№ 162
гр. Варна, 19.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Мария К. Терзийска
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20233100502353 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Александър Малинов“ №51, вх. А, ет.9, офис 20,
срещу решение № 205/20.07.2023г., постановено по гр.д. № 911/2022 г. на РС-
Провадия, с което е прогласен за нищожен Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1147211/11.04.2022г., по предявения от Н. Д. Г., ЕГН
**********, с постоянен адрес **************************, иск с правно
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.19, ал.4 от ЗПК.
В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на
решението. Моли се за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск по
съображения, че ГПР съответства на изискванията за яснота съгласно ЗПК.
Осигуряването на поръчител не е задължително условие за сключване на
договора, поради което възнаграждението на поръчителя не се включва в
общите разходи по кредита, тъй като не съответства на дефиницията за „общ
1
разход по кредита“ по пар.1 от ЗПК. Поддържа се, че уговарянето на
задължение за обезпечаване на отпуснат кредит, поето доброволно от
страната, не нарушава закона и не представлява неравноправна клауза.
Потребителят е бил запознат с това изискване още на етап кандидатстване
чрез електронната заявка и се е съгласил с него. Същият е можел да посочи
свой поръчител и да не поема тези разходи. Кредиторът и поръчителят
оперират като отделни икономически субекти. Ищецът е външно за договора
за гаранция лице.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна, в който оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Твърди, че липсва яснота как е формиран
ГПР – от какви компоненти и по какъв математически алгоритъм, а
невключването на такса поръчителство в погасителния план се сочи като
нарушение на чл.11, ал.1, т. 11 от ЗПК. Счита договора за недействителен
поради заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК и поради неправилно приложен
ГПР, на основание чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. С включването на
възнаграждението на поръчителя в ГПР, разходите по кредита биха нараснали
двойно, с което потребителят е въведен в заблуждение относно общия размер
на дълга. Поддържа, че събирането на такива разходи е част от дейността по
управление на кредита, поради което невключването им в ГПР води до това
реално прилаганият в отношенията между страните ГПР да не съответства на
посочения в договора. Недействителността на клаузата за ГПР води до
нищожност на целия договор по аргумент от чл.22 от ЗПК. Сочи съдебна
практика и преюдициално заключение на СЕС, които счита за относими към
разглеждания случай.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от Н. Д. Г. против
„Фератум България“ ЕООД в условията на обективно евентуално
съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, вр.
чл.11 ЗПК, вр. чл.19, ал.4 ЗПК за нищожност на сключен между на страните
договор за потребителски кредит от разстояние № 1147211/11.04.2022г., а в
условията на евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД вр.
чл. 143, ал.1 и чл.146 ЗЗП за нищожността на клаузата на чл. 5 от него.
2
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
кредит от разстояние № 1147211/11.04.2022г., който е недействителен поради
противоречие на съдържанието му с императивни правни норми и по-
конкретно - не са посочени условия по прилагането на лихвения процент
(дали е фиксиран или не за целия срок на договора /нарушение по чл. 11 ал.1
т.9 от ЗПК/, погасителният план към договора не отговаря на изискванията по
чл. 11 ал.1 т.11 от ЗПК, защото компонентите на погасителната вноска не са
посочени по пера. Твърди се и на нарушение по чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК
досежно посочения в договора ГПР, тъй като не е ясно какво се включва в
общите разходи за потребителя. Поддържа се, че ГПР противоречи на чл. 19
ал.4 от ЗПК, тъй като в същия би следвало да се включи и сумата за
гарант/поръчител, с което размерът му би надвишава в пъти допустимия
лимит от 50%. Изключването на сумата за гарант от ГПР според ищеца води
до заобикаляне на закона – самостоятелно основание за недействителност на
договора. В условията на евентуалност, в случай, че съдът приеме договора за
действителен, моли да прогласи нищожност на клаузата по чл. 5 от същия
като противоречаща на морала, неравноправна и сключена във вреда на
потребителя.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, в който оспорва предявените искове с твърдения, че страните са
валидно обвързани от договора за кредит, чиито разпоредби в атакуваната
част са изцяло съобразени с императивите по ЗПК и не е налице твърдяната
недействителност.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа страна следното:
По делото не е спорно, че страните са в облигационни отношения по
сключен договор за потребителски кредит № 1147211/11.04.2022г., съгласно
който на ищцата е предоставен кредит в размер на 5400 лева, който същата е
следвало да върне на 18 месечни анюитетни вноски, съгласно погасителен
план, при лихвен процент по кредита 35 %. Общият разход по кредита е
посочен в чл.4 от договора в абсолютен размер – 1890 лева и се свежда до
възнаградителната лихва в размер на 35%. По отношение на методиката за
изчисляване на ГПР чл.4 от договора препраща към чл.8.4. от Общите
3
условия, в който подробно са разяснени допусканията, при които е изчислен
ГПР. Погасителният план към договора за кредит съдържа размер и падеж на
всяка погасителна вноска, ведно с разбивка по компоненти за главница и
лихви. Сумата по поръчителството не е посочена като част от месечната
вноска.
