№ 314
гр. Пазарджик, 24.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на дванадесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Г. Палова
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Асен В. Велев
при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева
като разгледа докладваното от Асен В. Велев Въззивно гражданско дело №
20245200500559 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите, във връзка с чл.
310 и следващите от ГПК.
С Решение № 683/29.05.2024 г., постановено по гр. д. № 20245220100563
по описа за 2024 г. на Районен съд - Пазарджик са уважени предявените от
ищеца М. А., ЛНЧ **********, роден на 01.03.1993 г. в Бангладеш, с адрес: гр.
Пазарджик, ул. „Болнична“ № 5 срещу ответника „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Братя
Бъкстон“ № 86, ет. 1, офис 3, представлявано от управителя О.Т., искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като уволнението му,
извършено със Заповед № 1711/13.12.2023 г., издадена от от ответника като
работодател, е признато за незаконно и е отменено, съответно ищецът е
възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност „обслужващ
работник - промишлено производство“ при ответника. Със същото решение
ответникът е осъден да заплати на адвокат А. Г. адвокатско възнаграждение в
размер на 780,00 лева, както и да заплати по сметка на Районен съд -
Пазарджик държавна такса в размер на 100,00 лева.
В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответника
„ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД, чрез пълномощника му адвокат С. С., с която
решението се обжалва изцяло. Излагат се съображения за неговата
недопустимост, като постановено по недопустим иск, както и за неговата
неправилност и необоснованост, като постановено в нарушение на
материалния закон и процесуалните правила. Намира, че исковата молба била
нередовна, поради което въззивния съд следва да я остави без движение и даде
1
указания по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК на ищеца да уточни, връчена ли му е
заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ по чл. 195 от
КТ. Намира за неправилно прието от районния съд, че обжалваната заповед по
чл. 195 от КТ е връчена на ищеца в хода на производството като доказателство
към отговора по чл. 131 от ГПК. Сочи, че този му извод е в противоречие с
трайната практика на ВКС, съобразно която уволнителната заповед при
прекратяване на трудово правоотношение поради наложено дисциплинарно
наказание не представлява заповед за налагане на дисциплинарно наказание,
доколкото със същата се констатира прекратеното със заповедта по чл. 195 от
КТ трудово правоотношение. Сочи, че с писмения отговор не е представена
заповед по чл. 195 от КТ, а заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение с правно основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Сочи, че
съобразно събраните по делото доказателства се установявало, че ищецът не
се е явил на работа на 11.12.2023г. и 12.12.2023г., като доколкото от
представената заповед на Дирекция „Миграция“ към МВР, ставало ясно, че
същият не е напускал територията на страната след влизането в страна на
17.12.2023г. По аргумент на противното намира, че към датата на
уволнителната заповед от 13.12.2023г. ищецът не е бил в страната. В този
смисъл били и показанията на разпитания свидетел Н. който е търсил, но не е
намерил ищеца на адреса му. Позовава се на разпоредбата на чл. 193, ал. 3 от
КТ по отношение това, че обяснения в дисциплинарното производство от
ищеца не са изслушани и дадени, но по негова вина. Намира за неправилен
извода на съда, че въпреки отнемането на разрешението за продължително
пребиваване в страна на ищеца, този факт няма отношение към
възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност, доколкото
назначаването на чужд гражданин на работа в страна е сложен фактически
състав, състоящ се от административна процедура по ЗЧРБ и
гражданскоправна част. Сочи, че едва след приключване на
административната процедура по чл. 24и от ЗЧРБ, с която е даден статут на
ищеца на постоянно пребиваващ на територията на страната е сключен
трудовия договор с него. Намира, че с издадената заповед на Дирекция
„Миграция“ към МВР от 18.01.2024г., с която е отнето правото на
продължително пребиваване на ищеца, е отпаднал един от елементите от
сложния фактически състав по назначаване по трудов договор на чужденец за
работа в България, поради което този факт следва да се зачете от съда като
пречка за възстановяването му на заеманата преди уволнението му длъжност
при ответното дружество. С оглед на това намира, че дори да се уважи искът
за признаване на уволнението за незаконно и същото да е отменено, то не
може да се уважи втория иск – за възстановяването му на заеманата преди
уволнението длъжност. По изложените съображения прави искане за
обезсилване на обжалваното решение като недопустимо, а при условията на
евентуалност за неговата отмяна като неправилно и постановяване на ново, с
което предявените искове бъдат отхвърлени изцяло. Претендира присъждане
на разноски за двете съдебни инстанции.
В срок е постъпил писмен отговор от адвокат А. Г., пълномощник на
ищеца М. А., с който въззивната жалба се оспорва изцяло като неоснователна.
