№ 652
гр. София, 09.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Борисова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221100507601 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.05.2022 г. по гр.д. № 1068/21 г., СРС, ІI ГО, 56 с-в е
отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ц.К.Б.“ АД, ЕИК
******* срещу А. Л. П., ЕГН **********, искове е правно основание чл. 430,
ал. 1 и 2 ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установена
дължимостта на следните суми, за които е издадена заповед за незабавно
изпълнение от 19.05.2020 г. по ч.гр.д. № 14434/2020 г. на СРС, 56 състав:
3908,63 лв. главница по договор за издаване и използване на международна
кредитна карта Visa с кредитен лимит от 27.10.2006 г.; 2493.86 лв. договорна
лихва за периода от 31.03.2014 г. до 11.02.2020 г.; 1570,69 лв. наказателна
лихва за периода от 31.03.2014 г. до 11.02.2020г., 51,07 лв. обезщетение за
забава за периода от 12.02.2020 г. до 12.03.2020г., 406,40 лв. такса за
управление за периода от 31.03.2014 г. до 11.02.2020 г. Осъдил е на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Ц.К.Б.“ АД, ЕИК ******* да заплати на А. Л.
П., ЕГН **********, сумата от 1150 лв., представляваща разноски в
производството.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца „Ц.К.Б.“ АД, ЕИК
1
*******, със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Слатина“,
бул.“******* представлявана от прокуриста Т.А. и изпълнителния директор
Г..К, чрез пълномощника юрисконсулт Д.Н. с мотиви, изложени в жалбата.
Твърди се, че съдът не е обсъдил в цялост всички относими факти и
доказателства по делото, довело до непълнота във фактологията и оттам до
постановяване на едно неправилно решение. Съдът не е коментирал факта, че
вещото лице по приетата по делото ССЕ е посочило изрично, че на
04.12.2017 е извършено последно плащане по сметката на кредитната карта в
размер на 100 лв., а последната вноска по кредитния продукт е извършена на
05.11.2020 г., т.е. след 13.03.2020 г.-датата на подаване на заявлението по
чл.417 ГПК. Сочи се, че частичното плащане от длъжника на 04.12.2017г. е
релевантен факт, защото представлява действителен едностранен отказ от
изтекла давност след изтичането й по аргумент от противното на нормата на
чл.113 ЗЗД. Позовава се на решение № 186 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр.д. №
91782012 г., IV г.о., ГК, в което са коментирани начините за отказ от изтекла
погасителна давност. В него е посочено, че „според разпоредбата на чл.113
ЗЗД валиден отказ от субективното право на погасителна давност може да се
направи само след изтичането и. За разлика от неупражняването на
субективното право на погасителна давност във висящ процес, което може да
е със знание или без знание за правните последици /резултатът и в двата
случая е един и същ/, отказът преди или по време на висящия процес е винаги
съзнавано волеизявление. Длъжникът като знае същността на правото си
трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на
погасителна давност. Ако отказът като волеизявление е недействителен, то от
него не произтичат правни последици. Няма форма за действителност на
едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна
давност.“
Сочи се, че последвалото частично плащане, извършено от длъжника на
05.11.2020 г. елиминира всякакво съмнение, че през 2017 г. длъжникът се е
отказал валидно от изтекла погасителна давност, на която се позовава по-
късно в исковото производство и приета от съда.
Предвид гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да
отмени процесното и да бъдат уважени изцяло предявените искове.
Претендира присъждане на направените по делото разноски. При условията
2
на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия.
Въззиваемият/ответник А. Л. П., ЕГН **********, чрез пълномощника
по делото адвокат П. Х. от САК, със съдебен адрес: гр.София, ж.к.“*******“
оспорва въззивната жалба. Претендира разноски за въззивната инстанция във
вид на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по
делото доказателства и становища на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на
правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията-
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече
смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.
