РЕШЕНИЕ
№ 467
гр. Пловдив, 14.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330113194 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 против А. А. Х., ЕГН
**********, с адрес: гр. П. **** с която са предявени обективно съединени установителни
искове с правна квалификация чл. 422, вр. с чл. 415, ал.1, ГПК вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 240, ал.
1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 01.08.2018 г., между ответника и трето лице – кредитор „Изи
Асет Мениджмънт” АД бил сключен Договор за паричен заем № ***, при Общи условия и
спазване на ЗПК, въз основа на който дружеството предоставило заем в размер на 800 лева.
Ответникът се задължил да върне същия ведно с надбавка, покриваща разноските на
заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка, представляваща
печалба за кредитора, в размер на 69.40 лева, на 21 равни седмични вноски, всяка в размер
на по 41.40 лева. Общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на
869.40 лева, като договорната лихва била договорена в размер на 69.40 лева. Срокът на
договора е изтекъл с настъпване на падежа на последната погасителна вноска – 29.12.2018 г.
На кредитополучателя била начислена и лихва за забава в размер на 154.54 лева, за
периода 19.08.2018 г. – 24.02.2021 г. Длъжникът не е извършил плащания по договора за
паричен заем.
Ответникът дължал следните суми по договора: 764.75 лева – непогасена главница,
63.25 лева – договорна лихва за периода 18.08.2018 г. – 29.12.2018 г. и 154.54 лева –
обезщетение за забава, за периода 19.08.2018 г. – 24.02.2021 г.
Твърди се, че на 01.08.2019 г. било подписано Приложение № 1 към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. между „Изи Асет
Мениджмънт” АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД /чийто правоприемник е
ищецът/, по силата на който последният като цесионер придобил вземанията срещу
ответника, произтичащи от горепосочения договор, ведно с всички привилегии, обезпечения
1
и принадлежности, вкл. и с всички лихви. Сочи, че във връзка с уведомяването на длъжника
за извършената цесия, на същия му било изпратено уведомление по пощата с известие за
доставяне, като писмото се е върнало в цялост като неполучено. В условията на
евентуалност моли да се приеме, че уведомлението за извършената цесия е връчено на
длъжника, ведно с исковата молба и приложенията към нея.
Поради липсата на погасяване, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 3707/2021 г. по описа на ПРС, X
гр.с. за всички упоменати по-горе суми, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК
ответникът подал възражение за недължимост, в резултат на което възникнал правен
интерес от предявяване на настоящите искове. Моли предявените претенции да бъдат
уважени в цялост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на
заявлението в съда – 25.02.2021 г. до окончателното й погасяване. Претендират се
разноските в заповедното и в настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Оспорва
исковете по основание и размер. Признава наличието на сключен между страните договор.
Твърди недействителност на правоотношението, поради нарушение на изискванията на ЗПК
– чл. 22 вр. с чл. 11, ал.1, т. 9, т. 10 и чл. 33. Навежда доводи, че договорената
възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, като
надвишаваща трикратния – при необезпечени кредити и двукратния размер на законната
лихва - при обезпечени кредити и двукратния. Искът за установяване дължимостта на
лихвата за забава също бил неоснователен. Тъй като договорът е недействителен, а
връщането на главницата се извършва на плоскостта на неоснователното обогатяване.
Съгласно ТР № 5/21.11.2019 г. по т.д. № 5/2017 г. на ВКС, ОСГТК при връщане на дадено
при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът
дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни. В случая покана за заплащане на
претендираната главница – нямало. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 2374/02.03.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3707/2021 г. на РС -
Пловдив, Х гр. с-в., е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от
764.75 лева – главница; сумата от 63.25 лева – договорна лихва за периода 18.08.2018 г. -
29.12.2018 г.; сумата от 154.54 лева – обезщетение за забава за периода 19.08.2018 г. –
24.02.2021 г., произтичащи от договор за паричен заем № *** от 01.08.2018 г., сключен
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжника, което вземане е прехвърлено с договор за
цесия от 01.08.2019 г. на кредитора; ведно със законна лихва върху главницата, считано от
датата на заявлението - 25.02.2021 г. до окончателното плащане, както и разноските в
заповедното производство в размер на 25 лева – държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лева.
Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило в срок възражение от
длъжника и в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Исковете са предявени в
преклузивния едномесечен срок, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
Страните по делото не спорят, че между „Изи Асет Менидмънт“ АД и А. А. Х. е
сключен Договор за паричен заем № *** от 01.08.2018 г., за сумата от 800 лева. Договорът е
реален /чл.240 ЗЗД/, счита се сключен от момента на получаването й. Последното се
установява от отразеното в чл.3 от договора /имащ характер на разписка/. Документът носи
подпис за ответника, като не е оспорен откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл.
131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.