Излагат се подробни съображения, във връзка с изложените в жалбата
аргументи. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и
2
законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено, а жалбата да се
остави без уважение. Претендира присъждане на разноски пред въззивната
инстанция - адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
В открито съдебно заседание въззиваемият и въззиваемата страна, чрез
процесуалните си представители, поддържат подадените въззивна жалба и
писмен отговор. Претендират присъждане на разноски, съобразно
представени списъци по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като взе предвид
доводите, изложени в открито съдебно заседание и при спазване разпоредбата
на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:
След извършена служебна проверка по редовността и допустимостта на
въззивната жалба, въззивният съд намира, че същата е постъпила в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК, подадена е от страна, която има правен интерес от
обжалване на първоинстанционното решение, отговаря на изискванията на чл.
260 и 261 от ГПК, следователно същата е процесуално допустима за
разглеждане по същество.
С подадената искова молба ищецът М. А. излага твърдения, че е работил
при ответника „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД по силата на трудов договор №
1995/20.07.2023 г. със срок на изпитване до 3 месеца. След изтичане на срока
продължил да работи по трудов договор без определен срок. На 18.12.2023 г.
поискал от прекия си ръководител увеличение на заплатата, но последният
отказал и му заявил, че е уволнен. На 19.12.2023 г. не бил допуснат на работа,
като отново му било обяснено, че е уволнен. На 22.12.2023 г. чрез справка в
НАП ищецът установил, че е бил уволнен дисциплинарно на 13.12.2023 г.
Твърди, че не е подписвал и не са му давани документи във връзка с
уволнението, включително не му е връчвана заповед за налагане на
дисциплинарно наказание или заповед за уволнение - нито лично, нито по
пощата, съответно работодателят предварително не го е изслушал и не е приел
писмените му обяснения и не са налице материалноправните предпоставки за
налагане на дисциплинарно уволнение. Поради това моли уволнението да
бъде признато за незаконно и да бъде отменено, както и да бъде възстановен
на предишната работа.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „ЕКОИНВЕСТ“ ООД е подал
писмен отговор, с който оспорва изцяло исковете и изложените факти в
исковата молба. Твърди, че ищецът не се е явил на работа два последователни
работни дни - на 11.12.2023 г. и 12.12.2023 г., без уважителна причина, поради
което е дисциплинарно уволнен. Други работници от Бангладеш, които
живеели на едно и също място с ищеца, уведомили прекия му ръководител, че
ищецът е напуснал страната. Това се установявало и от съдържанието на
приложената към отговора на исковата молба Заповед рег. № 53649-
182/18.01.2024 г. на Дирекция „Миграция“ при МВР, с която на ищеца била
наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на
продължително пребиваване в Република България“ по ЗЧРБ. Счита, че по
този начин ищецът сам се е поставил пред работодателя в обективната
невъзможност да даде обяснения за извършеното от него нарушение на
3
трудовата дисциплина. По същество намира заповедта за уволнение за
законосъобразна, тъй като от приложените доказателства се установявало, че
ищецът не се е явил на работа на посочените дни без уважителна причина.
Моли за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноските по
делото.
Пред въззивната инстанция не са поискани и не са събрани нови
доказателства.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото е
правилно установена от първоинстанционния съд с известни допълнения от
въззивната инстанция, както следва:
По делото не е спорно, че ищецът М. А., роден на 01.03.1993 г., е
гражданин на Република Бангладеш, който към настоящия момент има статут
на продължително пребиваващ в Република България чужденец.
Не се спори между страните, че на 20.07.2023 г. между ищеца и ответното
дружество „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД е сключен срочен Трудов договор №
1995/20.07.2023 г., по силата на който ищецът е изпълнявал длъжността
„обслужващ работник промишлено производство“, с място на работа:
производствено предприятие на работодателя, находящо се в гр. Пазарджик,
Южна индустриална зона, ул. „Мильо Войвода“ № 18, със срок на изпитване
до 3 месеца и със срок на договора - 3 години от одобрението му от Агенцията
по заетостта – чл. 6 от договора.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че в
предприятието е водена отчетна форма за явяването/неявяването на работа на
служителите, включително и за месец декември 2023 г. В същата е посочено,
че ищецът А. не се е явил на работа - бил е в „самоотлъчка“, за периода от
01.12.2023 г. до 12.12.2023 г.
Със Заповед № 1711/13.12.2023 г. трудовото правоотношение на ищеца е
прекратено едностранно от работодателя, считано от 13.12.2023 г. на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6, във връзка с чл. 193, ал. 3 от КТ по причини:
„Прекратяване на трудовия договор от работодателя без предизвестие, когато
работникът бъде дисциплинарно уволнен“.