От фактическа страна:
Предявен е иск по реда на 422, ал.1 във вр. с чл.415 от ГПК, с правно
основание чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД от
„Ц.К.Б.“ АД, ЕИК ******* срещу А. Л. П., ЕГН ********** за признаване за
установено между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
3908,63 лв. главница по договор за издаване и използване на международна
кредитна карта Visa с кредитен лимит от 27.10.2006 г., ведно със законната
лихва от 13.03.2020 г. до изплащане на вземането, 2493,86 лв. договорна лихва
за периода от 31.03.2014 г. до 11.02.2020 г., 1570,69 лв. наказателна лихва за
периода от 31.03.2014г. до 11.02.2020 г., 51,07 лв. обезщетение за забава за
периода от 12.02.2020 г. до 12.03.2020г. и 406,40 лв. такса за управление за
периода от 31.03.2014 г. до 11.02.2020 г., за които вземания е издадена
заповед за незабавно изпълнение от 19.05.2020 г. по ч.гр.д. № 14434/2020 г. на
СРС, 56 състав.
3
Ищецът твърди, че на 27.10.2006 г. е сключил с ответника А. Л. П.
договор за издаване и използване на международна кредитна карта VISA с
кредитен лимит, като са били предоставени 5000 лв. По силата на договора
картодържателят е имал задължение най-късно в последния работен ден на
месеца да осигурява по посочена разплащателна сметка сума, която да не е
по-малка от 320 лв. или общата сума на задълженията му до края на
предходния месец, ако същата е по-малка от минималната месечна вноска.
Ищецът твърди, че ответникът е в просрочие от 2143 дни към 12.02.2020 г.,
на която дата на последния е изпратена покана чрез ЧСИ с изх. № 806-Е-С03-
********** от 12.02.2020 г., с която е поканен доброволно да погаси
задълженията си към банката. Твърди, че плащане не е последвало, а кредитът
е в просрочие от 31.03.2014 г. до 12.03.2020 г.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца процесиите суми за главница по
договор за кредитна карта с кредитен лимит, за договорна възнаградителна
лихва, за наказателна лихва, за обезщетение за забава и за просрочен
комисион за управление.
Ответникът оспорва исковете по основание и размер. При условията на
евентуалност прави възражение за изтекла погасителна давност на всички
вноски с настъпил падеж преди 13.03.2015 г., както и на всички лихви преди
13.03.2017г.
СГС констатира следното:
По делото е безспорно, че на 27.10.2006 г. между ищеца, в качеството на
кредитодател, и ответника, в качеството на кредитополучател, е сключен
договор за издаване на кредитна карта Visa с кредитен лимит от 27.10.2006 г.,
по силата на който ищецът е предоставил на ответника като кредитополучател
(картодържател) банков револвиращ кредит е лимит от 5000 лв. С отделни
клаузи и нарочна тарифа са договорени условията за олихвяване на усвоената
главница и дължимите такси за управление на кредита. Съгласно чл. 9 от
договора картодържателят е длъжен да погаси всичките си задължения по
договора на следните алтернативно определени падежи - преди деня, в който
салдото започне да се олихвява с „лихва за неразрешен овърдрафт“, преди
деня на изтичане срока на валидност на картата или незабавно при
прекратяване на договорните отношения, независимо от основанието за това.
4
Съобразно чл. 44-46 от общите условия към договора (ОУ) същият се
сключва за срок, по-дълъг е 2 месеца от срока на валидност на картата.
Срокът на валидност на картата е означен на лицевата й страна и е две
години, считано от последния ден на месеца на издаването й, като изтича в
24.00 часа на последния ден от посочения на картата месец. Също така,
действието на договора се продължава автоматично за същия срок и при
същите условия, ако до първо число на месеца, в който изтича срокът на
валидност на картата, картодържателят не уведоми писмено банката за
нежеланието си да го продължи или ако банката не е взела решение
прекратяването на договора да настъпи с изтичането на неговия срок. Новата
карта може да се получи от картодържателя не по-рано от 10 работни дни
преди изтичане срока на валидност на старата карта. Следователно, два
месеца след изтичане на последно издадената по договора карта срокът на
договора се прекратява, освен ако и двете страни по него са изразили воля за
неговото продължаване. От страна на картодържателя волята за
продължаване на договора може да се изрази и чрез мълчаливо съгласие.
