Решение по дело №7429/2019 на Софийски градски съд

    Р Е Ш Е Н И Е

 

       № ...............

 

                                               Гр. София, 14.07.2020 г.

 

        В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

     СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

                                         

                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.

                                 ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                    СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

                                                                     

     при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 7429 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

    

          С решение  № 68003 от 18.03.2019 г. по гр. дело № 32145/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав, е отхвърлен предявеният от М.И.С. срещу О.Г.М. иск при правна квалификация чл. 45 във връзка с чл. 52 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 3000 лв. като обезщетение за неимуществените вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания, силен стрес, отрицателни емоции, постоянни притеснения, засягане на честта и доброто й име в обществото, социална изолация, влошаване на здравословното й състояние, претърпени в периода 07.11.2016 г. - 11.12.2017 г., които са настъпили като пряка и непосредствена последица от отправени от ответницата по адрес на ищцата клеветнически твърдения за извършено престъпление по чл.146, ал.1 НК в тъжба вх. №83635/07.11.2016 г. и уточнена с молба вх. № 88977/24.11.2016 г., по която е образувано НЧХД № 19454/2016 г. по описа на СРС, НО, 3-ти състав, както  и в жалба вх. № 1024275/28.03.2017 г., по която е образувано ВНЧХД № 2378/2017 г. по описа на СТС, НО, Х-В състав.

Недоволна от така постановеното решение е останала ищцата М.И.С., която в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че първоинстанционният съд е тълкувал превратно мотивите на присъдата по н.ч.х.д. № 19454/2016 г. на СРС и това е довело до неправилния извод, че ответницата не е злоупотребила с процесуалните си права. Като излага подробни съображения в подкрепа на тезата си за умишлено и целенасочено подаване на тъжбата и жалбата от страна на ответницата М. до съда, въпреки че е знаела, че твърденията й са неверни, са изведени закючения за наличие на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Искането към въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение и уважи изцяло иска.

Въззиваемата О.Г.М. оспорва жалбата по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаните правомощия настоящият въззивен състав намери обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно, като съображенията са следните:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 3000 лв. като обезщетение за неимуществените вреди, които ищцата С. е претърпяла в резултат на виновното и противоправно поведение на ответницата М., изразяващо се в подаване на тъжба и жалба до наказателния съд, в които ответницата набедила ищцата в извършването на престъпление.  

При съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че по частна тъжба на ответницата М. срещу ищцата С. е било образувано н.ч.х.д. № 19454/2016 г. на СРС, 3 състав за това, че на 07.05.2016 г. подсъдимата С. обидила тъжителката М., че била „нещастница“, „мръсница“, „невъзпитана“ и че „влачи мъжища“. На 14.03.2017 г. е постановена присъда, с която ищцата С. е призната за невиновна и оправдана по така повдигнатото обвинение в осъществен състав на престъпление по чл. 146, ал.1 от НК. Въз основа на въззивна жалба на М. е образувано в.н.ч.х.д. № 2378/2017 г. на СГС, НО, Х въззивен състав, по което с решение от 11.12.2017 г. първоинстанционната присъда е потвърдена. Видно от мотивите към първоинстанционната присъда, в рамките на наказателния процес е било установено, че ищцата нарекла ответницата "мръсница и нещастница", а съпругът й казал на М., че "води мъже в къщата си, на които плащала за да правят секс" (лист 2 от мотивите), но подсъдимата е оправдана, тъй като не е установена по категоричен начин датата, на която е извършено инкриминираното деяние (л. 5 от първоинстанционната присъда и л. 3 от решението на въззивната инстанция). Не се спори, а и от показанията на разпитаните свидетели се установява, че от години страните са в обтегнати отношения и многократно взаимно са си разменяли обиди. 

При така установената фактическа обстановка правилен е изводът на първоинстанционния съд, че предявеният иск се явява неоснователен. Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45, ал.1 от ЗЗД  включва кумулативното наличие на следните предпоставки: деяние (действие или бездействие), вреда, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност на деянието и вина, която съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага до доказване на противното. В настоящия случай отсъства елементът противоправност. Това е така, защото подаването на тъжба от лице, което твърди, че е пострадало от престъпление от частен характер, представлява упражняване на негово лично субективно право, което е правно регламентирано и изначално правомерно. За квалифицирането на това поведение като противоправно е без значение, дали твърдените от тъжителя факти и обстоятелства ще бъдат доказани в хода на образуваното наказателно производство, респ. дали е постановена осъдителна присъда, тъй като е нормално пострадалият да смята, че е прав и ще спечели делото, в който смисъл са и изводите на районния съд. Единствено в случай, че тъжителят знае, че твърените от него факти не са настъпили, както и че липсва основание за носене на наказателна отговорност, но въпреки това умишлено, с цел да навреди на набедения, подаде тъжба срещу него, действията му биха квалифицирани като противоправни, доколкото съставляват злоупотреба с права. Такива данни по делото липсват. В тази връзка в правилно приложение на закона първоинстанционният съд е приел, че в тежест на ищцата е да установи противоправността на деянието като елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, в конкретния случай - наличието на злоупотреба с права от страна на М., каквото доказване в случая не е проведено.

По изложените съображения и с оглед съвпадане на изводите на двете съдебни инставции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателката С. следва да заплати на ответницата М. сумата от 800 лв. направени разноски пред въззивиня съд за възнаграждение за един адвокат.

Водим от горното, съдът

 

                                          Р    Е    Ш    И :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение  № 68003 от 18.03.2019 г. по гр. дело № 32145/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 41 състав.

          ОСЪЖДА М.И.С. с ЕГН-**********,***, чрез  адв. М., да заплати на О.Г.М. с ЕГН-**********, със съдебен адрес: ***, чрез адв. С., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 800.00 лв., представляваща разноски пред въззивния съд.

           Решението не подлежи на обжалване.

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ:1.                       2.