Посочената заповед за уволнение е връчена на ищеца в хода на
първоинстанционното производство, с връчване на препис от отговора на
исковата молба и приложенията към него.
Видно от представената по делото Справка от НАП за приети и
отхвърлени уведомления по чл. 62, ал. 5 от КТ на 15.12.2023г. ответникът е
подал уведомление за прекратеното трудово правоотношение с ищеца А..
В приложената по делото Справка от НАП за актуално състояние на
трудовите договори на ищеца А. от 22.12.2023 г., е посочено, че трудовото му
правоотношение е прекратено на 13.12.2023г. с основание за прекратяването –
№ 48. Посоченото основание отговаря на прекратяване на трудов договор на
основание чл. 300, ал. 2, т. 6 от КТ.
Със Заповед № 5364з-182/18.01.2024 г., издадена от директора на
Дирекция „Миграция“ към МВР, на ищеца А. е наложена принудителна
административна мярка, като му е отнето правото на продължително
пребиваване в Република България и е определен 30-дневен срок за
4
доброволно напускане на страната. Заповедта е обжалвана от ищеца пред
Административен съд – Пазарджик и е образувано адм. дело № 540/2024 г. по
описа на същия съд, което не е приключило към настоящия момент.
От данните в паспорта на ищеца се установява, че същият е напуснал
Република България на 14.12.2023 г. през ГКПП-Калотина и се е завърнал в
страната на 17.12.2023 г. отново през ГКПП-Калотина.
В изслушването си по реда на чл. 176, ал. 1 от ГПК ищецът заявява, че е
напуснал България на 14.12.2023 г., за да пътува до Хърватия, където бил на
екскурзия и се върнал на 17.12.2023 г. Заявява, че в периода от 01.12.2023 г. до
13.12.2023 г. бил на работа в „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД. Когато се завърнал на
17.12.2023 г., началникът му казал, че не му трябва повече, защото бил
избягал. Сочи, че нямал официално писмено разрешение за ползване на
отпуск, за да отиде до Хърватия, но преди това, когато имал нужда от един
ден отпуск, казвал на началника и той му разрешавал да отсъства, без да има
писмено разрешение.
Разпитаният по делото свидетел Е.Н. установява, че работи в ответното
дружество повече от 7 години на длъжностите „Безопасни условия на работа“
и „Началник складове“. Сочи, че ищецът работел на линия за преработка на
полиетилен, като до края на месец ноември 2023 г. се явявал редовно на
работа по график. От 01.12.2023 г. спрял да идва на работа, като брат му -
също работник в предприятието, казал, че бил болен. Тъй като не се появил на
работа на 11.12.2023 г. с шофьора на фирмата отишли в квартирата на ищеца
да го търсят. Той не бил там, нямало и негов багаж. Съквартирантите му
казали, че липсва от началото на месеца. Попитани къде е ищецът, някои от
тях казвали, че бил в София, а брат му казвал, че бил в Италия.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна,
настоящата инстанция приема от правна страна следното:
При извършената служебна проверка на валидността и допустимостта на
обжалваното решение на основание чл. 269 ГПК съдът намира, че същото е
валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ предявени от ищеца М. А. срещу
ответника „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД, както следва:
1/ конститутивен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – за признаване на
уволнението на ищеца, извършено със Заповед № 1711/13.12.2023 г. на
управителя на „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД, за незаконно и неговата отмяна;
2/ конститутивен иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ – за възстановяване на
ищеца на предишната работа при ответника „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД – на
длъжност „обслужващ работник промишлено производство“.
За да уважи предявените искове и да отмени като незаконно извършеното
от ответника уволнение, районният съд е приел, че заповедта за уволнение,
основана на наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, е връчена на
ищеца в хода на производството по делото, като приложение към отговора на
исковата молба, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Намерил е, че
не е спазена разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ, изискваща дисциплинарното
наказание да се налага с мотивирана заповед, доколкото липсват
5
задължителни реквизити, изискуеми от закона. Тъй като в процесната заповед
за уволнение е посочено единствено правното основание за прекратяване на
трудовото правоотношение, но не и фактическите основания за това,
районният съд е приел, че е налице пълна липса на мотиви на уволнителната
заповед. С оглед на това, че този порок е толкова съществен, същият налагал
отмяна на уволнението, без спорът да бъде разглеждан по същество. Отделно
от това, първоинстанционният съд е приел, че дисциплинарното наказание е
наложено, без да е спазена процедурата по налагането му, съобразно
изискванията на чл. 193 от КТ. Доколкото по делото не е установено от
работодателя да е изпълнил процедурата по налагане на дисциплинарно
наказание и по-конкретно да е направил поне опит да изслуша ищеца или да
изиска писмените му обяснения преди да го накаже дисциплинарно,
районният съд е намерил, че е налице абсолютно основание за незаконност на
заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание и за нейната
отмяна на процесуално основание, с оглед служебното задължение на съда да
следи за спазване на императивните разпоредби на материалния закон – тези
на чл. 193, 194 и чл. 195, ал. 1 от КТ. Доколкото е уважил иска за отмяна на
уволнението като незаконно, е приел за основателен и иска за
възстановяването на ищеца на предишната работа.
