Р Е Ш Е Н И Е
Номер 30.04.2019
година Град
Свиленград
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД - СВИЛЕНГРАД
І граждански състав
на осми
април две хиляди и деветнадесета година,
в
публично заседание, в следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ : ЖИВКА ПЕТРОВА
При секретаря: Ангелина Добрева,
като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 670/ 2018 година по описа на
съда, намери за установено следното:
Предявени са
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.9 от ЗПК, вр.
чл.6 от ЗПФУР, във вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД, вр. чл.79 от ЗЗД.
Ищецът “Агенция
за контрол на просрочени задължения” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление ***-2, чрез юрисконсулт Десислава Александрова, иска от съда да
признае за установено по отношение на ответника З.А.Ж., с ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, че е налице вземане от страна на ищеца от
ответника, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 374/2018г. по описа на Районен съд – Свиленград, за
следните суми: сумата 1000 лв. – главница, дължима по Договор за гаранция от 16.12.2015
г., сключен между длъжника и „Фератум Банк“ ЕООД, във връзка с Договор за
кредит № 327721, сключен на 16.12.2015 г. между длъжника и „Фератум България“
ЕООД, която е предмет на договор за цесия от 01.12.2017г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 29.05.2018г. - датата на завеждане на заявлението в съда до
окончателното й плащане; сумата 230 лв. -
договорна лихва за периода от 15.01.2016г. до 10.12.2016г., дължима върху
главницата; сумата 100 лв. – такса за събиране на вземането, дължима по
договора за кредит, обезпечен с гаранция; сумата 770 лв. – такса гаранция,
дължима по Договор за гаранция от 16.12.2015г., същите предмет и на посочения
договор за цесия; сумата 50,89 лв. - мораторна лихва върху главницата
за периода от 11.12.2016г. до 17.05.2018г. Претендира направените по делото
разноски, както и тези, направени в заповедното производство.
Ищецът твърди,
че на 16.12.2015 г. е сключен Договор за кредит № 327721, чрез средства за комуникация от разстояние, по
силата на който „Фератум България“ ЕООД, /Кредитор/, е предоставил на З.А.Ж. /Кредитополучател/ кредит в
размер на 1000 лв., срещу задължение за връщането му, ведно с лихва в размер на
230 лв., в срок от 360 дни /до 10.12.2016г./.
Твърди, че подписвайки договора за
кредит, Кредитополучателят се е задължил с условията и тарифата на Кредитора, и
е избрал обезпечение, предоставено от Гарант – юридическо лице, одобрено от
Кредитора - „Фератум Банк“ ЕООД,
с което Кредитополучателят е сключил договор за гаранция от същата дата - 16.12.2015г. Посочва, че въз основа на този
договор Гарантът е задължен заедно с Кредито-получателя и при неизпълнение на
задълженията на Кредитополучателя по договора за кредит, Кредиторът има право
да предяви претенциите си директно към Гаранта; Съгласно чл.5 от Общите
условия, приложими към договора за гаранция, Кредитополучателят се е задължил да плати на гаранта такса за
предоставяне на гаранцията в размер на 770 лв; Кредитополучателят се е
съгласил, че задължението му по договора
за кредит няма да се погаси дори и в случай, че Гарантът погаси дълга
към Кредитора; Това произтича от правото на Гаранта да поиска от
Кредитополучателя плащане на главния дълг и всички разноски по него, които
гарантът е платил на Кредитора в изпълнение на задълженията си по Договора за
гаранция.
Кредитополучателят З.А.Ж. не изпълнил задълженията си по договора за
кредит и гарантът „Фератум Банк“
ЕООД платил на Кредитора „Фератум България“ ЕООД всички дължими от
Кредитополучателя суми, след получаване на писмено искане от Кредитора.
Вследствие на това Гарантът встъпил в правата на Кредитора и за него възниквало
право да предяви претенции срещу Кредитополучателя.
На 01.12.2017 г. било подписано
Приложение Г към Договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2017 г.,
по силата на който „Фератум Банк“ ЕООД
прехвърлило вземането си, ведно с всички обезпечения, на ищеца “Агенция за
контрол на просрочени задължения” ООД.
