Р Е Ш
Е Н И
Е № 368
гр.
Пловдив, 14.12.2018 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в
открито заседание на двадесет и осми
ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
С участието на секретаря Златка Стойчева, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 630/2018
год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 334 от 12.06.2018 година, постановено по т.
дело № 14/2016 година по описа на Пловдивския окръжен съд, е осъдено „З.д.Е.“ АД, ЕИК *********, да заплати на
Г.Г.Б., ЕГН **********,*** **, със
съдебен адрес:***, офис ** - адв. Д.К. сумата 30 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпените неимуществени вреди, настъпили от смъртта на нейния
баща Г.И.Б.при ПТП от 12.01.2011 г., причинено от И.С.при управление на МПС
„Ф.Д.“ с рег. № **********, за което е
сключен договор по риска „Гражданска отговорност” при „ЗД Е.” АД С. ,
изразяващи се в скръб, мъка, тъга от загубата на близкия човек, ведно с
обезщетение за забава от настъпването на вредоносния резултат – 12.01.2011 г.
до окончателното изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 200
000 лева иска е отхвърлен.
Осъдено е „З.д.Е.“
АД да заплати по сметка на Пловдивския Окръжен съд сумата 1 200 лева,
представляваща държавна такса за производството
Осъдено е „З.д.Е.“
АД да заплати на адв. Д.Н.К., ЕГН
**********, сумата 1430 лева адвокатско възнаграждение при условията на
чл.38, ал.1 ЗА.
Осъдена е Г.Г.Б. да заплати на „З.д.Е.“ АД сумата 361.25 лева разноски по делото съразмерно на отхвърлената
част от иска.
С решение № 377 от 27.06.2018
година, постановено в производство по чл. 247 от ГПК, първоинстанционният съд е
допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 334/12.06.2018 година, като след думите
„12.01.2011 година до окончателното изплащане“ е добавено: „ по сметка с
титуляр Б.В.З.в И.А.Б.АД, IBAN: ***, BIC: ***.
Срещу така постановеното решение
в частта, с която е отхвърлен предявения
иск за обезщетение за неимуществени вреди в размера над 30 000 лева до
претендираните 200 000 лева е подадена въззивна жалба от ищцата Г.Б. чрез
процесуалния й представител адвокат Д.К.. Оплакванията са за неправилност и
незаконосъобразност на решението в тази му част. Поддържат се оплаквания за
неправилно приложение на критерия за справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД
при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като не били
отчетени в достатъчна степен характера и интензитета на нейните болки и
страдания, установени със събраните гласни доказателства. С въззивната жалба се
изразява несъгласие с приетото от първоинстанционния съд съпричиняване от страна на пострадалия в размер на 70% и намаляване на обезщетението на основание
чл. 51 ал. 2 от ЗЗД с този процент.
Твърди се, че липсват доказателства за такова съпричиняване. При условията на
евентуалност се поддържа, че дори да се приеме съпричиняване от страна на
пострадалия, то нарушенията на водача на МПС са значително по-тежки от тези на
пострадалия пешеходец, поради което съпричиняването е в размер не повече от
10%. По тези съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част и постановяване на ново по същество, с което да се уважи
изцяло предявения иск, като се осъди ответника да заплати на процесуалния
представител на жалбоподателя адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата за двете инстанции.
Срещу въззивната жалба на Г.Б. е
подадена насрещна въззивна жалба от „З.д.Е.“ АД. С нея първоинстанционното
решение е обжалвано в частта, с която предявеният иск е уважен за сумата от 30 000 лева ведно със
законната лихва и присъдените разноски. Оплакванията са за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на решението в тази му част. Твърди се, че в процеса не е установено между
ищцата и починалия да са съществували
тайни и непрекъснати отношения на обич и привързаност. Липсвали доказателства
за наличието, интензитета и степента на болки и страдания на ищцата, дължащи се на смъртта на Г.Б...
Поради това не следвало да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди или
следвало да се присъди такова в минимален размер. Оспорени са възраженията във
въззивната жалба на Г.Б. за липса на съпричиняване от страна на пострадалия.
Искането е за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и
постановяване на ново, с което да се отхвърли изцяло предявения иск.
Срещу насрещната въззивна жалба е
подаден писмен отговор от адвокат Д.К. като процесуален представител на Г.Б.. В
него се изразява становище за нейната неоснователност.
