О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 448
гр.
Шумен, 05.07.2019г.
Шуменски окръжен съд в закрито заседание на пети юли, през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Лидия Томова
Членове:1. Зара И.
2.
Ненка Цветанкова
като разгледа докладваното
от мл.
съдия Цветанкова в.ч.гр.д. № 227 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл.390 ГПК и чл.396 ГПК.
Образувано е по частна жалба вх.
№7431/30.04.2019г., подадена от А.М.И. чрез адвокат Н.Л. *** против Определение
№1179/15.04.2019г., постановено по ч.гр.д. № 1101/2019г. по описа на РС Ш., с
което е допуснато обезпечение по чл.390, ал.1 ГПК в полза на Е. Й. А. и К.Й.Х.
срещу жалбоподателката, чрез налагане на запор върху банковите й сметки в
„Банка ДСК“ АД и налагане на запор върху лек автомобил марка „Нисан Микра“ с
рег. № Н .... ВТ, нейна собственост.
Частният жалбоподател твърди, че определението
е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че съдът неправилно е
приел, че бъдещият иск е подкрепен частично с убедителни писмени доказателства.
Нито от предварителния договор, нито от нотариалния акт може да се изведе, че
продавачът се е задължил да предаде жилището обзаведено. Излага аргументи относно
предпоставките за допускане обезпечение на бъдещ иск. Счита, че съдът не е
съобразил, че наложените обезпечителни мерки превишават многократно търсения
размер обезщетение от страна на купувачите. Моли обжалваното определение да
бъде отменено, а обезпечителната заповед обезсилена.
В законоустановения срок е постъпил
отговор на частната жалба от Е. Й. А. и К.Й.Х., чрез адвокат С.Е. *** като
излагат съображения, поради които считат частната жалба за неоснователна и
недоказана и молят обжалваното определение да бъде потвърдено.
Съдът като обсъди доводите на частния
жалбоподател и съобрази извършените
процесуални действия, констатира следното от фактическа страна:
Обжалваното определение е постановено по
молба на Е.А. и К.Х. с искане да бъде допуснато обезпечение на бъдещи осъдителни
искове против жалбоподателката, както следва: иск с правно основание чл.59 ЗЗД
в размер 5812,96 лева, която сума представлява обезщетение за пропуснати ползи
за периода от 09.08.2017 г. до датата на предаване на владението на имота чрез
въвод по изпълнително дело № 20197740400029 по описа на ЧСИ Я.Д., с рег. № 774
на КЧСИ и район на действие ШОС - 20.03.2019г., поради лишаването им от
ползването на имота, находящ се в гр. Ш., ул. „..., представляващ апартамент с
идентификатор № 83510.675.248.1.6, ведно с дължимата законна лихва от датата на
подаването на молбата до окончателното плащане на сумата и иск с правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД в размер на 3400 лева, която сума представлява
обезщетение за липсата и демонитирането на движими вещи, подробно изброени в
молбата, които е следвало да бъдат предадени заедно с владението на имота,
ведно с дължимата законна лихва от датата на подаването на молбата до
окончателното плащане на сумата.
Молителите са посочили обезпечителните
мерки, които считат, че следва да бъдат наложени, до размера на исковата
претенция- налагане на запор върху банковите сметки на А.М.И. в „Банка ДСК“ АД
и налагане на запор върху лек автомобил марка „Нисан Микра“ с рег. № Н .... ВТ,
нейна собственост. Изрично в молбата е посочено, че се иска и двете
обезпечителни мерки да бъдат наложени кумулативно като се излагат аргументи,
поради които считат това за необходимо.
С обжалваното определение районният съд
е приел, че са налице предпоставките за допускане на обезпечение на бъдещите
искове, налице е обезпечителна нужда, бъдещият иск, чието обезпечение се иска е
подкрепен частично с убедителни писмени доказателства. С оглед установените в
чл.391, ал.3 ГПК критерии, районният съд е приел, че молителите следва да
внесат парична гаранция в размер от 922 лева. Във връзка с горното е допуснал
обезпечение на бъдещите искове в полза на Е. Й. А. и К.Й.Х., срещу А.М.И.,
както следва: чрез налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в
„Банка ДСК“ АД и чрез налагане на запор на лек автомобил марка „Нисан Микра“ с
рег. № Н .... ВТ, собственост на А.М.И. с ЕГН **********. Въз основа на
обжалваното определение е издадена обезпечителна заповед от 16.04.2019г. след
внасяне на определения размер гаранция. С определението е даден едномесечен
срок, в който молителите да предявяват бъдещите си искове, в който срок са
представени доказателства за депозирането на искова молба.
