РЕШЕНИЕ
№ 211
гр. Велико Търново, 21.08.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд Велико Търново – трети състав, в съдебно заседание на двадесет и първи
юли две хиляди и двадесета година в състав:
Административен съдия: Евтим Банев
при
участието на секретаря М.Н.и прокурора Светлана Иванова, изслуша докладваното
от съдия Банев Административно дело №
127 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/,
във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорност на държавата и общините за
вреди (ЗОДОВ) и чл. 284, ал. 1 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е за разглеждане на искова
молба, подадена от Е.Г.К. с ЕГН **********, с настоящ адрес ***, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ –
гр. София към министъра на правосъдието. С исковата молба ищецът претендира
обезщетение за неимуществени вреди, причинени му
от лоши условия в следствения арест в гр. Велико Търново при престоя му там в периодите от 08.06.2018 г. до 11.06.2018 г. и от 01.02.2019 г. до 04.02.2019 г., без
осигурена благоприятна среда и условия за съхранение на физическото и
психическото му здраве. Твърди, че килиите, в които е пребивавал са били с площ
под изискуемия минимум, били са слабо осветени, без отопление и климатизация, с
тесни и счупени легла, хигиената в тях е била крайно занижена. В тези арестни
помещения не е имало прозорец за приток на свеж въздух и дневна светлина, имало
е паразити /дървеници/, които хапели ищеца. На арестантите не е осигуряван
постоянен достъп до санитарен възел и са уринирали в туби и шишета, нито
достатъчно време за ползване на банята, не е осигурявано спокойно провеждане на
телефонни разговори и запазването им в тайна. Сочи, че неосигуряването на
такива условия нарушава изискванията на чл. 29 и чл. 31 от КРБ, чл. 2, т. 3,
чл. 43, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от ЗИНЗС и чл. 20 т ППЗИНЗС. Твърди, че това е
рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство, унижило го е, породило е
в него чувство на отритнатост, отхвърленост, незащитеност и страх. Причинени са
му яд, нерви, безпокойство, стрес, липса на желание за живот, обективирано в
защитна реакция на организма при болка и стрес – сълзене на очите /плач/. К.
твърди, че с поставянето му в тези неблагоприятни условия, резултат от
бездействието на длъжностни лица при ответника, са му причинени вреди,
изразяващи се в негативни изживявания и
физически дискомфорт, които оценява на 72,00 лева. Претендира също така мораторна лихва върху посочената сума, считано от
края на увреждането през 2019 г. - 04.02.2019 г., до датата на подаване на
исковата молба - 23.02.2020 г., и законната лихва, считано от подаването на
исковата молба, до окончателното изплащане на сумата. Претендира и присъждане
на направените в производството по настоящото дело разноски – възнаграждение за
един адвокат.
В съдебно заседание ищецът се явява
лично и се представлява от назначения му служебен защитник ***Д.Д., вписан в
Националния регистър за правна помощ, който по изложени в исковата молба
съображения моли съда да уважи предявения иск в претендирания размер. Намира,
че от събраните по делото доказателства по безспорен начин се установява, че
условията, при които е пребивавал К. са били неблагоприятни, предизвикващи
унизително отношение, което поражда чувство на страх, малоценност и неудобство.
Посочва, че от ответната страна не са представени ясни и категорични
доказателства, че е осигурил нормални условия за пребиваване на К. за
процесните времеви периоди. Моли ГДИН – София да бъде осъдена да му заплати
претендираното обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в следствие на
престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново, ведно със законната лихва.
Претендира разноски.