По делото съдът е сезиран и с
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „З.д.Е.“ АД
срещу първоинстанционното решение в частта, с която законната лихва върху
главницата от 30 000 лева е присъдена с начален момент 12.01.2011 година –
настъпването на ПТП до окончателното изплащане на сумата. Поддържа се на първо
място, че съдът не е разгледал и не се е
произнесъл по направеното от жалбоподателя възражение за погасяване по
давност на вземането за лихви извън тригодишния период преди завеждане на
исковата молба, като се твърди, че за лихвите е приложима кратката тригодишна
давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД. Твърди се освен това, че липсвала нормативна
опора, която да сочи, че в застрахователното покритие се включва и задължението
за лихви. Аргумент за това според жалбоподателя била разпоредбата на чл. 227 т. 2 от Кодекса за
застраховането / отм./. Искането е да се
отмени решението в частта, с която обезщетението за неимуществени вреди е
присъдено ведно със законната лихва от датата на увреждането – 12.10.2011
година до окончателното изплащане на сумата. Претендира се присъждане на
направените разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Срещу тази въззивна жалба е
подаден писмен отговор от Г.Б. чрез процесуалния й представител адвокат Д. К.
с изразено становище за нейната неоснователност.
Страните не са направили нови
доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Съдът, като се запозна със
събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивните жалби и насрещната въззивна жалба са процесуално допустими, подадени са от
лица, имащи правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение в
отделните му части – ищцата в
отхвърлителната, а ответника – в осъдителната, включително и досежно началния
момент, от който се дължи законната лихва за забава, като при подаване на въззивните жалби е
спазен предвидения в чл. 259 от ГПК срок, както и срока по чл. 263 ал. 2 от ГПК
за подаване на насрещна въззивна жалба.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена от посоченото във
въззивните жалби, освен когато става
дума за приложение на императивна правна норма или когато съдът следи служебно
за интересите на някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. /
Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на
ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе само по
въведените с двете въззивни жалба и с
насрещната въззивна жалба оплаквания. Те се свеждат до размера на обезщетението
за неимуществени вреди с оглед установените по делото болки и страдания на
ищцата, причинени от смъртта на Г.И.Б.и приложението на критериите за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД, наличието или липсата на съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия Г.Б.. и размера на това съприничяване,
както и началния момент, от който застрахователят дължи законната лихва върху
главницата на обезщетението за неимуществени вреди.
Безспорно е между страните, а и
от събраните по делото доказателства е установено, че при ПТП, станало на 12.01.2011 година около 18,30 часа, е
починал Г.И.Б.. Установено е обстоятелството, че ПТП е причинено от И.С.С.при
управление на лек автомобил марка „Ф.Д.“ с рег. № ********** в град Р., на
кръстовището между илиците „П.Б.“ и „Ц.Ц.“,
както и че лекият автомобил, с който е ударен намиращия се на пътното платно
пострадал Г.Б.. е имал задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ в
ответното дружество - застрахователна
полица № ************ със срок на валидност от 28.09.2010 година до
27.09.2011 година.
Първият спорен момент по
настоящото дело е свързан с механизма на настъпване на ПТП, по-конкретно с
наличието или липсата на съпричиняване от страна на пострадалия Г.Б...
От приложеното като доказателство
по настоящото дело НОХ дело № 1752/2012 година по описа на П. окръжен съд е видно, че с
присъда № 67 от 25.06.2013 година
водачът на МПС, с което е причинено процесното ПТП, И.С.е признат
за виновен в това, че е
нарушил правилата за движение по
пътищата, а именно чл. 20 ал. 2, чл. 21
ал. 1 и чл. 116, предложение първо от ЗДП и чл. 73 ал. 1 и чл. 193 предложение
първо от ППЗДП, при което по непредпазливост е причинил смъртта на Г.Б.., като
след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване на помощ на пострадалия,
поради което и на основание чл. 343 а ал. 1 б. „б“ във връзка с чл. 343 ал. 1
б. „в“ във връзка с чл. 342 ал. 1 и във връзка с чл. 54 от НК е осъден на девет
месеца лишаване от свобода. С тази присъда С. е признат на невинен и е оправдан
по повдигнатото му обвинение за нарушаване на правилата за движение по пътищата
по чл. 5 ал. 1 т. 1 предложение първо и предложение второ и чл. 5 ал. 2 т. 1 предложение първо от ЗДП.
Така постановената присъда от П.