Съобразно чл.5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство
предоставено от гарант, одобрен от кредитора. В клаузата е обективирано
изявление на кредитополучателя, че при кандидатстването за кредит сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за
поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по
кандидатстване за кредит.
В изпълнение на посоченото изискване ищцата е сключила договор за
гаранция (поръчителство) от 12.04.2022г. с Фератум Банк, което дружество е
поело задължение да отговаря солидарно с нея за погасяване на задълженията
по договора за кредит в размер до 6000 лева срещу възнаграждение в размер
на 5346 лева, платима съгласно погасителен план на 18 месечни вноски с дата
на първо плащане 11.05.2022г. по изрично посочена банкова сметка.
Според съдебно-техническата експертиза, приета в производството пред
първоинстанционния съд, процесът по подписване на договора от разстояние
е реализиран чрез извършени последователни стъпки от потребителя в сайта
на ответното дружество www.ferratum.bg. След избиране на бутона
„кандидатствай“ са посочени желаните сума и срок, три имена, имейл и
телефон за контакт, ЕГН. След потвърждение с бутон „продължи“ са отваря
страница, в която се въвеждат други лични данни като номер на лична карта и
адрес, включително настоящ, данни за заплата и сфера на трудова заетост, цел
на заема и други, след което се потвърждава информацията с бутон
„кандидатствай“. На предоставения от потребителя имейл се изпраща
преддоговорна информация с размера и падежите на вноските, на мобилния
телефон се изпраща СМС с парола за достъп до персонален профил и линк
към инструкции за идентификация. В конкретика експертът е установил, че на
11.04.2022 г. в 13.10 часа заявителят е потвърдил заявката от телефонния
номер чрез изпращане на СМС със съответно дължимото съдържание.
Експертизата е констатирала, че при заявката за кредит трябва да се посочи
4
гарант, която стъпка не може да бъде избегната. Опциите са за избор на
гарант, посочен от кредитната институция или посочване на лице от
потребителя. Освен това на 3 етапа от кандидатстване за кредит,
приложението изисква потвърждение, че кандидатът се е запознал в ОУ и със
съответната преддоговорна информация.
От заключението на допуснатата в първата инстанция съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че съгласно т.4 от договора общият
разход по кредита е в размер на 1 890.00 лв., като това отговаря на сумата на
възнаградителната лихва. В т.8.4 от Общите условия и част 3 от
преддоговорната информация е описано, че общият разход по кредита /ГПР/
изразява всички настоящи или бъдещи разходи /лихви и други преки и
косвени разходи, комисионни и такси/ и се изчислява при следните
допускания: - Договорът ще е валиден за срока, за който е сключен и
Кредиторът и Кредитополучателят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по Договора; - Лихвеният процент и
другите разходи са неизменни/фиксирани/ спрямо техния първоначален
размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. Общият размер
на кредита е усвоен незабавно и изцяло. Ищецът е заплатил първите три
вноски по погасителния план към Договор за гаранция и остатъкът за
плащане е в размер на 4 002.34 лв., т.е. сумата по гаранцията не е изплатена
към „Фератум Банк“.