2
Съгласно чл. 2, т. 2 - 8 от договора, заетата сума следвало да бъде върната на 21
седмични вноски, всяка в размер на 41.40 лева, за периода 11.08.2018 г. – 29.12.2018 г., при
фиксиран ГЛП 40 % и ГПР – 46.83 % и обща сума за връщане – 869.40 лева. Предвижда се и
неустойка в размер на 394.59 лева. Не е представен погасителен план, не е посочен размер
на възнаградителната лихва, нито разпределение на вноските по задължения.
От рамковия договор за цесия от 16.11.2010 г. и приложение № 1/01.08.2019 г. към
него /л.10-, в което под № 97 фигурира вземането към ответника/ се установява, че между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД е сключен договор
за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за заем. Такава
възможност е предвидена изрично в чл. 10 от последния, за което е налице съгласие на
насрещната страна, дадено с подписване на контракта.
Ето защо и, съдът приема за доказано подписването на договора между
първоначалния кредитор и ответника, съгласно които е налице съглашение за предоставяне
на паричен заем в размер от 800 лева.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор,
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи.
В отговора е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 46.83 %, а възнаградителната лихва – 40 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 46.83 % и
общата сума на плащанията от 869.40 лева, не съответстват на действителните. Това е така,
тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.4, ал. 2 неустойка да
се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски, като се добавят по 18.79
лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство
3
или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително
затруднение, както относно ФЛ – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на
критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници
/напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в това число и относно банковата
гаранция, която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния
падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е.
все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това
положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните
вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза
изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на
длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва
и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на т.10 на чл. 11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Независимо, че в конкретния случай ищецът изрично завява, че не предявява
претенция за неустойка, по действителността на договора и неговите клаузи съдът е длъжен
дори да се произнася служебно и без направено насрещно възражение. В този смисъл е без
значение дали по делото се търси неустойка или не, защото клаузата за неустойка е част от
договора за потребителски кредит, който, за да отговаря на изискванията за редовност,
следва да е в съответствие с реквизитите по чл. 10, 11 и 12 от ЗПК и липсата на което и да е
от тези императивни изисквания води до неговата недействителност.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
4
На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК, договорът за потребителски
кредит следва да съдържа условията за издължаване, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Процесният договор съдържа информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не е посочена последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
За заемополучателя възниква задължението да плати предоставената главница и
лихва, а при определени условия - неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и
различни други лихви и такси. При това положение, за да е изпълнено изискването на
закона, следва да бъде посочено по ясен и разбираем за потребителя начин разпределението
на погасителната вноска между различните дължими суми, както и последователността, в
която същите ще се погасяват, което не е сторено. Също така – самата информация е най -
обща, не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се
конкретизира какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от отделни
вземания. Посоченото е още едно самостоятелно основание за недействителност на
договора.
Законодателят е предвидил в чл. 23 ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
С оглед недействителността на договора за паричен заем и в съответствие с приетите
по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е предоставил в заем на
ответника сума в размер на 800 лева, която е уговорена в процесния договор за паричен
заем. Съгласно договора крайният срок на договора е 29.12.2018 г., на която дата е падежът
на последната вноска по кредита.
Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
25.02.2021 г., крайният падеж по договора е настъпил.
Съдът, намира, че тъй като Договора за паричен заем от 01.08.2018 г., е приет за
недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, което е заемната сума, но не и лихви или други разходи, като връщането й се
осъществява по правилата на неоснователното обогатяване, тъй като договорът е
нищожен, респ. получената от него заемна сума е усвоена при липса на правно основание за
това.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите
при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл.
23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по заема, но
не и лихви или други разходи, като платените суми следва да бъдат отнесени за
погасяването на главницата.
Относно размера на задълженията и погасените суми, по делото е изискана справка
/л.62/ за извършени плащания по договора за паричен заем от 01.08.2018 г. от „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, съгласно която ответникът е заплатил сума в общ размер на 65.50 лева, с
която сума следва да се покрие част от претендираната главница в размер на 764.75 лева,
като остава непогасен остатък за главница в размер на 734.50 лева. (800 лева – 65.50 лева).
В този смисъл е и практиката на ПОС: Решения по в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№ 653/2020г.;
в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г.; в.гр.д.№ 1389/2020г. и в.гр.д.№ 1222/2020г.
Ето защо и, предявеният установителен иск за заплащане на сумата от 764.75 лева –
5
главница по Договор за паричен заем № *** от 01.08.2018 г., следва да бъде отхвърлен за
разликата над 734.50 лева.
При това положение съдът намира, че предявеният установителен иск следва да се
уважи, като се признае за установено съществуването на вземането на ищеца за сумата от
734.50 лева – главница, представляваща задължение по Договор за паричен заем № *** от
01.08.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в
съда - 25.02.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.
След като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23
ЗПК – сумата за възнаградителна лихва не се дължи, поради което предявения иск за
заплащане на възнаградителна лихва от 63.25 лева, за периода от 18.08.2018 г. – 29.12.2018
г., ще се отхвърли също като неоснователен.
