Решение по дело №17002/2018 на Софийски градски съд

         Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

             В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

             Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 439, ал. 1 от ГПК за установяване по отношение на И.Г.Й., че ищецът Ц.Н.Ц. не дължи сумите от 909,12 лв. въз основа на издаден изп.лист от 20.12.2006 г. по ч.гр.д.№ 337/2006 на РС – гр. Пирдоп.  

            Решението на СРС е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка. По делото не е спорно, че процесният изпълнителен лист е издаден на 20.12.2006 г. по ч.гр.д. № 337/2206 г. по описа на РС – гр. Пирдоп по силата на който Ц.Н.Ц. е осъден да заплати на И.Г.Й. сумата от 675 лв., както и  сумата от 13,50 лв. разноски и сумата от 50 лв. – адвокатско възнаграждение. Образувано е изп.дело № 4/2007 г. на ДСИ при РС – Пирдоп, по което последното изпълнително действие е било извършено на 27.08.2009 г. със запор на банкова сметка. ***о е било изпратено за продължаване от ЧСИ Я.С.с рег. № 794 и район на действие СОС, който е отказал образуването му с разпореждане от 03.12.2013 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и делото е било върнато на ДСИ. Впоследствие, с молба от 05.03.2015 г. ответникът е поискал от ЧСИ Я.С.да образува отново дело по горепосочения изпълнителен лист, като е образувано изп.д. № 20157940400064. По новообразуваното изпълнително дело са били извършени запор на пенсия от 13.03.2015 г. и възбрана на имоти от 13.07.2017 г.

          Влязлата в сила заповед, поради нейното неоспорване от длъжника прави вземането по заповедта безспорно. Ето защо и по аргумент от чл. 299, ал. 1, чл. 424, ал. 1 и чл. 439, ал. 2 ГПК, тя се ползва със сила на пресъдено нещо. Това означава, че давността за процесните вземания на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД е станала петгодишна и е започнала да тече от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 410 ГПК, както правилно е приел и районният съд. Всяко предприето от взискателя действие за принудително изпълнение прекъсва давността на основание чл.116, б.”в” ЗЗД. В настоящия случай е видно, че последното изпълнително действие по делото пред ДСИ е запор от 27.08.2009 г., с което отново е прекъсната петгодишната давност за процесиите вземания, която е изтекла на 27.08.2014 г. преди извършването на последващи изпълнителни действия и преди последващото образуване на изпълнително дело по процесния изпълнителен лист пред ЧСИ.

         Съгласно чл. 330, ал. 1, б. ”д” от ГПК /отм./ изпълнителното производство се прекратява, „когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, с изключение на делата за издръжка, и когато заяви писмено, че длъжникът прави вноски срещу задължението си”; прекратяването в тази хипотеза настъпва по силата на закона - с осъществяването на предвидените в разпоредбата факти: изтичането на посочения срок при бездействие на взискателя. Постановлението на съдебния изпълнител само прогласява настъпването на някое от визираните в чл. 330, ал. 1 ГПК /отм./ основания, то има декларативно, а не конститутивно действие.

              В настоящия случай последното изпълнително действие е с дата 27.08.2009 г., следователно срока по чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК /отм./ е изтекъл на 27.08.2011 г. и от тази дата изпълнителното производство е прекратено. Така започналата давност е започнала да тече от 27.08.2009 г. и е изтекла на 27.08.2014 г., т.е. преди образуването на новото изп.дело № 20157940400064 на ЧСИ Я.С.на 05.03.2015 г. Следователно процесното вземане - сумите по описания изпълнителен лист е недължимо поради изтекла погасителна давност, на която ищецът се позовава изрично с предявяването на иска по настоящото дело, поради което правилно отрицателния установителен иск е бил уважен.

             Няма основание да се приеме и становището, че изпълнителното действие е валидно само когато в резултат на него са събрани суми от длъжника, като подобно тълкуване не почива на закона, нито може да бъде извлечено от Тълкуватено решение № 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

            На основание гореизложеното исковете с правно основание чл. 439 ГПК са основателни и следва да бъдат уважени.