окръжен съд е изменена с решение № 204
от 27.11.2013 година, постановено по ВНОХ дело № 335/2013 година по описа на
Апелативен съд – П. С него подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по
обвиненията за нарушаване на правилата
за движение по чл. 21 ал. 1 от ЗДП, чл. 73 ал. 1 от ППЗДП, чл. 116 предложение
първо от ЗДП и чл. 193 от ППЗДП и му е намалено наложеното наказание от девет
на пет месеца лишаване от свобода.
Влязлата в сила присъда е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от
деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. В случая с присъдата е прието, че противоправното и
виновно поведение на водача на МПС И.С.се изразява само в нарушение на чл. 20
ал. 2 от Закона за движение по пътищата. Този текст задължава водачите на ППС
при избиране на скоростта за движение да се съобразяват с атмосферните условия,
с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия
на видимост, за да бъдат в състояние да
спрат пред всяко предвидимо препятствие, както и да намалят скоростта и в
случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.
С присъдата по наказателното дело не се решава
въпроса за наличието на съпричиняване на
вредите от страна на пострадалия. По този въпрос дължи произнасяне настоящият
съдебен състав въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства.
Твърденията на ответника са, че пострадалият Г.Б.. е допуснал нарушение на
правилото на чл. 113 от ЗДП, което задължава пешеходците да пресичат само на
определените за това места, като преди да навлязат на платното за движение се
съобразят с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и тяхната
скорост за движение. Твърди се, че в случая пострадалият е предприел пресичане
на пътното платно в тъмната част на денонощието, като е престоял необосновано
на платното, след което е предприел връщане и пресичане в обратна посока, както
и че е бил в тежка степен на алкохолно опиянение – 2,22 промила, което
безспорно се е отразило на адекватната му преценка на пътната обстановка и
предприетите действия от него.
Твърдението на ответника за това,
че пострадалият е бил под влияние на алкохол към момента на настъпване на ПТП,
е установено по от приетата по делото и неоспорена съдебно-медицинска
експертиза. От нея е видно, че
пострадалият Г.Б.. е бил с концентрация на етилов алкохол в кръвта 2,22
промила, установена при изследване на кръвта, взета при аутопсията. Вещото лице
е посочило, че при концентрация на алкохол в кръвта между 1,5 промила и 2,5
промила става дума за средна степен на алкохолно опиване. Тя се характеризира
със значителни нарушения на мисловната дейност, речта, съобразителността,
вниманието, ориентировката, координацията на движенията, налице са силно
забавени реакции, афекти, понякога сънливост, сърдечно-съдови разстройства,
признаци на значително потискане на централната нервна система с понижение на
чувствителността на болка.
Механизмът и мястото на
настъпване на ПТП са установени по делото с приетата и неоспорена
автотехническа експертиза. От нея е видно, че ударът между МПС и Г.Б..,
причинил смъртта на последния, е настъпил на платното за движение. От
описанието в заключението на вещото лице и скиците към него е видно, че ударът
е почти в средата на кръстовище между две улици в град Р., а не както се твърди
от процесуалния представител на ищцата – на място, което представлява
продължение на тротоара. Установено е, че на това място няма пешеходна пътека,
няма и вертикална маркировка, обозначаваща място за пресичане на пешеходци. По
делото липсват данни за посоката на
движение и действията, които пешеходецът е извършвал към момента на удара. В
показанията си разпитаният в качеството на свидетел И.С.– шофьор на автомобила
установява, че не е имало улично осветление, било е тъмно, той се е движел на
къси светлини, като пътната настилка е била мокра. Твърди, че е възприел
пешеходеца непосредствено преди удара, в дясно, натиснал е спирачки, но не е
успял да избегне удара на пешеходеца с десния фар на автомобила.
Вещото лице в заключението си
установява, че осветената зона от фаровете при движение на къси светлини е
около 70 - 80 метра и че при скоростта,
с която се е движел автомобила, шофьорът е бил в състояние да спре след около
50,24 метра. Спирачката обаче е задействана на разстояние 32-33 метра от
пешеходеца и се е стигнало до удара.
При тези доказателства, свързани
с механизма на настъпване на ПТП съдът намира, че вредоносният резултат са
дължи по равно на поведението на шофьора и на пострадалия – по 50%. До ПТП се е
стигнало в резултат на поведението и на двамата участници в него. Както е
установено с влязлата в сила присъда,
водачът на МПС е допуснал нарушение на чл. 20 ал. 2 от ЗДП, като се е движел с
несъобразена скорост. С нея е прието
наличието на негово виновно и противоправно поведение, изразяващо се в това, че
въпреки че пострадалият се е намират на платното за движение и е представлявал
опасност, той не е реагирал адекватно и
не е направил необходимото своевременно да намали скоростта и да спре
превозното средство.