При така установеното от фактическа
страна, съдебният състав извежда следните правни изводи:
Частната жалба е процесуално допустима-
подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от страна в производството,
имаща право и интерес от обжалването, в срока по чл.396, ал.1 ГПК.
Настоящата инстанция счита, че частната
жалба е неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл.391, ал.1 ГПК обезпечение на
иска се допуска, когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни
осъществяването на правата по решението и ако искът е подкрепен с убедителни
писмени доказателства или бъде представена гаранция в определен от съда размер
съгласно чл. 180 и чл. 181 ЗЗД. Предпоставките за допускане на обезпечение на
иска са допустимост и вероятна основателност на иска, както и наличие на
обезпечителна нужда. Преценката за вероятната основателност на иска се извършва
въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени
доказателства, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства,
при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и
чл. 181 ЗЗД, т. е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато
искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност
може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за
евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е
неоснователно. В тежест на молителя е да посочи обезпечителна мярка, съответна
на охранявания интерес. Основната цел на обезпечението е да направи възможно
практическото осъществяване на целената с иска защита, т. е. да осигури осъществяването
на исковата защита, който извод следва от изричната разпоредба на чл.391, ал.1 ГПК. Обезпечението на иска, като способ за защита на субективни права в
гражданския процес се допуска, когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или
ще се затрудни осъществяване на правата по бъдещото евентуално положително за
него решение на правния спор. Следователно, за да бъде допуснато обезпечение на
иска, е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: искът да е
допустим, да е вероятно основателен, да е налице обезпечителна нужда /да
съществува интерес от обезпечението/ и предлаганата обезпечителна мярка да е
допустима, подходяща и съответна на обезпечителната нужда.
В случая въззивният съд преценява предявимите
бъдещи осъдителни искове за допустими, същите са достатъчно индивидуализирани
по отношение на страните, конкретизирани по основание, размер и петитум,
подкрепени частично с убедителни доказателства и внесена гаранция по смисъла на
чл.391, ал.1, т.2 ГПК.
Представените към молбата по чл.390 ГПК
писмени доказателства - нотариален акт за продажба на недвижим имот от
08.08.2017 г., № 18, том V, рег. № 4307,
дело № 479 от 2017 г., протокол за въвод във владение от 20.03.2019 г. по
изпълнително дело №20197740400029 по описа на ЧСИ Я.Д., кореспондират с
твърденията на молителите за произхода и основанието на претендираното парично
вземане по бъдещите искове. Правилно районният съд е приел, че бъдещият иск е
подкрепен частично с убедителни писмени доказателства, тъй като горните
доказателства не удостоверяват, че жилището е следвало да бъде предадено на
купувачите, респ. молителите, обзаведено, което е относимо към втория бъдещ иск
по чл.79, ал.1 ЗЗД, но независимо от това, естеството на материално- правния
спор, преценен и съобразно доводите на частната жалбоподателка, не изисква от
молителите пряко и пълно доказване в обезпечителното производство
съществуването на вземането им. Следва да бъде посочено, че при липса на
убедителни писмени доказателства по смисъла на чл.391, ал.1, т.1 ГПК, обезпечение на бъдещите искове обаче може да
се допусне при предоставяне на гаранция по реда на чл.391, ал.1, т.2 ГПК, както
е направил районният съд. С оглед на обстоятелството, че от представените
доказателства не може да се установи вероятната основателност на иска с правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, законосъобразно тази гаранция е определена в размер
на 10% от стойността на предявените парични вземания /приетата в съдебната
практика за обичаен размер на гаранцията, която би обезпечила обезщетяването на
причинените вреди от допуснатото обезпечение на неоснователни искове/. Внесената
парична сума под формата на гаранция обезпечава интересите на ответника при
евентуална неоснователност на исковете срещу него и служи за обезпечаване на
обезщетението от причинени имуществени вреди на ответника. Основателността на
исковете ще подлежи на установяване в исковото производство, а не в
обезпечителното производство. Във връзка с изложеното е неоснователно
възражението на жалбоподателката, че не са били налице предпоставките за
допускане на обезпечение, тъй като само единият от исковете е подкрепен с
убедителни писмени доказателства.