Ответникът по иска – Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията” към министъра на правосъдието, чрез пълномощника си по делото в представен
отговор на искова молба и в съдебно заседание, оспорва изцяло предявения иск като неоснователен
и недоказан. Навежда доводи, че не са налице елементите от фактическия
състав, даващ на ищеца право да претендира ангажиране отговорността на
държавата за вреди, причинени от незаконосъобразни действия или бездействия на административен орган. Излага подробни
съображения по всяко едно от твърденията на ищеца, като аргументира
липсата на незаконосъобразни действия или бездействия на административен орган
или длъжностни лица от неговата система, липса на доказани вреди от такива
действия, съответно липса на пряка и непосредствена причинна връзка между тях. С
тези съображения моли искът за бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на разноски,
представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Участващият в делото прокурор от Окръжна
прокуратура - гр. Велико Търново дава становище за основателност и доказаност
на исковата претенция. Посочва, че не са събрани доказателства за всички
твърдения в исковата молба, а именно: за недостатъчна жилищна площ, липса на
отопление и достатъчно осветление, занижени хигиенни условия, невъзможност за
телефониране, наличие на ухапване от дървеници, но е безспорно установено
наличието на неблагоприятни условия в ареста по време на пребиваването на ищеца
в него. Същите се изразяват в липса на естествено проветрение, пряка дневна
светлина, липса на престой на открито, както и липса на санитарен възел в
килиите, което представлява нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС и са основание за
ангажиране отговорността на ответника по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Счита
претендирания размер за съобразен, както с продължителността на престоя на
пребиваване на ищеца в ареста, така и с наложената съдебна практика по подобни
случаи. Предлага исковата молба да бъде уважена.
Въз основа на събраните по делото
писмени доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, и след като
взе предвид доводите на страните, съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Съгласно данните от справка с рег. №
925, екз.2/ 23.03.2020 г. от началник сектор „Арести“ при Областна служба
„Изпълнение на наказанията“ - гр. В. Търново/л. 41 и сл. от делото/, Е.Г.К. е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново от
08.06.2018 г. до 11.06.2018 г., настанен в килия № 2 и от 01.02.2019 г. до
04.02.2019 г., настанен в килия № 7. Арестът е в експлоатация от 1982 г. и
според тогавашните изисквания килиите са без външни прозорци. Осветлението се
осигурява от луминисцентни лампи, а пряк достъп до дневна светлина – от
прозорците в арестния коридор, чрез отваряне на плътните врати на килиите.
Помещенията се проветряват чрез прозорци
над вратите и през самите врати към коридора. Отоплението на килиите е чрез
централно парно отопление през деня в делнични дни и чрез климатици през нощта,
почивни и празнични дни при отваряне на плътните врати на килиите, тъй като
отоплителните уреди са разположени в арестния коридор. Всяка от килиите е с
площ от 8 кв.м. и е оборудвана с по две вишки с по две легла, масичка, две
столчета и шкаф. Леглата са стандартни единични, с метални шини, здравината на
които се проверява ежедневно, а дюшеците са като във всички места за лишаване
от свобода. Масичката и столчетата са закрепени към стената и пода, а шкафът е
пластмасов с чекмеджета за съхранение на лични вещи на задържаните. Налице е
един общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран.
Извеждането до санитарния възел се извършва по сигнал на задържаните лица
покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Задържаните се извеждат до
санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на денонощието. Твърди
се, че няма практика тоалетните нужди на задържаните да се удовлетворяват в
пластмасови бутилки. Хигиената в общите и спалните помещения в ареста се
поддържа от задържаните лица ежедневно, под контрола на дежурния по арест, като
задължително на всеки задържан и лишен от свобода се предоставя възможност за
измитане на килията и измиване с дезинфекционен препарат. Мястото на престой на
свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два
прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където
задържаните се раздвижват и разхождат по график в рамките на работния ден. Телефонните разговори се осъществяват в
мястото за престой на свеж въздух, или извън това време при спазване
изискванията на ЗИНЗС. На разговорите присъства постови служител, който
регистрира в специален дневник провежданите разговори и съблюдава вътрешния
ред. Посочва се, че не са постъпвали
жалби до началника на ареста или до други длъжностни лица за унижаване на
човешкото достойнство, довеждащо до психологично страдание. Претендираните от К.
негативни усещания очевидно се дължат на престоя му в ареста, при което се
ограничава, както свободното му движение, така и социалните му контакти.