От друга страна пострадалият се е намирал на платното за движение извън
предвидените места за пресичането му, в пияно състояние, при което реакциите и възприятията
му са били значително забавени и въпреки
възможността да види приближаващия автомобил и да се отстрани от платното за
движение, не го е направил, останал е на него и по този начин е допринесъл за
настъпилия сблъсък.
Във връзка с вида и размера на
претърпените от ищцата Г.Б. неимуществени вреди по делото е установено
следното:
Г.Б. е дъщеря на починалия
Г.Б... Тя е родена на *** година и към
момента на неговата смърт – 12.01.2011 година е била на дванадесет години и
половина. Официално нейният произход от баща е установен по съдебен ред с
влязло в сила съдебно решение след смъртта на Г.Б... С решение
№ 655 от 25.05.2017 година, постановено по гр. дело № 1379/2015 година
на ОС – П., влязло в сила на 20.06.2017 година е признато за установено на
основание чл. 69 във връзка с чл. 72 ал. 2 от СК, че Г.Б.. е биологичен баща на
Г., която до този момент е записана с бащиното и фамилното име на своята
майка Ц.К., а именно Г. Ц.К.. Със
съдебното решение е допусната и промяна в имената на ищцата на Г.Г.Б..
От свидетелските показания се
установява, че въпреки че не е имала установен произход от баща, ищцата е
имала продължителна и силна връзка с
пострадалия, познавала го е като баща и е общувала с него. Майката на Г. и
Г.Б.. живеели на съпружески начала около 10-12 години до 2008 година в едно
жилище в град Р.. За известно време те
били заедно животновъди извън Р., където се е родила Г.. След това те
отново се върнали в Р., където Г. била отглеждана и от двамата до 2008 година.
/ показанията на свидетелите Н.А.и Т.К./. Между двамата е имало установена
връзка като между баща и дъщеря, Г. го е познавала като своя баща, била е много привързана към него, той също е
полагал грижи за нея. През 2008 година Г.Б.. напуснал жилището, в което живеел
с Г. и нейната майка и се върнал при съпругата си И. Б., която живеела в същото
населено място и в същата махала. Въпреки това той не прекъснал връзката с
дъщеря си, виждал я по два-три пъти седмично, водел я на пазар и и купувал
различни неща. Майката на Г. по никакъв начин не пречела на контактите между
дъщеря си и Г.. Посочените по-горе свидетелки установяват, че Г. била
привързана към баща си, прегръщала го и се радвала на срещите с него. Тя много
тежко изживяла неговата смърт, често ходела на гроба му, в дните около смъртта му качвала
стихотворения за бащата в социалните мрежи
и споделяла колко й е тежко. И до момента в разговорите със свои близки и познати тя
внезапно започвала да говори за баща си и за това колко той и липсва.
Доказателство за установената връзка
между ищцата и починалия Г. като между дъщеря и баща е и представеното пред
първата инстанция кръщелно свидетелство от католически храм в град Р.. В него е
отразено, че Г. е кръстена няколко месеца след раждането си – на *** година,
като в кръщелното свидетелство Г.Б.. е
посочен като неин баща, макар и към този момент тя да е била с неустановен
произход от баща по съответния законов ред.
Обстоятелствата, установени с
обсъдените до момента доказателства не се опровергават от показанията на
свидетелите И. Б. и И.Б.– съответно съпруга и син на Г.Б... Те отричат да познават ищцата, да са я виждали и да знаят,
че тя е дъщеря на Г.. Това тяхно поведение би могло да се дължи на евентуалната
обида от продължителното отсъствие на Г.
по време на съжителството му с майката на Г.. При положение, че всички те
живеят в едно малко населено място и в една махала, тези техни показания не
могат да бъдат възприети за достоверни. Дори обаче да се приеме, че
свидетелите не знаят, че Г. е баща на Г.
и че не са я виждали, това не е основание да не бъдат кредитирани показанията
на незаинтересованите свидетелки на ищцата, обсъдени по-горе. Показанията на
И.и на И. Б. по никакъв начин не разколебават тези показания.
При така установените по делото
обстоятелства съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди, претърпени от ищцата Г.Б. от смъртта на нейния баща Г.Б..
е 120 000 лева.