При така установеното по делото, въззивният съд намира подадената
жалба за неоснователна.
Настоящия съдебен състав намира обжалваното решение относно
основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за правилно и обосновано.
Правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, поради което на основание чл. 272 от ГПК съдът
препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Във връзка с
възраженията, изложени в подадена въззивна жалба, следва да се добави
следното:
Неоснователни са наведените с жалбата доводи за недопустимост на
съдебното решение, като постановено по нередовна искова молба и поради
липса на правен интерес от предявените искове, доколкото ищецът не бил
твърдял недвусмислено да му е връчена заповед за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ по чл. 195 от КТ.
Видно от самата искова молба, ищецът изрично и недвусмислено е
заявил, че не е подписвал и не са му давани документи във връзка с
уволнението, включително не му е връчвана заповед за дисциплинарно
наказание/уволнение нито лично, нито по пощата.
Във връзка с цитираното в жалбата решение, следва да се посочи, че
самият ответник въобще не твърди да е издавал отделна заповед за налагане
на дисциплинарно наказание „уволнение“. Самият ответник не представя по
делото такава, а както е посочил изрично във въззивната си жалба, по делото е
представена единствено Заповед № 1711/13.12.2023 г., с която трудовото
правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ.
Посочената разпоредба предвижда, че работодателят прекратява трудовия
договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде
дисциплинарно уволнен.
В настоящият случай, според въззивният съд, налагането на
6
дисциплинарното наказание и уволнението на ищеца следва да се приеме, че е
извършено с една заповед, а именно със Заповед № 1711/13.12.2023 г. Тази
възможност е призната и от съдебната практика, обективирана в редица
съдебни актове на ВКС. В Решение № 43/10.02.2014 г. по гр. д. № 4082/2013 г.,
IV ГО на ВКС по въпроса „Задължен ли е работодателят да издаде две
отделни заповеди при дисциплинарното уволнение - една за налагане на
дисциплинарното наказание и друга за прекратяване на трудовия договор,
поради тази причина, или и двете действия могат да се извършат с един акт?“
е прието следното: „Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ изисква
дисциплинарното наказание да бъде наложено с мотивирана писмена
заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено,
наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага. От друга
страна, разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ предвижда, че
работодателят прекратява трудовият договор без предизвестие, когато
работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен. Анализът на тези
две правни норми сочи, че липсва изрично законово изискване за издаване на
две заповеди - една за налагане на дисциплинарно наказание, и втора - за
прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това издаването само
на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание „уволнение“ е
напълно достатъчна, за да се приеме, че трудовото правоотношение е
прекратено по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка работодателят да
издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Това обаче не означава, че той е бил
задължен да извърши това. Характерът на тази втора заповед ще има само
констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ ще произведе ефекта на прекратяване
на трудовото правоотношение. Когато обаче работодателят издаде само
заповед, основаваща се на разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, той
прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред именно с тази
заповед. Тази заповед обаче трябва да съдържа също реквизитите, визирани
в чл. 195, ал. 1 КТ.“
Както правилно е посочил първоинстанционният съд, фактическият
състав на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от
работодателя чрез налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“,
съгласно чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, включва мотивирана писмена заповед за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и връчването й на
работника или служителя, като дисциплинарното наказание се смята за
наложено от деня на връчване на заповедта.
По делото не са представени доказателства от страна на работодателя,
чиято е доказателствената тежест да установи законността на уволнението, а в
случаите на дисциплинарно уволнение и спазване на дисциплинарното
производство, че преди завеждане на делото посочената заповед е връчена на
ищеца. Видно от самата заповед, същата е подписана единствено от страна на
управителя на дружеството, като не носи подписа на работника. По делото не
се твърди от ответника, а и не са представени каквито и да е доказателства, че
същата е връчена по друг начин – по поща, с куриер, по електронен път, чрез
пълномощник и т.н., доколкото връчването може да се удостовери с всички
допустими доказателства. Въпреки, че заповедта не е била връчена преди
7
завеждане на делото, работодателят е подал пред данъчните органи
уведомление, че е прекратил трудовото правоотношение с ищеца два дни след
издаване на заповедта – на 15.12.2023 г. В този смисъл, поради липса на
доказателства за противното, правилно и обосновано първоинстанционният
съд е приел, че заповедта, с което прекратеното трудовото правоотношение,
поради дисциплинарното уволнение на ищеца, е връчена на последния в хода
на производството по делото, като приложение към отговора на исковата
молба, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Доколкото заповедта за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ е инкорпорирана в
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, която е връчена в
хода на процеса, неоснователни са доводите на жалбоподателя, че ищецът
няма правен интерес от водене на иск за признаване уволнението му за
незаконно. С оглед на това не са налице и визираните от жалбоподателя
възражения, които да обосновават недопустимост на обжалваното решение.