По делото не са ангажирани доказателства за покана до ответника за връщане на
посочената сума, преди датата на подаване на заявлението – 25.02.2021 г., което се счита, за
покана за връщане на сумата при начална липса на основание.
Поради тази причина, ще се отхвърли предявения иск за заплащане на обезщетение за
забава в размер на 154.54 лева, за периода от 19.08.2018 г. – 24.02.2021 г., като
неоснователен.
Относно разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по
установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските,
сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от
страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и
отхвърлена част от исковата претенция.
Ищецът е направил искане и е представил доказателства за сторени такива в размер
на – 125 лева – ДТ. Претендира и юрисконсултско възнаграждение, което е дължимо на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по реда на чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал.1, вр.
с ал.2 НЗПП на сумата от 150 лева, предвид конкретната фактическа и правна сложност. От
разноските от общо 275 лева, по съразмерност, за исковия процес на ищеца се дължат 205.57
лева.
Следва да се присъдят и разноски за заповедното производство /т. 12 на ТР № 4/2013
на ОСГТК на ВК/. Те са в размер на 25 лева – ДТ и юрисконсултско възнаграждение, което
е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по реда на чл. 37 ЗПП, вр. с
чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата от 50 лева за заповедното производство. По
съразмерност се дължат 56.06 лева.
Ето защо и, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят
направените разноски за заповедното – 56.06 лева и исковото производство – 205.57 лева,
или в общ размер от 261.63 лева, съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът претендира разноски за заповедното производството и исковото
производство, изразяващи се в определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.
38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
По заповедното и по исковото производство, ответникът е представляван от свой
6
пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли
за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. В представените договори за правна защита и съдействие на ответника е
посочено, че той се представлява безплатно от Адвокатско дружество „Г.“, поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ.
Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да
определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва
да бъде изчислено за заповедното производството – съгласно чл. 7, ал. 7 във вр. ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
същото възлиза на 360 лева с вкл. ДДС, а за исковото производство – съгласно чл. 7, ал. 2, т.
1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
като същото възлиза на 360 лева с вкл. ДДС.
От приложеното по делото Удостоверение за регистрация по ЗДДС, се установява, че
Адвокатско дружество „Г.“ е регистрирано по ЗДДС. Ето защо и, върху адвокатското
възнаграждение се дължи ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във вр. с
пар. 2а от ДР на Наредба № 1 за МРАВ и чл. 66 ЗДДС.
По отношение на адвокатските възнаграждения на ответника Гюров, общият размер
за двете производства, е в размер на 181.76 лева с вкл. ДДС, от които 90.88 лева с вкл.
ДДС за заповедното производство и 90.88 лева с вкл. ДДС за исковото производство,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Посочената сума следва да се присъди в полза на АД, а не на ответника, с оглед на
обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А. А. Х., ЕГН
********** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от
734.50 лева (седемстотин тридесет и четири лева и петдесет стотинки) – представляваща
дължима главница по Договор за паричен заем № **** от 01.08.2018 г., сключен с „Изи
Асет Мениджмънт” АД, вземанията по който са прехвърлени на 01.08.2019 г. с приложение
№ 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на
„Агенция за събиране на вземания” ООД, чийто правоприемник е „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в
съда - 25.02.2021 г. до окончателното й погасяване, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
установяване на дължимост на главница на сумата над 734.50 лева до пълния предявен
размер 764.75 лева, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на дължимост на
сумата в размер 63.25 лева - възнаградителна лихва за периода 18.08.2018 г. – 29.12.2018 г.;
като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на дължимост на сумата в размер на
154.54 лева – обезщетение за забава за периода 19.08.2018 г. - 24.02.2021 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение № 2374 от 02.03.2021 г. по ч.гр.д. № 3707 по описа на ПРС
за 2021 г., Х гр. с.
ОСЪЖДА А. А. Х., ЕГН ********** да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК *********, сумата в общ размер от 261.63 лева (двеста шестдесет и
един лева и шестдесет и три стотинки) – разноски, от които сумата от 56.06 лева за
заповедното производство по ч. гр.д. № 3707/2021 г. по описа на ПРС, Х гр.с. и сумата от
7
205.57 лева за настоящото производство по гр.д. № 13194 по описа за 2021 г. на РС –
Пловдив, ХVІІІ гр.с., съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на
Адвокатско дружество „Г.“, Булстат *********, сумата в общ размер на 181.76 лева с вкл.
ДДС (сто осемдесет и един лева и седемдесет и шест стотинки), от които 90.88 лева с вкл.
ДДС за заповедното производство по ч. гр.д. № 3707/2021 г. по описа на ПРС, Х гр.с. и
90.88 лева с вкл. ДДС за настоящото производство по гр.д. № 13194 по описа за 2021 г. на
РС – Пловдив, ХVІІІ гр.с, съразмерно с отхвърлената част от исковете - адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на А. А. Х.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
8