Съгласно задължителните за
съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 година на Пленума на
ВС, както и множеството решение на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК,
понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на
конкретни обективно съществуващи в действителността обстоятелства. За да се
реализира справедливо възмездяване на неимуществените вреди на ищците - болки и
страданията, претърпени от деликта, е
необходимо да бъдат взети предвид установените по делото обстоятелства за
конкретния случай. Сред тях са обстоятелствата, при които е настъпила смъртта
на наследодателя на ищцата, неговата възраст, отношенията в семейството,
грижите, които той е полагала за семейството, стреса за ищцата от внезапната му
смърт, интензитетът, степента и продължителността на болките и страданията
ѝ, дали те са приключили или продължават, загубата на морална,
емоционална и материална подкрепа.
В случая, както беше посочено
по-горе, макар към момента на смъртта си Г.Б.. да не е живял със своята дъщеря,
родена от извънбрачната му връзка с нейната майка, а да е живял със съпругата
си и да се е грижел за децата и внуците си, родени по време на брака му, той не
е преустановил връзката с Г.. Двамата са имали създадена връзка като баща и
дъщеря и са живеели заедно в продължение на
10 години след раждането на Г., до 2008 година. След това, макар и да са
живели в различни жилища, тяхната връзка е продължила. Двамата са се виждали често, били са близки,
радвали са се на срещите си, като Г. е оказвал и финансова подкрепа на дъщеря
си. Неговата загуба е предизвикала силни болки за дъщеря му, които тя не е
преодоляла и до момента. Тя е останала без
подкрепата на баща си на сравнително ранна възраст, на която безспорно
се е нуждаела от такава. Това са съображенията, поради които съдът намира за
справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от
120 000 лева.
С оглед изложените по-горе
съображения за 50% съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия, този размер следва да бъде
намален на основание чл. 51 ал. 2 от ЗЗД до 60 000 лева. Това е общият размер
на обезщетението за неимуществени вреди, което ответникът дължи на ищцата.
Първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата от
присъдените с него 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди до
дължимите 60 000 лева следва да бъде отменено и следва да се постанови
ново по същество, с което на ищцата се присъди допълнително сумата от
30 000 лева обезщетение.
Последният спорен въпрос по
делото е дължи ли застрахователят законната лихва върху главницата на
обезщетението за неимуществени вреди, от кой момент и основателно ли е
направеното от него възражение за погасяване по давност на вземането за законна
лихва за периода от 12.10.2011 година – датата на настъпване на ПТП до
08.01.2013 година – началото на тригодишния период до датата на исковата молба
– 08.01.2016 година.
Съдът не споделя доводите на
застрахователя, че не дължи заплащане на
лихви за забава върху застрахователното обезщетение, основани на
разпоредбата на чл. 227 т. 2 от КЗ / отм./. С тази разпоредба се урежда
възможността на застрахователя да предяви регресен иск срещу прекия причинител
за платените лихви за забава от датата на настъпване на
увреждането до датата на която е бил уведомен по реда на чл. 224 ал. 1 от КЗ /
отм./. Тя обаче не е основание при предявен пряк иск срещу
застрахователя той да откаже изплащане на лихви за забава. Съдебната практика е
категорична, че застрахователното обезщетение по чл. 208 от КЗ / отм./ включва
и лихвите за забава от датата на увреждането, които имат обезщетителен характер. / Р № 45/15.04.2009 година по т.д.
№ 525/2008 година на ВКС, Р № 126/02.10.2009 година по т.д. № 290/2009 година
на ВКС, Р № 6/28.01.2010 година по т.д. № 705/2009 година на ВКС и Р №
100/13.11.2009 година по т.д. № 92/2009 година на ВКС/. С тази съдебна практика е прието, че началният
момент, от който застрахователят изпада в забава за плащане на обезщетението за
вреди, респ. от който дължи обезщетение
за забавено плащане по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, е датата на увреждането, съгласно
чл. 84 ал. 3 от ЗЗД.
В случай като настоящия, при който
от датата на увреждането до датата на завеждане на исковата молба са изминали
повече от три години, направеното възражение за изтекла давност за лихвите
извън тригодишния период преди завеждане на исковата молба е основателно.
Вземането за лихви има акцесорен, но и самостоятелен характер. То е периодично
и при направено възражение за давност се погасяват лихвите с падеж извън
тригодишния период преди завеждане на исковата молба. Тези лихви действително
имат обезщетителен характер, както и самото вземане за обезщетение за
неимуществени вреди, но това не е основание по отношение на вземането за тях да
се прилага давностен срок, различен от
установения в чл. 111 б. „в“ от ЗЗД тригодишен срок. В тази насока е и съдебната
практика / решение № 96/18.07.2011 година по т. дело № 610/2010 година на ВКС,
първо т.о.; решение № 175/28.10.2010 година по т. дело № 54/2010 година на ВКС,
второ т.о.; решение № 67/24.06.2011 година по т.д. № 323/2010 година на ВКС,
първо т.о.; решение № 72/30.04.2009 годдина по т.д. № 475/2008 година на ВКС,
второ т.о./.