Съобразно разпоредбите на КТ, дисциплинарната отговорност на
работника или служителя може да бъде ангажирана за нарушение на
трудовата дисциплина. Разпоредбата на чл. 186 от КТ дефинира нарушението
на трудовата дисциплина като „виновно неизпълнение на трудовите
задължения“ – деяние, осъществено чрез действие или бездействие. Съгласно
разпоредбата на чл. 195 от КТ дисциплинарното наказание се налага с
мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението
и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се
налага. Нормата на чл. 195, ал. 1 от КТ е императивна и съдът следи служебно
за прилагането й. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, за да е
мотивирана заповедта, в същата трябва ясно и недвусмислено да са посочени
нарушителят, конкретното нарушение, описано с обективни и субективните
му признаци, кога и къде е извършено, наказанието и законния текст, въз
основа на който се налага. Липсата на който и да е от тези реквизити нарушава
правото на защита срещу наложеното дисциплинарно наказание на работника,
а от друга страна прави невъзможна проверката на законосъобразността на
заповедта, която следва да извърши съдът. В този смисъл съдът не би могъл да
разгледа спора по същество, ако не е ясен и точно определен предметът на
съдебния контрол, поради което само на това основание следва да отмени
дисциплинарното наказание, респ. дисциплинарното уволнение, без да
изследва налице ли е извършено от работника нарушение на трудовата
дисциплина.
В случая ищецът А. оспорва законността на уволнението, поради липса на
материалноправните предпоставки за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“ и с оглед това, че работодателят предварително не е изслушал и
не е приел писмените му обяснения. Едва в хода на процеса, с отговора на
исковата молба, ответникът – работодател е представил заповедта за
уволнение и е посочил, че уволнението е във връзка с две последователни
неявявания на ищеца на работа – на 11.12.2023 г. и 12.12.2023 г., което
обстоятелство е оспорено от ищеца.
От текста на процесната Заповед № 1711/13.12.2023 г. е видно, че
трудовото правоотношение на ищеца е прекратено едностранно от
работодателя, считано от 13.12.2023 г., на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, във
връзка с чл. 193, ал. 3 от КТ. Като причина е посочено единствено -
8
Прекратяване на трудовия договор от работодателя без предизвестие, когато
работникът бъде дисциплинарно уволнен. При посоченото в заповедта,
доколкото липсва отделна мотивирана заповед за налагане на дисциплинарно
наказание, съобразно изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, въобще не може да
се изведат причините за налагане на дисциплинарното наказание, нито пък да
бъде извършена преценка какви действително са вменените на ищеца
дисциплинарни нарушения, съответно те не са индивидуализирани с
изискуемите от закона обективни и субективни признаци. Въобще не е
посочено на кои дати са констатирани нарушенията на трудовата дисциплина
по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, изтъкнати от ответника в хода на процеса. В този
смисъл, не може да се възприеме, че в случая е спазена императивната
разпоредба на чл. 195 от КТ, изискваща дисциплинарното наказание да се
налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят,
нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа
на който се налага. Както беше посочено, нормата на чл. 195, ал. 1 КТ е
императивна. Липсата на мотиви към заповедта, съответно неизпълнението на
изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ при издаване на заповед за
дисциплинарно наказание, не може да се санира в хода на съдебното
производство с въвеждане на липсващите фактически основания и
представяне на доказателства за установяването им от страна на работодателя,
поради което прави невъзможен съдебния контрол на оспореното наказание.
Последователна е практиката на ВКС по тълкуването и прилагането на чл.
195, ал. 1 от КТ, основаваща се на съображението за очертаване на
фактическите основания за дисциплинарно наказание чрез мотивиране на
заповедта за налагането му, съобразно изискуемите от нормата елементи.
Мотивите като задължителен елемент от заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ и за прекратяване на трудовото
правоотношение, се явяват формално изискване, въведено с императивна
правна норма, чието неспазване опорочава самата заповед и я прави
незаконосъобразна само на това основание и следва да бъде отменена от съда
без спорът да бъде разглеждан по същество.