Като писмени доказателства по делото са
приети документите, представени от ответника с писмо вх. № 1178/ 25.03.2020 г.
на Началник сектор „Арести“ Областна служба „Изпълнение на наказанията“ гр.
Велико Търново, съгласно съдържащия се в писмото опис, както и документите,
представени с отговора на исковата молба, съгласно съдържащия се в отговора
опис.
В хода съдебното производство са събрани
гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля В.В.Е. и свидетеля Ц.Ж.К.
***.
Свидетелят В.Е. посочва, че работи в
системата от 2001 г., а в ареста – от 29.04.2017 г. През периода от 08.06.2018
г. до 11.06.2018 г. и от 01.02.2019 г. до 04.02.2019 г. е бил на работа, като
няма точна информация колко хора е имало по това време в ареста. Вътре в
килиите нямало течаща вода и тоалетна. Имало общ санитарен възел с три клетки и периодично се извеждали по
график, а когато някой имал нужда също. Задържаният чукал по вратата, казвал от
коя килия се чука и се пускал на момента. Килиите се почиствали всяка събота и
неделя по график от пребиваващите в тях, както и когато поискали. Отоплявало се
с парно централно от сградата на ОД на МВР през работните дни, а събота и
неделя - с климатици. Естествено
осветление имало от прозорци, които са
постоянно отворени, а допълнително били отворени плътните врати през деня.
Проветрението се извършвало през прозореца и вратите. За банята имало график -
два пъти в седмицата. Събота се къпели лицата, идващи от затворите, а ако не
желаели - било тяхно право. Един час имало раздвижване, като можело да бъдат
извеждани по 5-6 човека едновременно на разходка. Нямало случай, който да е поискал
да отиде до тоалетна, да не може да
отиде. Възможно било да се забави, ако има други хора в тоалетната. По
собствено желание било възможно тоалетните нужди да се удовлетворяват в бутилки, ако не искат да
се разсънват през нощта. Тези бутилки са за вода, но всеки си преценява. Там
винаги имало човек при повикване. Всяка седмица се сменяли чаршафите, одеялата
се изпирали всяка седмица. По отношение на дървениците - ежемесечно всичко се
пръскало от специална фирма. Дюшеците при желание се сменяли. При пристигане на
задържан се давали чаршафи и възглавница. Телефонните разговори се провеждали
на мястото за разходка на открито, за негова сметка, фонокарта, като служителят
набирал телефонния номер и го вписвал в книга. Престоят на открито не бил
задължителен, който не искал пишел служебна бележка, че отказва. Килиите били
оборудвани за двама души от три - четири години, като в една килия имало двама
души максимум. Килиите имали електрическо осветление, което било средно - нито
много силно, нито слабо, нормална светлина.
Свидетелят Ц.К. посочва, че работи в
ареста в гр. Велико Търново от 2009г. През периода от 08.06.2018 г. до
11.06.2018 г. и от 01.02.2019 г. до 04.02.2019 г., бил на работа по документи,
но няма ясен спомен. Постовият си бил постови в коридора, наблюдавал
арестантите. Дежурният - отключвал килиите, той ги карал до тоалетната,
закуска, обед, вечеря. Друг колега водил разходките, който бил разводач.