Ищецът счита,
че за извършената цесия длъжникът се явява уведомен с връчване на препис от
исковата молба и приложенията, в които се съдържа „уведомлението за цесия“.
Ответникът, чрез назначения му по реда на чл.47 от ГПК особен представител, оспорва предявения иск,
като неоснователен. Оспорва
материално-правната легитимация на ищцовото дружество, като твърди, че
процесното вземане не е предмет на договора за цесия и ищецът не е получил от
цедента уведомление за извършената цесия.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид становищата, доводите и възраженията на страните, прие следното:
От приложеното
частно
гр. дело № 374/2018г. по описа на
РС-Свиленград се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 187/ 05.06.2018г., с която
е разпоредено ответникът да му заплати следните суми:
сумата 1000 лв. – главница, дължима по Договор за
гаранция от 16.12.2015 г., сключен между длъжника и „Фератум Банк“ ЕООД, във
връзка с Договор за кредит № 327721, сключен на 16.12.2015 г. между длъжника и
„Фератум България“ ЕООД, която е предмет на договор за цесия от
01.12.2017г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 29.05.2018г. - датата на завеждане на заявлението
в съда до окончателното й плащане; сумата 230 лв. -
договорна лихва за периода от 15.01.2016г. до 10.12.2016г., дължима върху
главницата; сумата 100 лв. – такса за събиране на вземането, дължима по
договора за кредит, обезпечен с гаранция; сумата 770 лв. – такса гаранция,
дължима по Договор за гаранция от 16.12.2015г., същите предмет и на посочения
договор за цесия; сумата 50,89 лв. - мораторна лихва върху главницата
за периода от 11.12.2016г. до 17.05.2018г. Заповедта е връчена на длъжника в хипотезата на чл.47,
ал.5 от от ГПК, а в изпълнение на указанията на Съда заявителят е предявил
искове за установяване на вземянията си в срока по чл.415 от ГПК.
Видно от
представения Договор за покупко-продажба на отписвания на необслужвани
потребителски кредити от 01.12.2017г., сключен между „Фератум
Банк“ ЕООД, като „Продавач“ /цедент/, и „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД, като „Купувач“ /цесионер/, и приложението към него, ищецът е
легитимиран да предяви претенции за твърдяните вземания, произтичащи от
сочените в заявлението и в исковата молба договор за кредит и договор за
гаранция.
С оглед събраните по делото доказателства, съдът счита,
че прехвърлянето на процесните вземания следва да се счита за надлежно съобщено
на длъжника на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, респ. че
цесията е породила действие за ответника. Прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника
на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД,
едва когато изходящото от цедента съобщаване за цесията достигне до длъжника.
От ищеца като доказателство е представено Уведомително писмо за извършената
цесия, в което се съдържан данни, че същото изхожда от цесионера, по пълномощно
от цедента. Представеният договор
за цесия от 01.12.2017г., инкорпорира и сделка /т.3.2 от договора/, по силата на
която ищецът-цесионер е упълномощен да извърши съобщението за цесията на
длъжника вместо цедента, а писменото уведомление е сред приложените към
исковата молба и връчени съдебни книжа. Т.е., конкретният
случай, уведомяването за цесията е извършено с връчването на преписа от исковата молба и доказателствата
към нея на ответника /чрез назначения му по реда на чл.47 от ГПК особен
представител/, доколкото
уведомителното писмо се съдържа в тези доказателства и има данни за
упълномощаване на цесионера от страна на цедента за извършване на уведомлението за цесията.
В този смисъл, съдебната практика е последователна в разбирането си, че това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл.99, ал.3
и ал.4 от ЗЗД
и при него цесията поражда действие спрямо ответника.
След
полученото /връчено със съдебните книжа/ уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД
ответникът дължи изпълнението по прехвърлените вземания на ищеца-цесионер. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването от длъжника-ответник
на уведомлението за цесия, макар и като приложение към исковата молба, следва
да бъде съобразено при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235,
ал.3 от ГПК / Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о., ТК/.
В конкретният случай обаче не може
да се приеме, че предмет на цесията са действителни вземания. Това е така, тъй
като с оглед събраните по делото доказателства не може да се приеме за
доказано, че между ответника З.А.Ж.