В случай на оспорване на дисциплинарното уволнение от страна на
работника или служителя, доказателствената тежест за установяване
законосъобразността на наложеното дисциплинарно наказание и процедурата
по налагането му е върху работодателя. От страна на ответника не са
ангажирани и представени по делото доказателства за установяване
изискването на обяснения от ищеца преди налагане на наказанието при
спазване нормата на чл. 193, ал. 1 от КТ. Не е било и възможно, по преценка
на настоящия съд, надлежното изискване на устни или писмени обяснения от
ищеца относно вменените му дисциплинарни нарушения, тъй като в
издадената от ответника уволнителна заповед не е изрично посочено относно
кои точно дисциплинарни нарушения, очертани със съответни обективни и
субективни признаци, е ангажирана дисциплинарната му отговорност,
съответно и въобще не е търсен същият за получаването им. Вместо това
работодателят е избързал да уволни дисциплинарно ищеца, в разрез с
императивните изисквания на закона, уреждащи дисциплинарната
отговорност на работниците и служителите. В този смисъл, правилни и
обосновани са изводите на първоинстанционния съд по отношение
9
показанията на разпитания по делото свидетел Н. че ищецът е бил търсен
преди да бъде изпълнен фактическият състав на дисциплинарното нарушение
– още в първия ден, а не за да се искат обяснения от него за вече извършеното
нарушение. Правилно съдът е посочил, че след узнаването от работодателя за
нарушението, същият е следвало да спази законовите изисквания на
дисциплинарното производство като потърси отново ищеца, за да го покани
да даде обяснения, и в случай, че отново не го открие, да пристъпи към
налагане на дисциплинарното наказание в хипотезата на чл. 193, ал. 3 от КТ.
Правилни и обосновани са изводите на първоинстанционния съд, че не е
налице хипотезата на чл. 193, ал. 3 от КТ, доколкото ответникът въобще не е
направил какъвто и да е опит да потърси ищеца, а видно от извършената
констатация на паспорта ищеца А., и липсата на други доказателства в
противна насока, в този период от време не се установява последният да е бил
извън пределите на страната. Поради това, изложените в жалбата възражения
в тази насока, са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 2 от КТ, когато работодателят
предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел
писмените му обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да
разглежда спора по същество. Предвид установената по делото фактическа
обстановка не може да се приеме в случая, че наказанието е наложено
съобразно предвидените в КТ формални изисквания за законност. Видно от
събраните по делото доказателства работодателят въобще не е изискал устни
или писмени обяснения от ищеца А. преди налагане на процесното
дисциплинарно наказание. Доколкото по делото не се установява да е налице
хипотезата на чл. 193, ал. 3 от КТ, то наложеното на последния с процесната
заповед дисциплинарно наказание „уволнение“, респективно прекратяването
на трудовото му правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, следва
да бъде отменено като незаконосъобразно, без съдът да се произнася по
съществото на спора на основание чл. 193, ал. 2 от КТ, съответно без да бъде
изследван по същество въпросът имало ли е основания за извършеното
уволнение или не.
С оглед всичко гореизложено, настоящият съдебен състав приема, че
уволнението на ищеца е извършено незаконно, поради което правилно и
обосновано районният съд е приел искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за
основателен и го е уважил. В този смисъл въззивната жалба в тази й част се
явява неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
Въззивната жалба е насочена и срещу уважения с решението иск по чл.
344, ал. 1, т. 2 от КТ.
Предпоставките за уважаване на иска за възстановяване на предишната
работа по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ е признаване на извършеното уволнение за
незаконно и установяване, че трудовото правоотношение би съществувало, ако
не беше незаконно прекратено. Правото на възстановяване на работника или
служителя на заеманата от него длъжност възниква от незаконното уволнение
и то предпоставя признаването му за незаконно и неговата отмяна, но също
така и от съществуването към момента на постановяване на решението на
материалното субективно преобразуващо право на възстановяване.
10
Възстановяването на незаконно уволнения работник или служител на
предишната му работа се извършва с постановено и влязло в сила съдебно
решение. Когато трудовото правоотношение е било с неопределен срок и не са
настъпили други обстоятелства, поради които работникът да не може да бъде
възстановен на заеманата длъжност при работодателя, то исковата претенция
по чл. 344, ал.1, т. 2 от КТ е основателна и следва да бъде уважена.
В случая се установи, че уволнението на ищеца е незаконно. Трудовият
договор с ответника е сключен на 20.07.2023 г., същият е срочен такъв – за
срок от 3 години, който срок към настоящия момент не е изтекъл. В договора е
уговорен и срок на изпитване до 3 месеца, който срок е изтекъл на 20.10.2023
г. и към тази дата договорът не бил прекратен от някоя от страните в
хипотезите на чл. 71 от КТ.