Волята на кредитодателя обаче следва да бъде изразена чрез преиздаване на
кредитната карта и предоставянето на новата карта в срок не по- късно от 10
работни дни преди изтичане на валидността на старата карта за съхранение в
конкретен банков офис до поискване от кредитополучателя.
На кредитополучателя е изпратена чрез ЧСИ М.Ц. покана за обявяване
на предсрочна изискуемост на кредита, която е получена лично от ответника
на 24.02.2020 г. - преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК
От правна страна:
Договорът е търговска сделка, като кредитната линия е пределният
размер на кредита, който клиент на банката може да изтегли в рамките на
определен времеви период. При този вид контракт кредитополучателят може
многократно да изтегля средства и да ги изплаща в рамките на периода, в
който договорът между него и финансовата институция е валиден. Като
кредит овърдрафтът е договор, по силата но който Банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно
уговореното и да я върне след изтичане на срока. С услугата овърдрафт
клиентът получава назаем пари до определено уговорено равнище по всяко
време, но не съществува изградена програма за плащане.Тази услуга е
създадена, за да се ползва, когато е необходимо да се покрива краткосрочен
недостиг на пари в брой. Обикновено на месечна база на датата на падежа за
5
периода на плащане се дължи лихвата, а главницата се погасява с всяко
постъпление по сметката, надвишаващо размера на лихвата по усвоената
главница. При изцяло усвоена главница, минималните месечни вноски следва
да са в размер на уговорения процент за лихва върху усвоената главница, или
за изцяло усвоена главница се дължи месечна лихва, но усвоената главница
следва да се погаси на падежа, но това в конкретния случай не е сторено от
ответника.
В конкретния казус, след сключването на договора от 27.10.2006 г.
кредитополучателят е получил нова карта на 30.01.2009 г., а впоследствие - на
09.03.2010 г., е отправил искане за подновяване на картата поради повреда.
Налице са данни, че въз основа на искането за подновяване от 09.03.2010 г. е
била издадена нова карта, която при липсата на конкретни данни за момента
на издаването й следва да се счита за издадена през месец март 2010 г. и със
срок на валидност до 31.03.2012 г. Не се твърди, нито установява да е
осъществявано последващо преиздаване на кредитната карта. Ето защо,
съобразно чл. 44-46 от ОУ на договора, същият следва да се счита за
прекратен най-късно на 31.05.2012 г., към който момент най-късно са станали
изискуеми и всички задължения по договора по арг. от чл. 9. По делото са
налице данни, че поканата за предсрочна изискуемост на кредита е получена
лично от ответника на 24.02.2020 г., но и предвид гореизложеното за
настъпила изискуемост на задължението на главница най-късно на 31.05.2012
г., настоящата инстанция също приема, че поканата е ирелевантна спрямо
момента на изискуемостта на задълженията.
СГС намира за основателно релевираното от ответника възражение за
изтекла погасителна давност по отношение вземанията на ищеца. Както бе
посочено, задълженията за връщане на заетата сума и заплащане на
възнаградителна и наказателна лихва са станали изискуеми най-късно към
31.05.2012 г. От този момент по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД е започнала да
тече погасителна давност, като до предявяване на заявлението по чл. 417
ГПК-13.03.2020 г. е изтекъл приложимият петгодишен давностен срок по чл.
110 ЗЗД по отношение на кредитната главница. Всички останали задължения
следва да се считат погасени по силата на чл. 119 ЗЗД като акцесорни на
главното вземане.