Така установеното от фактическа страна обуславя следните правни
изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася в
5
хипотезите на нарушение на императивна правна норма.
По предявените искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД в тежест
на ищеца е да докаже твърденията си за несъответствие между уговорения и
действителния ГПР, за противоречие на погасителния план и клаузите за
възнаградителна лихва и ГПР с императивните законови изисквания, за
заобикаляне на законоустановеният лимит на ГПР, за несъответствие на чл.5
от договора с принципите на морала и потребителската закрила. В тежест на
ответника е да докаже валидността на договора.
Анализирано съдържанието на договора за кредит, обуславя извода, че
не са налице визираните в исковата молба основания за неговата нищожност.
Условията за прилагане на лихвения процент са индивидуално
уговорени и пределно ясни. Постигнато е съгласие за фиксиран лихвен
процент, без възможност за едностранното му изменение и без съдържаща се
в него променлива компонента. В част 3, т.2 от преддоговорната информация
изрично е посочено, че лихвеният процент остава непроменен за срока на
договора. В ОУ към договора в т.2 Дефиниции, Лихва и чл. 8.2. е посочено
също, че възнаградителната лихва не търпи промяна за срока на договора.
Следователно договорът съдържа елементите по чл. 11 ал.1 т.9 от ЗПК,
защото лихвеният процент е конкретно посочен, същият не е променен за
срока на договора и съгласно преддоговорната информация и ОУ остава
такъв. В погасителния план изрично е посочен броят и размерът на
разсрочените вноски за договорна лихва. Общият размер на лихвата за целия
срок на договора е посочен като абсолютна величина в лева, което изключва
каквато и да било неяснота относно подлежащата на връщане сума.
Погасителният план към договора за кредит съдържа размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, с разбивка на
включените в тях компоненти за главница и лихва, както и
последователността на разпределението им, поради което съответства в пълна
степен на законоустановените съдържателни изисквания на чл. 11 ал.1 т.11 от
ЗПК.
При уговарянето на ГПР не е налице нарушаване на чл. 11 ал.1 т.10 от
ЗПК или заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. По отношение на
начина на формирането му договорът препраща към чл. 8.4. от ОУ, където са
изяснени съответните допускания и е даден конкретен пример за прилаганата
6
от финансовата институция формула за изчисляване. На практика ГПР е
фиксиран в размер на възнаградителната лихва, а именно 35%, респективно
не надвишава предвидения в чл.19, ал.4 от ЗПК императивен лимит. Ищецът,
в чиято тежест е било, не е ангажирал доказателства, че реално приложеният
ГПР надвишава уговорения. Не са събрани данни за осчетоводени при
ответника разходи, надхвърлящи уговорения или законоустановения размер
на ГПР.