Доколкото срокът на трудовия договор не е изтекъл към настоящия
момент, не са налице основания ищецът да не може да бъде възстановен на
заеманата преди уволнението длъжност при работодателя. Като такова
основание, според настоящия съдебен състав, не може да се приеме
наложената със Заповед № 5364з-182/18.01.2024 г., издадена от директора на
Дирекция „Миграция“ към МВР спрямо ищеца принудителна
административна мярка „Отнемане правото на продължително пребиваване в
Република България“. Същата е обжалвана от ищеца пред Административен
съд – Пазарджик и е образувано адм. дело № 540/2024 г. по описа на същия
съд, което не е приключило към настоящия момент.
Съгласно разпоредбите на чл. 24и, ал. 1 от ЗЧРБ, разрешение за
продължително пребиваване и работа „Единно разрешение за пребиваване и
работа“ могат да получат чужденци, които отговарят на условията за
получаване на достъп до пазара на труда съгласно българското
законодателство и притежават виза по чл. 15, ал. 1 или разрешение за
пребиваване, издадено в съответствие с Регламент (ЕО) № 1030/2002 на
Съвета от 13 юни 2002 г. Разрешението се издава за срок от три години, а
когато срокът на трудовия договор е по-кратък от три години, разрешението се
издава за срока на продължителността на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 24и, ал. 4 от ЗЧРБ, заявление за издаване на разрешение по ал. 1 се подава
в съответното учреждение от работодателя или упълномощено от него лице
или лично от чужденеца, когато има разрешение за продължително
пребиваване, като заявлението се подписва и от работодателя. При подаването
на заявлението на заявителя се предоставя информация относно всички
документи, необходими за получаване на разрешението, включително за
произтичащите от него права и задължения за чужденеца. Разпоредбата на чл.
24и, ал. 5 от закона сочи, че заявлението се подава по образец съгласно
правилника за прилагане на закона, в което се посочва електронен адрес за
кореспонденция и към което се прилагат изискуемите от закона документи.
Видно от разпоредбата, следва да се представят доказателства за осигурено
жилище - чл. 24и, ал. 5, т. 3, обосновка за достъп до пазара на труда на
чужденеца, в която работодателят посочва и представя посочените в т. 4 на
разпоредбата обстоятелства и доказателства, а съгласно чл. 24и, ал. 5, т. 9 от
ЗЧРБ, следва да се представи и заверено от работодателя копие на сключен
срочен трудов договор с чужденеца за длъжност с код по НКПД, подписан от
страните и влизащ в сила от датата на издаване на документа за пребиваване
11
на работника - чужденец, и копие от длъжностната му характеристика, когато
е неразделна част от договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, принудителната
административна мярка (ПАМ) отнемане на правото на пребиваване на
чужденец в Република България се налага, когато са отпаднали основанията в
закона, включително и по чл. 24и от закона. Съгласно разпоредбата на чл. 24и,
ал. 19 от ЗЧРБ работодателят има задължение да уведоми дирекция
„Миграция“ за всяка промяна, която засяга критериите за приемане,
настъпила в хода на процедурата за кандидатстване и за прекратяване на
трудовото правоотношение с чужденеца в 3-дневен срок от датата на
промяната или прекратяването на заетостта. Посочената ПАМ, съобразно
разпоредбата на чл. 44 от ЗЧРБ, се налага със заповед на изброените в
разпоредбата лица, в това число на директора на дирекция „Миграция“ на
МВР или на оправомощени от него длъжностни лица. Разпоредбата на чл. 46
от закона предвижда, че заповедите за налагане на ПАМ могат да се обжалват
при условията и по реда на АПК.
В настоящата хипотеза, видно от приложената заповед за налагане на
ПАМ, мярката е наложена на основание чл. 40, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 24и,
ал. 1 от ЗЧРБ. Т.е. същата е наложена с оглед извършеното от работодателя
прекратяване на трудовия договор с ищеца, доколкото разпоредбата на чл.
24и, ал. 19 от ЗЧРБ го задължава да уведоми съответния орган за това. В тази
насока са и твърденията на ответника.
При тълкуване на посочените по-горе норми от ЗЧРБ, се налага извода, че
предпоставка за издаване на разрешение за продължително пребиваване и
работа на чужденец в Република България е наличието на сключен трудов
договор с работодателя, при когото чужденецът ще осъществява и трудова
дейност. Едва след представянето на всички изискуеми документи по чл. 24и,
включително и такива от работодателя, се издава разрешение за
продължително пребиваване и работа на кандидатстващия чужденец, т.е.