Постовия си е в коридора да наблюдава килиите - какво става в коридора, а
дежурният по арест отключвал като се чукне на вратата, пуска задържания до
тоалетната, закуска, обед и вечеря. Случвало се да има напрежение за ползването
на тоалетната, когато идвали за дела по график, които трябвало да се изкъпят. В
тези случаи трябвало първо да се приберат къпещите се от дадена килия и тогава
да се ползва тоалетната. Когато нямало проблеми - можело, но когато имало
препятствия - нямало как да стане. В
килиите нямало течаща вода. Не ползвали бутилки за уриниране. Задържаните си
почиствали килиите, а за насекоми си
идвали специално от ХЕИ и пръскали. Когато се освободи килията, задължително се
чистела, като началникът определял кой да я почисти. Отоплението през зимния
период било с климатици, а когато полицията работи се ползвали от тях
радиаторите, като било топло. Килиите по принцип били за двама, но имало четири
легла. Квадратурата на килиите
отговаряла за двама човека, около 8 кв. м., като капацитета на ареста бил 22
души. За почистването имало график, плюс това когато някой задържан желаел да
почисти предоставяли препарати за почистване. При всяко почукване се
отзовавали, ако има излязла друга килия трябвало да приключи и след това да
излезе другата килия. Осветлението било постоянно. Леглата в килиите били
стандартни, дюшеците - нови, чаршафи давали само за техни задържани, а тези от
затворите си носели техни чаршафи. Одеялата се перяли от химическото чистене,
като винаги имало изпрани и чисти. Банята се ползвала всеки ден по график.
Задържаните, които идвали за дела се къпели в събота. Телефонните разговори се
провеждали по време на разходките, като контролът се осъществявал от
служителят, който е на разходките, който стоял на един метър разстояние до
задържания за сигурност. Срещи с адвокати се осигурявали винаги. Не си спомня
конкретно за пребиваването на К..
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните изводи:
Съгласно чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на
граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия
на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на
отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни
актове, като исковете се разглеждат по реда установен в АПК, а за неуредените в
този кодекс въпроси се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ /по арг. от чл. 203, ал.
2 от АПК/.
Разпоредбата на чл. 4, ал.1 от ЗОДОВ предвижда, че държавата и общините
дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка
и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени
виновно от длъжностното лице. Искът за вреди може да се предяви след отмяна на
административен акт по съответния ред или заедно с оспорването му /чл. 204, ал. 1 и ал. 2 от АПК/, а в
случаите на незаконосъобразни действия и/или бездействия, незаконосъобразността
им се установява от съда, пред който е предявен искът /ал. 4 на чл. 204 от АПК/.
Искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от
чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите,
съгласно чл. 205, ал. 1 от АПК. В конкретния случай ответникът ГД „ИН“ - София,
съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието
и осъществява прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за
лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са
областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и ал. 3 от ЗИНЗС. Главната дирекция е пасивно легитимирана да отговаря по иска за
обезщетение за вреди на ищеца Е.К..
В контекста на посочените по-горе правни разпоредби съдът намира, че е
сезиран с искова претенция по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл.
203 от АПК за обезщетение за неимуществени вреди, за които се твърди, че са
настъпили в резултат на незаконосъобразни действия и бездействие на длъжностни
лица от следствения арест в гр. Велико Търново. Последните извършват правно
регламентирана дейност, уредена в ЗИНЗС, като при осъществяването й са длъжни
да спазват изискванията на този закон.
Исковата молба е
предявена пред родово и местно компетентния съд. Предвид изложеното съдът
приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр.
София иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди, е допустим и подлежи на разглеждане в производство по
реда на чл. 203 и сл. от АПК.
Разпоредбата на
чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени
на лишението от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. В чл. 3,
ал. 1 от ЗИНЗС е посочено, че лишените от свобода и задържаните под стража не
могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение, а в ал. 2 е разяснено, че за нарушение на ал. 1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
За да бъде
приета основателността на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.
3, ал. 2 от ЗИНЗС и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в
правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по
силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима
презумпция. В случая не се твърдят
действия на длъжностни лица от вида на визираните в чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, а
единствено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода, които неблагоприятни условия са резултат от
бездействието на администрацията на следствения арест. За да бъде
едно бездействие квалифицирано като незаконосъобразно, е
необходимо да бъде установено неизпълнение на регламентирано в
нормативен акт задължение за фактическо действие от страна на административен
орган или на длъжностно лице от администрацията.