По отношение на обезпечителната нужда,
въззивният съд намира, че бъдещите искове са осъдителни, а обезпечителната
нужда за кредиторите с твърдяно неудовлетворено парично вземане се презюмира.
При едно бъдещо осъдително решение в полза на ищците, за тях винаги се
предполага, че ще бъде невъзможно или поне значително затруднено
осъществяването на правата им по това решение, ако длъжникът предприеме
действия по намаляване на имуществото си чрез разпореждане с наличните си
активи. Исканите обезпечителни мерки са подходящи, тъй като са съответни на
вида на търсената защита и като такива- от естество, годно да предотвратят
опасността от неудовлетворяване на ищците при наличието на позитивно решение. При
налагането на обезпечителните мерки е съобразен размерът на бъдещите искове,
като по отношение на запора върху банковите сметки на жалбоподателката е наложен именно до този размер. В тази
връзка неоснователно е възражението, че наложените обезпечителни мерки превишават
многократно търсения размер обезщетение от страна на купувачите.
Въззивната инстанция не намира за
основателни оплакванията в частната жалба, че налагането на обезпечение на бъдещия
иск чрез запор на банковите й сметки, я лишава от възможността за нормално
съществуване, тъй като не разполага с други източници на средства.
Недопустимост на обезпечението е уредено в чл.393, ал.2 ГПК. Съгласно
цитираната разпоредба „не се допуска обезпечение на иск за парично вземане чрез
налагане на запор върху вземания, върху които не се допуска принудително
изпълнение“. В случая обаче, районният съд е допуснал обезпечение чрез налагане
на обезпечителна мярка запор не върху евентуално получаваното от
жалбоподателката трудово възнаграждение или пенсия, а върху банковите й сметки
в „Банка ДСК“ АД, до конкретния размер, съвпадащ с бъдещата искова претенция
срещу нея. Разпоредбата на чл.393, ал.2 ГПК не следва да се тълкува в смисъл,
който препятства обезпечението като цяло. В случаите на обезпечителен запор,
който нарушава разпоредбите на чл.393 вр. с чл. 446 ГПК, от компетентност на
съдебния изпълнител е да прецени секвестируемостта и да приложи съответните
правила. Отделно от това не може да се приеме също, че е допуснато нарушение на
чл.393, ал. 2 ГПК, респ. на чл.446, ал.1 ГПК, доколкото липсват доказателства,
че по тези сметка на жалбоподателката в „Банка ДСК“ постъпилите суми са
единствено от несеквестируем доход. За пълнота следва да се посочи, че в
случай, че се окаже, че паричното вземане е частично несеквестируемо,
наложеният запор ще обхваща само секвестируемата част. В този смисъл са и
разясненията дадени в т. 13 от ТР № 2/26.06.2015 г., на ВКС по т.д. № 2/2013 г.
ОСГТК.
Другото възражение, че не е ясно от
обжалваното определение, кой е трябвало да внесе определената гаранция, съдът
намира за несъстоятелно. По делото гаранцията е внесена от молителите,
доколкото издаването на обезпечителната заповед е в техен интерес и въпросът за
внасянето на гаранцията не касае жалбоподателката.
По изложените съображения и поради това,
че крайният извод на въззивния съд съвпада с извода, до който е стигнал
първоинстанционния съд, Определение № 1179/15.04.2019 г., постановено по
ч.гр.д. № 1101/2019 г. по описа на РС Шумен е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Водим от горното съдът,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частна
жалба подадена от А.М.И., ЕГН **********, с адрес ***, чрез адвокат Н.Л. ***,
против Определение №1179/15.04.2019г., постановено по ч.гр.д. №1101/2019 г. по
описа на РС Шумен.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.