разрешението не е поставено от закона като изискване за сключване на трудов
договор, а точно обратното - наличието на сключен трудов договор е
предпоставка за даване на разрешение за продължителното пребиване,
противно на становището на жалбоподателя. В този смисъл, липсата на право
на пребиваване по отношение работника - чужденец има значение за
изпълнението на трудовия договор и за възможността му да престира реално
своя труд при работодателя, а не за възможността му да се обвърже като
страна по трудово правоотношение.
В настоящия казус, липсата на разрешение за пребиваване в пределите на
страната би могло да доведе до невъзможност за фактическото възстановяване
на предишната работа и упражняване на трудовата дейност от работника –
чужденец, а не се явява пречка за юридическото му възстановяване с
постановяване на решение, с което се уважава искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от
КТ. В този смисъл, без значение за основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т.
2 от КТ са обстоятелствата, свързани с възможностите на работника
фактически да изпълнява трудовите си задължения и да престира трудовата си
сила в полза на работодателя. Изложените от жалбоподателя доводи в обратна
насока са неоснователни, като неприложимо в случая е и цитираното
12
Тълкувателно решение № 2/2012г. по тълк. дело № 2/2012г. на ОСГК на ВКС,
касаещо срочно трудово правоотношение, срокът на което е изтекъл в хода на
процеса, т.е. трудовото правоотношение е прекратено, вследствие на
настъпилото прекратително условие на договора преди постановяване на
решението. Единствено в такива хипотези възстановяване на предишната
работа на работника или служителя не може да бъде постановено и искът по
чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ следва да се отхвърли като неоснователен. Това е
така, тъй като възстановяването на незаконно уволнения работник или
служител предпоставя трудово правоотношение, което би съществувало, ако
не беше незаконното уволнение. В случая отнемането на правото на
продължително пребиваване в страната на ищеца - чужденец не води
автоматично до прекратяване на трудовото правоотношение, каквото би било
изтичането на срока на договора в хода на процеса, а евентуално би довело до
негово бъдещо неизпълнение, в случай че фактически работникът не бил
могъл да престира работната си сила. Едва това последващо неизпълнение на
задълженията по трудовия договор от страна на работника би могло да се
санкционира от работодателя, но на един по-късен етап и при стриктно
спазване на трудовото законодателство.
По изложените съображения, според настоящият съдебен състав,
доколкото уволнението е признато за незаконно, а трудовото правоотношение
не е с изтекъл срок и не са настъпили други обстоятелства, поради които
работникът да не може да бъде възстановен на заеманата длъжност при
работодателя, то исковата претенция по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ се явява
основателна, съответно обжалваното решение и в тази част следва да бъде
потвърдено.
С оглед всичко гореизложено, релевираните във въззивната жалба
възражения настоящата инстанция намира за неоснователни. При
осъществената въззивна проверка на обжалваното решение, не се откриха
основания за неговото обезсилване, нито съществени нарушения на
процесуалните правила или материалния закон, които да обосноват неговото
отмяна. С оглед съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено
изцяло.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, право на
разноски пред въззивната инстанция има въззиваемата страна, която
своевременно е претендирала присъждането им.
Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за
осъществената от адв. Г. защита пред въззивния съд на основание чл. 38, ал. 2,
във вр. ал. 1 от ЗАдв. Представен е договор за правна защита и съдействие от
20.05.2024 г. и списък по чл. 80 от ГПК, като се претендира възнаграждение в
размер на 980,00 лева. Съобразно посочените разпоредби от ЗАдв, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение, съобразно предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 от ЗАдв размер, като съдът следва да осъди другата страна да го заплати
директно на адвоката. Като съобрази фактическата и правна сложност на
делото, съдът намира, че същата не се отличава от обичайната за този вид
дела. Пред въззивната инстанция са поддържани сходни доводи, като
13
изложените пред първоинстанционния съд, провело се е едно съдебно
заседание, без да са събирани нови доказателства. По изложените
съображения съдът намира, че справедливият размер на адвокатското
възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ в полза на
въззиваемата страна, следва да се определи към минималния такъв определен
в чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, която съдът ползва като ориентир с оглед
Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС, а именно в размер на
933,00 лева.
Съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от 26.09.2024г.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 683/29.05.2024 г., постановено по гр. д. №
20245220100563 по описа за 2024 г. на Районен съд - Пазарджик.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Братя
Бъкстон“ № 86, ет. 1, офис 3, представлявано от управителя О.Т., ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат А. Г. Г., вписан в АК – Пазарджик, с личен №
**********, с адрес: гр. Пазарджик, ул. „Иван Вазов“ № 18, ет. 2, офис 6,
сумата от 933,00 лева - адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна
адвокатска защита пред въззивната инстанция, по следната банкова сметка в
„ОББ“ АД, IBAN: BG02UBBS80021059149430.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок, считано от 26.09.2024г.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14