По твърдения на
ищеца, неимуществените вреди се изразяват в яд, нерви, безпокойство, стрес,
липса на желание за живот, сълзене на очите /плач/, причинени в резултат на
неосигурена благоприятна среда и условия за съхранение на физическото и
психическото здраве, като нормална жилищна площ в килията, постоянен достъп до
санитарен възел, течаща вода, дневна светлина и проветрение, ежедневен
едночасов престой на открито, тайна на разговорите, липса на чисти чаршафи и одеяла,
лоша хигиена, както и наличие на
дървеници в килиите.
По
основателността на отделните оплаквания на Е.К. за неблагоприятните условия,
при които е бил поставен при престоя си в следствения арест в гр. В. Търново:
Съдът намира за основателно оплакването на К., че не му е осигуряван
престой на открито при пребиваването в ареста в гр. Велико Търново. Всъщност
същият твърди, че на арестантите и конвоираните лишени от свобода, е провеждана
разходка в сравнително малко закрито помещение. От изисканите и представени от
ответника писмени доказателства, както и от изслушаните свидетелски показания
се установява, че престоят на открито се провежда на малки групи, покилийно, в
помещение на четвъртия етаж на сградата с отворен прозорец. С разпоредбата на
чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС е установено правото на лишените от свобода на
престой на открито не по-малко от един час на ден. Съгласно чл. 256, ал. 1, т.
1 и ал. 4 от ЗИНЗС, такова право имат и лицата пребиваващи в арестите, като
времето за престой на открито се определя със заповед на главния директор на ГД
„Изпълнение на наказанията“. В случая от становището на ответника и
представените доказателства се установява /както и на съда е служебно известно
по повод идентични дела/, че през процесните периоди в ареста в гр. В. Търново,
не е имало обособено открито пространство за провеждане на престой на открито.
Разумът на закона е този престой да се провежда на открита площ, т.е. извън
пространството, затвореното между външните стени и покрива на съответната
сграда. Помещение вътре в ареста, макар и с прозорец за пряк достъп на светлина
и въздух, не изпълнява посоченото изискване, поради което провежданият престой
на задържаните лица в такова помещение поначало представлява е престой на
открито по смисъла на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС. Поради това неотносими към
разглежданото оплакване са доводите на ответника, че в отделни дни от престоя
си К. е отказвал изрично да бъде воден за престой въ въпросното помещение. Друг
извод не налага и разпоредбата на чл. 256, ал. 4 от ЗИНЗС, съгласно която
вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се
определят със заповед на главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията“.
Цитираната норма овластява посочения в нея административен орган единствено да
определя продължителността на престоя на открито, но не и да въвежда отклонения
от останалите изисквания на закона. С оглед на горното съдът приема, че при
процесните му престои в ареста в гр. В. Търново, на К. не е било осигурено
правото на престой на открито.
Доказано е и твърдението на ищеца за
липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения. Съгласно чл. 20,
ал. 3 от ППЗИНЗС /Доп. – ДВ, бр. 14 от 2017 г./, на лишените от свобода се
осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от
закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в
спалните помещения. От събраните гласни доказателства, които съдът кредитира
като безпристрастни и взаимно кореспондиращи, а също от становището на
ответника, и справката от Началник
сектор „Арести“, ОС „ИН“ – гр. В. Търново се установява, че в килиите не
е изграден самостоятелен санитарен възел, а задържаните лица имат възможност да
ползват общ такъв с осигурена течаща вода през цялото денонощие, след
сигнализиране на охранителния състав. От показанията на св. К. обаче се
установява, че има случаи, в които идват арестанти за дела по график, които
трябва да се изкъпят, като в тези случаи има напрежение за ползване на
тоалетната и се налага да се изчаква първо да приберат другите задържани.
