Номер 314002.10.2020 г.Град Варна
Окръжен съд – ВарнаII състав
На 02.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен А. Атанасов
Ивелина Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Пламен А. Атанасов Въззивно частно
гражданско дело № 20203100502607 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе в предвид, следното:
Производството е по реда чл.413, ал.2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, , бул.“Д-р
Петър Дертлиев“ №25, Офис сграда Лабиринт, ет.2, оф.4, представлявано от
Димитър Бориславов Бончев, действащо чрез юрисконсулт И. Н. Н., против
Разпореждане №25700 от 22.07.2020г. по ч.гр.д.№7417/2020г. на РС Варна, в
частта, с която е оставено без уважение заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу длъжника А. Д. Р. , относно сумата от
8487.53лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.10.2014г.
до 05.10.2016г. по Договор за потребителски кредит №PLUS-
10796607/18.06.2014г., сключен с “БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”,
клон България.
С частната жалба, се поддържа, че разпореждането е неправилно и
незаконосъобразно, тъй като заповедният съд е счел, че процесният договор
за кредит е сключен в противоречие с императивните правила на чл.19, ал.4
от ЗПК, без да съобрази, че въпросната правно норма не намира приложение,
доколкото договорът е сключен преди влизане в сила на закона. На следващо
място се поддържа, че клаузата от договора, определяща размера на
възнаградителната лихва не е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави, като са развити подробни съображения, включително и за
1
приложимостта на чл.430, ал.2 от ТЗ, съгласно който заемателят плаща на
заемодателя лихва по кредита, която в конкретния случай е определена със
съгласието на страните.
Съдът, след като обсъди доводите на заявителят, намира за установено
от фактическа и правна страна, следното:
Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна
страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да
бъде разгледана по същество. Разгледана по същество частната жалба е
неоснователна, като съображенията за това са следните:
На първо място следва да се посочи, че разпоредбите на чл.411, ал.2,
т.2 и т.3 ГПК изрично вменяват на съдът, задължение да извърши проверка
дали искането на заявителя, не е в противоречие със закона или с добрите
нрави, или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това. На следващо място,
следва да се има в предвид, че в случая договора за кредит, на който
заявителят основава претенцията си, е потребителски, поради което се
регулира от нормите на ЗПК, съответно длъжника се ползва със засилена
потребителска закрила.
Видно от данните по делото процесното вземане произтича от сключен
на 18.06.2014г. Договор за потребителски кредит №PLUS-10796607 с “БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, като размера
възнаградителната лихвата е 48.12 %, а този на ГПР е 64.57 %. В резултат, от
което при главница от 10000лв., размера на дължимата лихва за срок от 5
години възлиза на 18970лв.
Според чл.26, ал.1 от ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват
добрите нрави, като преценката за валидност и действителност на сделката,
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. При разглеждане на посочената хипотеза за недействителност,
следва да се има в предвид, че добрите нрави /морала/ имат по-широко
съдържание /обхват/ от хипотезата противоречие със закона, поради което и
незапретените от закона сделки могат да бъдат нищожни. Ето защо
неоснователни са доводите на жалбоподателя, че не може да бъде налице
2
недействителност, поради противоречие с добрите нрави на това, което е
позволено от закона.
На следващо място следва да се отчете, че в българското
законодателство не съществува легално определение за добрите нрави, но
съдебната практика, възприема, че едни от тези принципи са тези на
добросъвестността и на справедливостта. Отражението на тези принципи в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес, както и със забраната да се вреди
другиму, възползвайки се от неговото неравностойно възрастово, социално,
здравословно или материално положение. В контекста на гореизложеното за
накърняващи добрите нрави, се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота или се използва недостиг
на материални средства за облагодетелстване на друг.
В случая е вярно, че процесният договор, е сключен преди влизане в
сила на изменението на чл.19, ал.4 от ЗПК /в сила от 23.07.2014г./, който
ограничава размера на ГПР, който включва възнаградителната лихви, до 5
пъти размера на законната лихва, т.е. до 50 %. От друга страна обаче, това
изменение на закона е публикувано в бр.35 на ДВ на 22.04.2014г., т.е. два
месеца преди сключване на процесния договор. Въпросното изменение на
закона е резултат и отразява обществената нагласа за несправедливост,
респективно неморалност на лихвените нива по необезпечени потребителски
кредити в размери над 30 %. Ето защо към този момент кредитора, който е
такъв по занятие, съответно и бил наясно с предстоящите нормативни
променим, е следвало да съобрази дейността си тях, а не да се възползва от
недостига на материални средства на потребителя и да се облагодетелства за
негова сметка. Още повече че изтегленият кредит ще се погасява в период от
време, през който ще действат новите постановки на ЗПК.
За пълнота следва да се отбележи, че доводите на жалбоподателя за
неправилност на атакувания съдебен акт, поради несъобразяване на
приложимият закон към датата на сключване на договора, освен че са
фактологично неточни, относно дата на сключване на договора и периода до
влизане в сила на изменението на закона, са и несъстоятелни. Това е така, тъй
като първоинстанционният съд, не е формирал изводи за недействителност на
3
клаузата определяща размера на дължимата възнаградителна лихва, поради
противоречие с императивните правила на чл.19, ал.4 от ЗПК /в сила от
23.07.2014г./, а защото я е счел за накърняваща добрите нрави.
В заключение съставът на въззивният съд приема, че частта от
процесният договор, която предвижда заплащане на възнаградителната
лихвата в размер 48.12 %, водеща до формиране на ГПР от 64.57 %, съответно
до размер на дължимата по договора лихва в почти двукратният размер на
главницата, се явява нищожна като накърняваща добрите нрави на основание
чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД.
Предвид изложеното разпореждането на първоинстанционният съд, в
атакуваната му част, се явява е правилно и законосъобразно и като такова
следва да се потвърди.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №25700 от 22.07.2020г. по ч.гр.д.
№7417/2020г. на РС Варна, в частта, с която е оставено без уважение
заявлението на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК *********, за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу длъжника А. Д. Р.
, с ЕГН ********** за сумата 8487.53лв., представляваща възнаградителна
лихва за периода от 05.10.2014г. до 05.10.2016г. по Договор за потребителски
кредит №PLUS-10796607/18.06.2014г., сключен с “БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.”, клон България.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4