Съдът не споделя доводите на ищеца, че в ГПР трябва да се включи
сумата за такса гарант, което би завишило ГПР значително размера на
законната лихва. Липсва основание за механично добавяне в общите разходи
по кредита на възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство – първо поради липсата на идентичност на страните по двете
правоотношения и второ доколкото клаузата по чл.5 от договора за кредит е
недействителна. Таксата гарант е дължима в полза на поръчителя и видно от
ССЕ е заплащана по негова сметка. Същата не е част от съдържанието на
договора за кредит, респективно не може да се квалифицира като разход по
кредита. За да формира извода си за недействителност на клаузата на чл. 5 от
договора, съдът съобрази, че същата предвижда задължително
поръчителство, което по избор на потребителя се предоставя чрез посочване
на конкретно физическо лице или чрез сключване на договор за
поръчителство с Ferratum Bank, каквато опция е избрана от ищцата. Съгласно
чл. 16 от ЗПК кредиторът е този, който следва да оцени кредитоспособността
на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за
избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху
длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочената в
чл.5.3. от ОУ алтернатива длъжникът да посочи друго лице като поръчител
само привидно предоставя на потребителя право на избор, тъй като на
практика упражняването му е предпоставено от предварителното одобрение
на кредитора. Последното поставя всъщност кредитополучателя в състояние
на обективна невъзможност да избере другата опция освен обременителната
за него, доколкото без съмнение изборът на дружество, което професионално
се занимава с такава дейност води до начисляване на разходи. При това
положение не би могло да се приеме, че договорът за поръчителство е
резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива, както поддържа
ответникът. Не без значение е и фактът, че ответникът не доказва по делото,
7
че преди вземането на решение за сключване на договора, потребителят е бил
запознат с размера на възнаграждението за гарант. Клаузата на чл.5 от
договора е уговорена във вреда на потребителя с цена близка по размер до
предоставената в заем сума, поради което е нищожна поради противоречие с
добрите нрави и неравноправност по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
След като възнаграждението за поръчителство произтича от нищожна
клауза, същото е изначално недължимо, поради което не е налице основание
за включването му в ГПР. В обобщение ГПР не е уговорен в противоречие на
императивна правна норма или при заобикалянето на закона.
С оглед изложеното съдът намира, че самият договор за потребителски
кредит не страда от пороци, водещи до неговата недействителност.
Недействителна се явява единствено клаузата по чл.5 от него. Доколкото
същата не засяга същественото съдържание на договора, съдът намира, че той
би бил сключен и без недействителните му части. В този смисъл частичната
недействителност на договора не засяга неговата валидност. Наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи (чл.146, ал.5
от ЗПК). В случая договорът за потребителски кредит може да съществува и
да поражда валидни правни последици и без клаузата на чл.5.
Налага се извод за неоснователност на главния иск с правно основание
чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 ЗПК, вр. чл.19, ал.4 ЗПК.
Поради сбъдване на вътрешно-процесуалното условие подлежи на
разглеждане предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание
чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД вр. чл. 143, ал.1 и чл.146 ЗЗД, който по-изложените
по-горе съображения по валидността на клаузата на чл.5 от договора се явява
основателен.
Поради несъвпадение в изводите на двете инстанции обжалваното
решение ще бъде отменено, главният иск отхвърлен, респективно уважен
този, предявен в условията на евентуалност.
По отговорността за разноски:
Разноски при този изход на спора се следват на двете страни.
По държавните такси и разноските за експертизи.
За първа инстанция в полза на ищеца ще се присъди държавна такса в
8
размер на 80 лева /определена от съда по чл. 71 ал.1 изр.2 от ГПК/ с оглед
уважения неоценяем иск както и държавната такса от 15 лева в
производството по възз.ч.гр.д. № 912/2023 г. по описа на ОС Варна. За
въззивна инстанция такива разходи не са направени. На ответника за въззивна
инстанция, с оглед уважаването на евентуалния иск се следва от заплатената
държавна такса, присъждане на сума от 105.80 лева /след приспадане на 40
лева д.т. по неоценяемия иск за въззивна инстанция/. Що се отнася до
разноските за експертизи в първата инстанция, същите остават в тежест на
ответника. Това разрешение държи сметка, че експертизите обслужват
процеса по доказване, проведено от ответника и за двата заявени иска, един
от които е уважен в настоящото въззивно производство.
По адвокатското възнаграждение.
На процесуалния представител на ищцата се следва и възнаграждение за
осъществената безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв. Противно
на аргументите изложени от „Фератум България“ ЕООД, не е необходимо да
се провежда процес по доказване неплатежоспособността на потребителя за
уважаване на претенцията за разноски по цитираната разпоредба.