Необходимостта от извеждането на арестантите във всеки отделен случай до
тоалетната и то само при обективна възможност за това, несъобразена с
физиологичните нужди на всеки арестант, вкл. и на ищеца безспорно нарушава
посоченото по-горе нормативно изискване. Твърденията на ответника за липса на
отказ за извеждане до санитарния възел са
ирелевантни, тъй като те обективират усилията на служителите на ответника
да минимализират вредните въздействия на помещенията, които са предоставени и е
извън правомощията им преценката, дали да бъдат експлоатирани като арест или
не. При липсата на течаща вода в
помещението основателно се явява и оплакването на ищеца за невъзможност за
поддържане на лична хигиена.
Основателно е и оплакването за липсата
на естествено проветрение и дневна светлина в килиите, в които К. е пребивавал.
Съгласно чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС, в приложимата редакция, в спалните помещения
се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено
проветряване. Според становището на ответника, справката от Началник сектор
„Арести“, ОС „ИН“ – гр. В. Търново и приложените схеми, а и от изслушаните
свидетелски показания се установява, че във всяка от килиите има
изкуствено осветление от луминесцентни тела, които светят денонощно. Естествена
светлина се осигурява чрез отвор над вратите на килиите и при възможност – чрез
отваряне на масивните врати на килиите, които са дублирани с решетка. Килиите
не разполагат със собствени прозорци, тъй като са разположени между два
коридора, а видно от представената схема на ареста, килия № 2 и килия № 7 /в
които е пребивавал К./ са разположени така, че да се осигурява приток на
светлина от прозорците на външния южен коридор, към който са вратите им. Съдът
обаче не намира въпросното разположение да осигурява естествено проветряване и
приток на дневна светлина, отговарящи на изискванията на съответните стандарти
за обществени сгради. Освен това, твърдения и доказателства за отварянето на
плътните врати на килиите, в които е пребивавал ищеца при престоя си в
следствения арест липсват.
За неоснователно съдът намира
оплакването на К., че наличното постоянно изкуствено осветление в килията е
дразнело очите му.
Според Минималните стандарти за третиране на лишените
от свобода, приети от Първият конгрес на Организацията на обединените нации по
предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в
Женева в 1955 година, и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции
Съдът намира за недоказано оплакването
на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ. От посочената по-горе
справка от Началник сектор „Арести“,
ОС „ИН“ – гр. В. Търново и свидетелските показания е видно, че килиите,
в които е пребивавал К. са с площ от по 8 кв. м. и в тях не са настанявани
повече от двама души, макар да има четири легла. Съгласно чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС /Нова – ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г./ минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е
по-малка от 4 кв. метра. Следва да се посочи, че понятието за минимална жилищна
площ не означава свободна, разполагаема площ, както го разбира ищецът. Ищецът
не сочи броят на задържаните лица, с които е бил в съответната килия, но от
доказателствата по делото се установи, че същият е бил настанен сам в килия. С
това се опровергават твърденията в исковата молба, че килията не отговаряла на
императивно определения с чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС минимум от 4 кв. м.
разполагаема жилищна площ за всеки задържан.
Недоказани са и
оплакванията по отношение на останалите хигиенни и битови условия – липса на
чисти чаршафи и одеяла. Същите се отричат от ответника, а и поначало
продължителността на престоите на К. изключва възможността същият да е имал
възможност да прецени периодите, на които се извършва смяна на постелъчното
бельо, прането на завивки и хигиенизирането на помещението, предвид
определената в чл. 151 от ЗИНЗС периодичност на тези дейности. По същия начин
стои въпросът и с разположението на инсталацията на парното отопление в ареста
в гр. Велико Търново. Единият от престоите на К. в този арест е бил през месец
юни, което не предполага използването на отоплителни уреди, съответно липсата
на отопление не би могла да се възприема като поставяне в неблагоприятните
условия. Що се отнася до престоят му през месец февруари 2019 г., както се
установи от свидетелските показания, през зимния период е било осигурено
отопление – централно от сградата на ОД на МВР Велико Търново - през работните
дни и климатици –
през почивните дни /събота и неделя/.
Неоснователни са твърденията на ищеца,
че хигиената в помещенията е крайно занижена. Според становището на ответника,
а и от показанията на свидетелите, се установява, че хигиената в спалните и
общите помещения в ареста се поддържа от задържаните лица по график, както и по
тяхно желание, като за целта са им били осигурявани почистващи препарати.
