лева – главница по договор за кредит, сключен между А.Г.и
„Б.Д.“ ЕАД, по който ищецът е страна по договор за поръчителство с ответника,
сумата от 2860,48 лева – договорна лихва върху главницата за периода от
15.11.2011г. до 18.12.2012г., сумата от 1401,77 лева – санкционна лихва за
периода от 22.11.2011г. до 18.12.2012г., както и сумата от 1076,29 лева –
разноски по делото. Осъдена е „Б.Д.“ ЕАД да заплати на Д.В.Ц. на основание
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2071,50 лева разноски в първоинстанционното
производство.
Постъпила е
въззивна жалба от ответника в производството „Б.Д.“ ЕАД, чрез пълномощника
юрисконсулт К.С., срещу първоинстанционното решение, като се излагат
оплаквания, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Въззивникът поддържа,
че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като длъжникът е могъл да
направи възражение за изтекла погасителна давност пред съдебния изпълнител. Поддържа,
че изтичането на давността не представлява новооткрито обстоятелство или ново
писмено доказателство, поради което счита, че не може да се приложи нормата на
чл.439 от ГПК. Излага съображения за неправилност на извода на
първоинстанционния съд, че давността е изтекла, като поддържа, че в процесния
случай следва да намерят приложение разрешенията, дадени с постановление №3 от
18.09.1980г. по гр.д. №3/80г. на Пленума на ВС, действието на което е отменено
с ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, като поддържа, че същото има действие занапред,
считано от 26.06.2015г. и е неприложимо към заварените случаи. Поради това
счита, че към датата на подаване на исковата молба не е изтекла петгодишната
погасителна давност, тъй като такава би започнала да тече евентуално от
26.06.2015г. Твърди, че по изпълнителното дело са извършвани плащания от другия
съдлъжник А.Г., като счита, че по този начин е прекъсната погасителната
давност. С оглед изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде
постановено друго решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
Претендира разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Д. Веселинов
Ц., с който жалбата се оспорва изцяло. Изложени са съображения, че за ищеца е
налице правен интерес от предявения иск, тъй като възражението за изтекла
погасителна давност не може да се направи извън исковия процес. Счита за
правилен извода на първоинстанционния съд, че давността по отношение на
солидарните длъжници тече самостоятелно за всеки един от тях и неизвършването
на изпълнителни действия от страна на взискателя по отношение на един от
солидарнте длъжници в рамките на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК води до
прекратяване на изпълнителното производство по отношение на този длъжник.
Относно момента, от който започва да тече погасителната давност, посочва, че е
налице трайна съдебна практика, че същият тече от последното валидно предприето
изпълнително действие. С оглед изложеното моли първоинстанционното решение да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439 от ГПК вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК. Чрез иска по чл. 439 от ГПК
длъжникът може да установява само факти, възникнали след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание, от които факти длъжникът черпи права, изключващи изпълняемото право
/например погасяване на правото на принудително изпълнение, поради изтекла
давност, плащане, прихващане и др/.
В случая ищецът твърди, че не дължи сумите, посочени в
изпълнителния лист, издаден по ч.гр.д. №61088/2012г. по описа на СРС, 34
състав, поради изтекла погасителна давност. С оглед обстоятелството, че за
събиране на оспорените в настоящото производство вземания срещу ищеца е
образувано изпълнително производство, съдът приема, че за същия е налице правен
интерес от предявения иск.
Съгласно чл. 114 от ЗЗД, давността започва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо. Съгласно чл. 116, б. “б” от ЗЗД,
давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение. От този момент
докато трае съдебният процес относно вземането, давност не тече – чл. 115, ал.
1, б. “ж” от ЗЗД. Съгласно чл. 116, б. “в” от ЗЗД, давността се прекъсва и с
предприемане действия за принудително изпълнение, а според чл. 117, ал. 1 от ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Според разпоредбата на чл.116,
ал.1 от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, изпълнителният
процес се прекратява, ако в течение на две години от последното изпълнително
действие взискателят не поиска да се извърши ново изпълнително действие.
Според т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
Според становището, възприето в мотивите на цитираното тълкувателно решение, в
гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако
кредиторът няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът
бездейства (не предявява иск), давността тече, защото той може да избира да
предяви иск, или не. Давността се прекъсва с предявяването на иска и спира да
тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си
докато исковият процес е висящ (кредиторът не може да действа, макар да иска).
Когато съдебното решение влезе в сила почва да тече нова давност. Нова давност
започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може
да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не
е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).
Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изп.
производство производство се прекратява на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, че прекратяването на изп. производство настъпва по
силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
ще направи това. Прекратяването на изп. производство става по право, като
новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
В случая от приложеното към настоящото дело изп. дело
№20137780400115 по описа на ЧСИ В.И.с район на действие СГС се установява, че
по отношение на длъжника Д.В.Ц. е направен опит за връчване на покана за
доброволно изпълнение, както и на съобщение за пристъпване към опис и оценка на
движими вещи от 18.02.2013г., които са нередовно връчени, тъй като същият към
този момент се е намирал на лечение в терапевтична общност „Балани“. След тази
дата няма данни да са предприемани други изпълнителни действия по отношение на
този длъжник, като съгласно разпоредбата на чл.125 от ЗЗД давността по
отношение на солидарните длъжници тече самостоятелно за всеки един от тях,
поради което направеното в тази връзка възражение на въззивника се явява
неоснователно. Следователно прекратяването на изпълнителното
производство по отношение на длъжника
Д.Ц., което е настъпило по силата на закона две
години след последното изпълнително действие от страна на взискателя по
отношение на този длъжник, е настъпило на 18.02.2015г. Настоящият съдебен състав не
споделя довода на въззивника, че в конкретния случай не са приложими разясненията,
дадени с т. 10 ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същите се прилагат,
считано от 26.06.2015 г. Налице е трайна практика на ВКС /напр. решение от 09.09.2010г.
по т.д. №400/2009г. по описа на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение; решение №173 от 28.10.2010г., постановено по дело
№1095/2009г. по описа на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение, решение
№ 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на IV ГО, решение № 325/13.01.2016
г. по гр. д. № 2783/2015 г. на III ГО и др. /, в които разрешението на т. 10 ТР
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прилага и преди ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
което становище се споделя и от настоящия съдебен състав. Следователно от
последното изпълнително действие - 18.02.2013г., е започнала да тече нова
петгодишна давност, която е изтекла на 18.02.2018г. и считано от тази дата е
погасена възможността претендираните суми да се събират принудително. Поради
изложеното предявените отрицателни установителни искове за недължимост на
сумите, посочени в изпълнителния лист, издаден по ч.гр.д. №61088/2012г. по
описа на СРС, 34 състав, поради изтекла погасителна давност се явяват
основателни и доказани.
Поради съвпадане
на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на
спора на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство в размер на 1400 лева, съгласно
представения списък по чл.80 от ГПК.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІІ-г въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№121132/21.05.2019г., постановено по гр.д. №15680/2018г. по описа на СРС, 165
състав.
ОСЪЖДА „Б.Д.“
ЕАД да заплати на Д.В.Ц. разноски за въззивното производство в размер на 1400
лева.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.