При определяне на размера, който следва да се присъди на адвоката за
защитата по неоценяемия иск трябва да се държи сметка, че за процесуално
представителство по неоценяеми искове, съгласно чл. 7 ал.1 т.4 от Наредба №
1/2004 г. е предвидено възнаграждение от 1000 лева като минимален праг. В
същото време минимума за защитата по оценяемия главен иск с оглед
интереса, определен съгласно чл. 7 ал.2 т.2 от Наредбата би бил 1070.90 лева.
Като се има предвид обема на предоставената защита по главния иск, както и
това, че всъщност аргументите за недействителност на клаузата по чл.5 от
договора са част от доводите по главния иск, налага се извод, че определяне
на възнаграждение за неоценяемия иск в минимален размер по Наредбата е
несъответен на качеството и обема на предоставената правна услуга по този
иск. От друга страна съдът зачита и постановеното решение на СЕС по дело
С-438/2022 г. и по-специално т.60 според която цената на услуга, която е
определена в споразумение или решение, прието от всички участници на
пазара /в частност Наредба № 1/2004 г., приета от ВАдвС/, не може да се
счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите
от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на
9
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за
прилагането на реални пазарни цени. Поради това и с оглед разрешението на
СЕС, дадено в т.61 настоящата инстанция намира за необходимо да
подчертае, че адекватната парична оценка на представената адвокатска услуга
е в размер на 180 лева без ДДС или съответно 216 лева с ДДС, съответен на
възнаграждението, което адвокатът би получил по чл. 23 т.4 от НЗПП и
каквото би му се присъдило, ако потребителят бе ползвал безплатна правна
помощ по конкретното дело. Поради същите аргументи, за въззивното
производство, доколкото е изготвен само отговор по жалба без явяване в
съдебно заседание, съдът счита за разумно възнаграждението от 150 лева без
ДДС или съответно 180 лева с ДДС /чл. 25а ал.3 от НЗПП/.
На ответника за първа инстанция за процесуална защита съдът
присъжда юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева по чл. 25 ал.1
от НЗПП. Идентичен размер присъжда и за изготвяне на въззивна жалба без
явяване в съдебно заседание – 100 лева /чл. 25а ал.3 от НЗПП/.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №205/20.07.2023г., постановено по гр.д. № 911/2022
г. на РС-Провадия, с което е прогласен за нищожен Договор за предоставяне
на потребителски кредит № 1147211/11.04.2022г., по предявения от Н. Д. Г.,
ЕГН ********** срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, иск с
правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.19, ал.4 от ЗПК и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Д. Г., ЕГН **********, с постоянен
адрес **************************, срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Александър
Малинов“ №51, вх. А, ет.9, офис 20, иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД
вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 ЗПК, вр. чл.19, ал.4 ЗПК за нищожност на сключения
между страните договор за потребителски кредит от разстояние №
1147211/11.04.2022г.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл.5 от договор за
потребителски кредит от разстояние № 1147211/11.04.2022г., сключен между
Н. Д. Г., ЕГН ********** и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, по
предявения от Н. Д. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес
10
**************************, срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Александър
Малинов“ №51, вх. А, ет.9, офис 20, иск с правно основание чл.26, ал.1,
предл.3 ЗЗД вр. чл. 143, ал.1 и чл.146 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Александър Малинов“ №51, вх. А, ет.9,
офис 20, да заплати на Н. Д. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес
**************************, сумата от 95 лева държавна такса в
производството пред ВРС и в производството по възз.ч.гр.д. № 912/2023 г. по
описа на ОС Варна, на осн. чл. 78 ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Александър Малинов“ №51, вх. А, ет.9,
офис 20, да заплати на адв. М. В. М., АК Пловдив адв. № **********, сумата
от 396 лева адвокатско възнаграждение за първа и въззивна инстанция, на
осн. чл. 78 ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Н. Д. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес
**************************, да заплати на „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Александър Малинов“ №51, вх. А, ет.9, офис 20, сумата от 305.80 лева
разноски в производството пред първа и въззивна инстанция, на осн. чл. 78
ал.3 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11