Поради това и хигиената в килията на К. е била такава, каквато същият е счел за
необходимо да поддържа.
Недоказани са и твърденията за наличие на
дървеници в килиите, доколкото същите се опровергават от събраните по делото
доказателства. В този смисъл от изслушаните свидетелски показания се установи,
че са предприемани мерки по обработване на помещенията в ареста против
паразити, насекоми и всякакви други вредители. В тази връзка, макар ищецът
да поддържа, че многократно е бил
нахапван от дървеници, то от представената справка от Началник сектор „Арести“, ОС „ИН“ – гр. В. Търново се
установява, че той не е търсил нито един
път медицинска помощ поради физически дискомфорт, причинен от паразити. Липсват
твърдения, а още по-малко доказателства, ищецът да е заявявал оплаквания за
наличие на паразити, въпреки осъществяваните дезинсекция и дератизация, по
които оплаквания ответникът да не е предприел необходимите мерки.
Що се отнася до оплакванията относно
неосигуряването на възможност за провеждането на телефонни разговори, съдът
намира, че същите останаха недоказани в хода на съдебното производство. Видно
от представената справка от Началник
сектор „Арести“, ОС „ИН“ – гр. В. Търново е, че през времето, в което е
пребивавал в ареста в гр. Велико Търново ищецът не е телефонирал. Липсват
доказателства К. да е желал провеждането на телефонни разговори и такива да са
му били отказани. Няма и депозирани писмени оплаквания от негова страна през
целия период на престой в ареста за отказани телефонни разговори. Презумпцията
за доказаност на претърпените неимуществени вреди по смисъла на чл. 284, ал. 5
от ЗИНЗС не се отнася за такива вследствие на неосигуряване на възможност за
провеждането на телефонни разговори.
С оглед на изложеното съдът приема за
доказани като факти неосигуряването на Е.К. на престой на открито, липса на санитарен възел
и течаща вода, на естествено проветрение и дневна светлина в килиите на
ареста в гр. Велико Търново, в които Е.Г.К. е пребивавал от 08.06.2018 г. до
11.06.2018 г. /килия № 2/ и от 01.02.2019 г. до 04.02.2019 г. /килия № 7/. Съдът намира за
неоснователни всички останали оплаквания на ищеца относно битовите и
санитарно-хигиенни условия, при които същият е бил поставен при пребиваването
му в ареста през посочените по-горе периоди.
При така установеното от фактическа
страна съдът намира, че някои от битовите и санитарно-хигиенните условия, при
които Е.К. е пребивавал в ареста в гр. Велико Търново в посочените по-горе
периоди, накърняват правата му по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република
България и респ. от страна на администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията”
е допуснато нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи, както и на чл. 2, т. 3, и чл. 43, ал. 2, ал. 4 и ал. 5 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени хигиенни и битови стандарти от гледна точка на
липсата на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, както и за
липсата на пряка дневна светлина и на осигурена възможност за престой на
открито, са обстоятелства, които в своята съвкупност, неминуемо водят до
потискане и неблагоприятно засягане на личността. Действително по делото няма
данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо или
психическо заболяване/ на ищеца, което би могло да бъде разглеждано като
последица от условията, при които е бил поставен при престоя му в ареста в гр.
В. Търново. В контекста на съдебната практика на ЕСПЧ обаче, изложеното по-горе
от фактическа страна не може да не доведе до неблагоприятно засягане на
личността, до накърняване на човешкото достойнство и до психически болки и
страдания. В този смисъл е и коментираната по-горе разпоредба на чл. 284, ал. 5
от ЗИНЗС, според която при поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване
на мярката „задържане под стража”, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, осветление, проветряване, условия за двигателна активност, както и други
подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност,
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. За ангажиране
отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват
обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с
изискванията и европейските стандарти за условията в арестите. Необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване
на вреди -
неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на
защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и
основни ценности, което засягане следва закономерно от обективния факт на
наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на
ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или
намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на същата е да
организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето
на лишените от свобода в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо
от финансовите или логистични затруднения /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото „Н. и други срещу България“/. Отделно от това, разпоредбата на чл. 43,
ал. 2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да
разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на
физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на
задържаните лица.