По изложените съображения съдът
намира, че първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена законна
лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди за периода от 12.02.2011
година до 08.01.2013 година следва да бъде отменено и искането за законна лихва
за този период следва да бъде отхвърлено.
В останалите обжалвани части първоинстанционното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция и съобразявайки направените от страните искания за
присъждане на разноски, съдът намира следното:
„З.Е.И.“ АД следва да бъде
осъдено да заплати допълнително държавна такса по сметка на бюджета на
съдебната власт в размер на 1200 лева за производството пред първата инстанция
и 600 лева за производството пред
въззивната инстанция.
„З.Е.И.“ АД дължи на процесуалния
представител на ищцата адвокат Д. К.
възнаграждение при условията на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата съобразно изхода на спора, а именно 900
допълнително възнаграждение за първата инстанция наред с присъденото с
решението в размер на 1430 лева, както и 2330 лева за въззивната инстанция.
От своя страна Г.Б. дължи на
ответника „З.Е.И.“ АД разноски за въззивната инстанция, включващи на първо място държавната такса по въззивната жалба, която е основателна – 25
лева, но не и по насрещната въззивна жалба. Претендирано е и юрисконсултско
възнаграждение. Съдът, съобразявайки разпоредбата на чл. 78 ал. 8 от ГПК, която
препраща към чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25 ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, определя юрисконсултско възнаграждение в общ
размер на 200 лева. От тях с оглед изхода на спора Г.Б. следва да заплати 140
лева, или общо 165 лева с държавната такса от 25 лева.
По изложените съображения П.
апелативен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 334 от 12.06.2018 година, постановено по т.
дело № 14/2016 година по описа на Пловдивския окръжен съд, В
ЧАСТИТЕ, С КОИТО:
1.е отхвърлен иска на Г.Г.Б., ЕГН **********, против „З.д.Е.“ АД, ЕИК *********, за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 30 000
лева до 60 000 лева;
2.е
присъдена законната лихва върху главницата, представляваща обезщетение за забава,
за периода от 12.01.2011 година до 08.01.2013 година,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „З.д.Е.“ АД, ЕИК *********, да заплати на
Г.Г.Б., ЕГН **********,*** **, със
съдебен адрес:***, офис ** - адв. Д.К. допълнително сумата
от 30 000 лева / или общо
60 000 лева наред с присъдените с първоинстанционното решение
30 000 лева/, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени
вреди, настъпили от смъртта на нейния баща Г.И.Б.при ПТП от 12.01.2011 г.,
причинено от И.С.при управление на МПС „Ф.Д.“
с рег. № **********, за което е сключен договор по риска „Гражданска
отговорност” при „ЗД Е.” АД С. , изразяващи се в скръб, мъка, тъга от загубата
на близкия човек, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от
08.01.2013 година до окончателното
ѝ изплащане.
Изплащането на присъдената сума да се извърши
по посочената от ищцата банкова сметка, *** в
З. в И.А.Б.АД, IBAN: ***, BIC:
***.
ОТХВЪРЛЯ иска на Г.Г.Б., ЕГН
**********, против „З.д.Е.“ АД, ЕИК
*********, за присъждане на законна
лихва върху главницата от 60 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, за периода от 12.01.2011 година до 08.01.2013
година.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 334 от 12.06.2018 година,
постановено по т. дело № 14/2016 година по описа на П. окръжен съд, в
останалата му част.
ОСЪЖДА „З.д.Е.“
АД, ЕИК *********, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт държавна такса в размер на 1200
лева за производството пред първата инстанция и 600 лева за производството пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „З.д.Е.“
АД, ЕИК *********, да заплати на адв. Д.Н.К., ЕГН **********, адвокатско възнаграждение при условията на
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата - допълнително
за първата инстанция в размер на 900 лева, наред с присъдените 1430 лева
с първоинстанционното решение, както и 2330
лева за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Г.Г.Б. да заплати на „З.д.Е.“ АД,
ЕИК *********, сумата от 165 лева
разноски за въззивното производство, включваща 140 лева юрисконсултско
възнаграждение и 25 лева заплатена държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.