Във въззивната жалба се твърди, че според приетата по делото ССЕ, на
04.12.2017 от длъжника е извършено последно плащане по сметката на
кредитната карта в размер на 100 лв., а последната вноска по кредитния
продукт е извършена на 05.11.2020 г., т.е. след 13.03.2020г.-датата на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Според въззивника, това частично
плащане от длъжника на 04.12.2017г. е релевантен факт, защото представлява
действителен едностранен отказ от изтекла давност след изтичането й по
аргумент от противното на нормата на чл.113 ЗЗД. Позовава се на решение №
186 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 91782012 г., IV г.о., ГК.
Правната теория е категорична, че институтът на погасителната давност
6
/чл.110-чл.120 от ЗЗД/ е уреден от императивни правни норми, а основанията
водещи до спиране или прекратяване на погасителната давност са
изчерпателно изброени. В чл.116 от ЗЗД не е предвидено основание за
прекратяване на давността- частични плащания на дълга.
Действително, в решение № 186 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр.д. №
91782012 г., IV г.о., ГК, на което се позовава въззивникът, е посочено, че
„според разпоредбата на чл.113 ЗЗД валиден отказ от субективното право на
погасителна давност може да се направи само след изтичането й. За разлика
от неупражняването на субективното право на погасителна давност във висящ
процес, което може да е със знание или без знание за правните последици
/резултатът и в двата случая е един и същ/, отказът преди или по време на
висящия процес е винаги съзнавано волеизявление. Длъжникът като знае
същността на правото си трябва и да иска настъпването на правните
последици от непозоваването на погасителна давност. Ако отказът като
волеизявление е недействителен, то от него не произтичат правни последици.
Няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от
субективното право на погасителна давност.“ Посочено е още, че „отказът
може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по
несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от
последиците на погасителната давност било относно цялото парично
задължение, било само за част от него. По тези причини не може да има
валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер
чрез тяхната стойност парични задължения. Това е така, защото без такава
определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на
задължението, за което е изтекла погасителната давност.“
В това решение ВКС изрично приема, че съгласно нормата на чл. 113
ЗЗД валиден отказ от субективното право на погасителна давност може да се
направи само след изтичането й. За разлика от неупражняването на
субективното право на позоваване на погасителна давност във висящ процес,
което може да е със знание или без знание за правните последици, отказът
преди или по време на висящия процес е винаги съзнавано волеизявление.
Длъжникът като знае същността на правото си трябва и да иска настъпването
на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Приема се,
че няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от
7
субективното право на погасителна давност, като същият може да бъде
изричен, така и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по
несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от
последиците на погасителната давност било относно цялото парично
задължение, било само за част от него. По тези причини не може да има
валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер
чрез тяхната стойност парични задължения. Това е така, защото без такава
определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на
задължението, за което е изтекла погасителната давност. В този смисъл съдът
в настоящия му състав приема, че извършеното след изтичането на
погасителната давност частично плащане, не представлява валиден отказ от
погасителна давност по отношение на остатъка от задължението по кредита.
От съдържанието на това действие-частично плащане не може по несъмнен
начин да се направи извод, както за индивидуализацията на самото
задължение, така и че длъжникът не желае да се ползва от последиците на
погасителната давност относно цялото паричното задължение.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. На основание
чл.271, ал.1, пр.1 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
Предвид изхода на делото и предявената претенция, въззивникът
следва да заплати на въззиваемия направените разноски за настоящата
инстанция във вид на адвокатско възнаграждение в размер 751,53 лв.,
определено по реда на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения предвид направеното
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 15.05.2022 г. по гр.д. № 1068/21 г. на
СРС, IІ ГО, 56 състав.
ОСЪЖДА „Ц.К.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район „Слатина“, бул.“******* представлявана от
прокуриста Т.А. и изпълнителния директор Г..К, чрез пълномощника
юрисконсулт Д.Н. да заплати на А. Л. П., ЕГН **********, чрез
пълномощника по делото адвокат П. Х. от САК, със съдебен адрес: гр.София,
ж.к.“*******“ направените разноски за въззивната инстанция във вид на
адвокатско възнаграждение в размер на 751,53 лв.
8
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9