Конкретният размер на следващото се
обезщетение за претърпените неимуществени вреди, следва да бъде определен при
съблюдаване изискванията на чл. 52 от ЗЗД по препращане от § 1 от ЗР на ЗОДОВ и
чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост.
Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва
съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само
по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като
паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен
при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените
вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и
при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, по
начин че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване.
Спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с
оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по
който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото
лице. В случая, от съда се отчитат обстоятелствата, съставляващи проявления на
незаконосъобразната административна дейност и периода на исковата претенция -
времето, през което ищецът е пребивавал в следствения арест в гр. В. Търново /6
дни/. От друга страна се вземат предвид характера и интензитета на породените
страдания и негативни преживявания – липсват данни за конкретно физическо или
психическо увреждане на здравето, не се твърди, че в килиите е имало други
хора, не се твърди, че ищецът не е бил извеждан своевременно до тоалетна и
баня, признава се постоянното наличие на изкуствено осветление при недостатъчна
дневна светлина, както и извеждането за престой макар и на закрито. Съобразно
това и при прилагането на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът приема, че
справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца, възлиза на
72,00 лева. За тази си преценка съдът съобрази и практиката на Европейския съд
по правата на човека и тази на националните съдилища. ЕСПЧ при спазване на
същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени
лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен
съвпадат и с условията в ареста в гр. Велико Търново. Така например в пилотното
решение Н. и други срещу България на г-н Н. е присъдено обезщетение от
6 750 евро /13 230 лв./ за период от 3 години и 10 дни или 11,97лв.
на ден. При така изложеното и доколкото размерът на претендираното от ищеца
обезщетение за причинените му неимуществени вреди съвпада с този, определен от
съда, следва искът да бъде уважен изцяло.
Основателна е и претенцията на ищеца за
присъждане на законна лихва, считано от 04.02.2019 г. /датата на прекратяване
на бездействието/ до окончателното изплащане на сумата. В т. 4 от Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК е прието, че
началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху
сумата на обезщетението при незаконни действия и бездействия на администрацията
е моментът на преустановяването им. Следователно законна лихва следва да бъде
присъдена от датата, на която незаконните действия и бездействия са били
преустановени - 04.02.2019 г., когато К. е преместен в Затвора в гр.Ловеч, до
датата на окончателното изплащане на сумата.
Разноски на ищеца не се следват, тъй
като същият е представляван от адвокат, назначен по реда и при условията на
Закона за правната помощ.
Водим от горните съображения и на
основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, във вр. с чл. 203 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
Осъжда Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към министъра на
правосъдието, с адрес гр.София, ул. „Ген. Николай Столетов“ № 21, да
заплати на Е.Г.К. с ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“
в затвора в гр. Ловеч, ул. „Могилата“
№ 1, сумата от 72,00 /седемдесет и два/ лева, ведно със законната лихва,
считано от 04.02.2019г. /датата, на която незаконните бездействия са били преустановени/, до
окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразна административна дейност,
изразяваща се в неосигуряване на необходими битови и санитарно-хигиенни условия
/един час престой на открито на ден, наличие на санитарен възел и топла вода,
проветрение, пряк достъп в килията на дневна светлина/ при престоя на Е.К. в
следствения арест в гр. Велико Търново, в периодите от 08.06.2018 г. до
11.06.2018 г. и от 01.02.2019г. до 04.02.2019 г.
Решението подлежи на обжалване пред
тричленен състав на Административен съд – Велико Търново, в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
Решението да се съобщи на страните чрез
изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
Административен
съдия: