Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
21.05.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 7146 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 331471 от 06.02.2018г. по гр.д. № 58544/2017г.
Софийски районен съд, 159 състав отхвърлил предявените от Д.И.П., ЕГН **********,
и Р.П.П., ЕГН **********, срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на
ответника, че ищците не му дължат по 1/2 част от следните суми: 512.97 лв. -
главница за потребена топлинна енергия за периода 01.06.2013г. - 30.04.2014г.,
ведно със законната лихва, считано от 18.07.2016г. до окончателното й плащане, 43.77
лв. - мораторна лихва за периода 31.07.2013г. - 05.07.2016г., както и разноски
в размер на 17.86 лв. - държавна такса, и 214.28 лв. - възнаграждение за
юрисконсулт, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 39612/2016г.
на СРС, 90 състав и са предмет на изп.дело № 20178630402196 по описа на ЧСИ С.Х.,
рег. № 863 на КЧСИ. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на
ответника сумата 100 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците Д.И.П. и Р.П.П., които
го обжалват изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В
случая първото действие, с което давността била прекъсната, било искането на
ответника за образуване на изпълнително производство на 19.07.2017г., а към
тази дата част от вземането /за периода м. 06.2013г. – м. 05.2014г./ било
погасено по давност. Подаването на заявление по чл. 410 ГПК, издаването на
заповедта за изпълнение и на изпълнителен лист не прекъсвали давността и в този
смисъл възражението за давност не можело да бъде преклудирано от влизането в
сила на заповедта. Това следвало от разясненията с Тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което било прието, че
заповедното производство е уредено като част от изпълнителния процес и затова
заявлението за издаване на заповед, както и издаването на изпълнителен лист, не
прекъсват давността. Тя се прекъсвала едва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този
иск имало обратно действие само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако
иск не е предявен или ако е предявен след срока, давността не се счита
прекъсната със заявлението. Давността се прекъсвала само със започването на
производство, в което длъжникът участва. Освен това в случая нямало как да е
преклудирано възражението за давност, тъй като към датата на влизане в сила на
заповедта за изпълнение давността все още не била изтекла. Поради това молят съда да отмени атакуваното
решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Претендират разноските по делото, като за тези във въззивното производство
представят списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 12.03.2019г. оспорва жалбата и моли съда да
потвърди атакуваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни страни,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран със субективно активно и обективно кумулативно съединени отрицателни
установителни искове за признаване за установено, че ищците не дължат на
ответника част от сумите по изпълнителен лист от 18.01.2017г., издаден по гр.д.
№ 39612/2016г. на СРС, 90 състав. Ищците твърдят, че не дължат на ищеца по
½ от сумата 512.97 лв. - главница за потребена топлинна енергия за
периода 01.06.2013г. - 30.04.2014г., сумата 43.77 лв. - мораторна лихва за
периода 31.07.2013г. - 05.07.2016г., сумата 17.86 лв. – държавна такса, и
сумата 214.28 лв. – възнаграждение за юрисконсулт, поради погасяване по давност
на вземанията. За събиране на вземанията ответникът инициирал образуването на
изп.дело № 20178630402196 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 на КЧСИ. Ищците
твърдят, че към датата на образуване на изпълнителното дело - 19.07.2017г.,
процесните вземания са били погасени по давност, тъй като преди подаване на
молбата за образуване на изпълнително дело от страна на
кредитора не се извършвани действия, които да са годни да
прекъснат давността. Според тях подаването на заявление за издаване
на заповед по чл. 410 ГПК, издаването
на заповед за изпълнение и издаването на изпълнителен лист не съставляват
действия по принудително събиране на вземането и не прекъсват давността.
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се твърди
недължимост на основание настъпил след влизане в сила на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК факт – изтекла погасителна давност, и съобразявайки
практиката на ВКС (определение № 956/22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС,
І ТО, решение № 6/21.01.2016г. по т.д. № 1562/2015г. на ВКС, І ТО и др.), съдът
приема, че исковете имат правното си основание в чл. 439 ГПК. В цитираната
практика е възприето разбирането, че когато срещу заповедта за изпълнение не е
подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и макар да не формира
сила на пресъдено нещо по спора, възможността за оспорване на фактите и
обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се
преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство
може да ползва исковата защита по чл. 439 ГПК, като се позовава на настъпили след издаване на
заповедта за изпълнение факти.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно. Съдът приема, че същото е и допустимо -
постановено по допустими установителни искове, при наличие на правен интерес за
ищците от същите, доколкото видно от изисканото изпълнително дело, от
длъжниците е събрана и преведена на взискателя само сумата 485.86 лв., при общо
дължими 1 822.50 лв. Като краен резултат въззивният съд намира решението за
правилно по следните съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно и по делото се установява, че процесният
изпълнителен лист от 18.01.2017г. е издаден по гр.д. № 39612/2016г. на СРС, 90
състав въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение от 25.07.2016г., като
двамата длъжници по заповедта – ищци в настоящото производство, са осъдени да
заплатят по ½ от сумите 728.28 лв. - главница за потребена топлинна
енергия за периода 01.06.2013г. - 30.04.2015г., ведно със законната лихва,
считано от 18.07.2016г. до окончателното й изплащане, 64.74 лв. - мораторна
лихва за периода 31.07.2013г. - 05.07.2016г., както и разноски в размер на 25
лв. – държавна такса, и 300 лв. -възнаграждение за юрисконсулт. Заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК е влязла в сила на 26.09.2016г., тъй като длъжниците
не са подали възражения срещу нея в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
По молба на кредитора от 19.07.2017г. за събиране на вземанията по изпълнителния
лист е образувано изп.д. № 20178630402196 по описа на ЧСИ С.Х., рег. № 863 на
КЧСИ. С молбата взискателят е възложил на ЧСИ на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ
да проучи имущественото състояние на длъжниците, да извършва справки, както и
да определи начина на изпълнението. По наложени от ЧСИ на 11.08.2017г. запори
от длъжниците е събрана и на взискателя е преведена сумата 485.86 лв., без да е
посочено кои вземания са погасени с нея. С постановление от 07.11.2017г. ЧСИ
спрял изпълнителното производство предвид допуснатото от СРС, 159 състав
обезпечение на предявените искове чрез спиране на изпълнението.
От правна страна: Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня,
в който вземането е станало изискуемо. Съгласно даденото задължително тълкуване
на закона в диспозитива по т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по
тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, подаването на молба за издаване на
изпълнителен лист по реда на ГПК (отм.) не прекъсва течащата давност на
основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. В случая изпълнителният лист е издаден
въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК поради неподадени от длъжниците в срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК възражения. В новия ГПК заповедното производство е уредено като част от
изпълнителното производство, като то представлява факултативна възможност
за кредитора да се сдобие с изпълнително основание, без да води съдебен процес.
Смисълът на заповедното производство е да се провери дали едно твърдяно
субективно изискуемо право е спорно, като ако се установи, че то е безспорно,
да се пристъпи директно към изпълнение на това вземане чрез издаване на
изпълнителен лист. Преценката, която съдът извършва е дали има твърдение за
индивидуализирано изискуемо вземане, което не е отречено от правния
ред и не противоречи на добрите нрави. След издаване на заповедта
съдът изпраща съобщение до длъжника, като му дава възможност да възрази срещу
така заявеното вземане и му указва какви са правните последици от неговото
бездействие - че заявеното вземане ще стане ликвидно и годно за
принудително изпълнение. Ако се
издаде заповед за изпълнение и срещу нея не се
подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, заповедта влиза в сила и от този момент
установеното в нея вземане става ликвидно - безспорно установено по основание и
размер. Този ефект настъпва по силата на една презумпция, че липсата на
оспорване от страна на длъжника по заявеното вземане от кредитора е признание
на вземането, поради което същото се приема за безспорно установено. С влизане
в сила на заповедта за изпълнение доводите на длъжника за недължимост на
сумите по издадената заповед, които се основават на факти и обстоятелства,
предхождащи срока за възражение по чл. 414 ГПК, се преклудират. Предвидените в ГПК преклузивни срокове, в които длъжникът следва да оспори
дължимостта на вземането чрез възражение, придават на влязлата в
сила заповед за изпълнение ефект, близък до силата на пресъдено
нещо. Неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК или оттеглянето му имат за последица създаване
на стабилитет на заповедта за изпълнение, поради което възможността
за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице
специалните хипотези на чл. 424 ГПК /при новооткрити обстоятелства и
доказателства/ или чл. 439 ГПК /при новонастъпили факти след влизане в сила
на заповедта за изпълнение/.
Действително, съгласно действащата нормативна уредба подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение не е
самостоятелно основание за прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, която теза е застъпена и в мотивите към т.
14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС и се аргументира с това, че новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес. Влязлата в сила заповед за изпълнение поради
неподаване на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК обаче е основание за прекъсване
на давността по отношение на заявеното вземане в хипотезата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, доколкото е налице конклудентно
признаване на вземането по издадената заповед. Поради това настоящият
въззивен състав приема, че в случая влязлата в сила на 26.09.2016г. заповед за изпълнение е
прекъснала давността и от тази дата е започнала да тече нова давност.
С подаването на 19.07.2017г. на молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща
възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, давността отново е прекъсната – в хипотезата
на чл. 116, буква „в“ ЗЗД /в този смисъл са мотивите към т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в
които е посочено, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, вкл.
възлагането по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да приложи изпълнителния способ, съответно да определи
такъв при възлагане/. Редовната молба на взискателя за образуване на
изпълнително дело безспорно прекъсва давността, в който смисъл са и
твърденията на ищците в исковата молба. С наложените от ЧСИ запори на
11.08.2017г. давността отново е прекъсната, събрани са част от вземанията по изпълнителния
лист, като към датата на спиране на изпълнителното дело давността не е изтекла.
По тези съображения въззивният съд намира, че предявените отрицателни
установителни искове са неоснователни. Предвид съвпадението на крайните извод
на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр.
8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразявайки че освен подаването на молбата от 12.03.2019г.
упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални
действия – не е подал отговор на въззивната жалба, не се е явил в проведеното
едно открито съдебно заседание, въззивният съд определя размер на
възнаграждението от 20 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 331471 от 06.02.2018г., постановено по гр.д. № 58544/2017г. на
Софийски районен съд, 159 състав.
ОСЪЖДА Д.И.П.,
ЕГН **********, и Р.П.П., ЕГН **********,***, да заплатят на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата
20.00 лв. (двадесет лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.