и „Фератум България“ ЕООД е възникнало действително облигационно правоотношение
въз основа на сключен договор за кредит № 327721 от 16.12.2015 г. при условията на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, с параметрите, посочени в исковата
молба.
Процесният договор за кредит № 327721 от 16.12.2015 г. представлява
договор за потребителски кредит, уреден в разпоредбите на чл.9 от ЗПК,
съгласно който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл.6 от ЗПФУР
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно чл. 7 от ЗПФУР
страни по договора са доставчикът и потребителят, а в ал.2 на същия член е
разписано, че потребител е всяко физическо лице, което като страна по договор
за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. С оглед изложеното,
правоотношението между страните попада изцяло в обхвата на ЗПФУР.
Разпоредбата на чл.18 от ЗПФУР
предвижда, че при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне
на информацията по чл.8 от същия закон
на потребителя, както и че е получил неговото съгласие за сключване на
договора. За доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл.293 от Търговския
закон, а в случаите с електронни изявления се прилага
Законът за електронния документ и електронен подпис (сега Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги).
При твърдени от ищеца облигационни
правоотношения, възникнали от вид договор за заем, в който случай потребителят
на този кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност, а кредиторът пък действа по занятие, т.е. предоставянето на кредити е
основният му предмет на търговска дейност, следва да се прилагат изискванията
на ЗПК. Съгласно чл.10 от ЗПК
договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг носител.
Разглежданият договор се твърди, че е сключен от разстояние, което според
настоящият съдебен състав е допустимо съгласно ЗПФУР.
По делото обаче липсват електронни
записи, от които да се установява по безспорен и категоричен начин, че
волеизявленията на страните са насочени към сключване на договор, чието
изпълнение се претендира от ищеца. Съгласно чл.2
и чл.3 от Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги/ ЗЕДЕУУ/,
електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на
информацията. Електронен документ е електронен документ по смисъла на чл.3, т.35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на
Съвета от 23 юли 2014г. относно електронната идентификация и удостоверителните
услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО
(OB, L 257/73 от 28 август 2014г.), наричан по-нататък Регламент (ЕС) №
910/2014. Посочения регламент определя електронният документ
като всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови
или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Писмената форма се смята за
спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление.
Съгласно Решение № 70/19.02.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК,
електронното изявление, се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ
- електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл.3, т.10 от
Регламент (ЕС) № 910/2014г. Според посочената разпоредба
„електронен подпис“ означава данни в електронна форма, които се добавят към
други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които
титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва.
Когато посочените предпоставки са
налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила
е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае
за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението (чл. 180 ГПК).
Във връзка с изложеното дотук и
съобразявайки се с практиката на ВКС по този въпрос, Съдът намира, че в случая не
е налице валидно сключен договор за заем.
Представеният договор за кредит № 327721 от 16.12.2015 г. не носи подписа на ответника, но доколкото
същият се твърди да е сключен от разстояние и в този случай изявленията на
страните са разменени чрез средства за комуникация от разстояние, като същите
са записани на технически носител, позволяващ възпроизвеждането им, то макар и
неподписани тези електронни документи съставляват доказателства по смисъла на чл.184, ал.1 ГПК.
Същите, обаче само на хартиен носител, не са достатъчни, за да се приеме
възникването на облигационна връзка между страните, за което, както се посочи
по-горе в настоящото изложение, в тежест на ищеца бе да установи и получаването
на съгласието на потребителя за сключване на договора.
Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът
не доказа при условията на пълно главно доказване сключването на процесния
договор, с оглед на което не би могъл да се направи обоснован и категоричен
извод, че в правната сфера на ответника са възникнали претендираните с исковата
молба задължения, поради което установителните искове за същите следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
Мотивиран от изложеното, съдът:
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление:***, срещу З.А.Ж., с ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, искове за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца паричните вземания, за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по частно гр. дело № 374/2018г.
по описа на РС - Свиленград, както следва: сумата 1000 лв. – главница, дължима по Договор за гаранция от 16.12.2015
г., сключен между длъжника и „Фератум Банк“ ЕООД, във връзка с Договор за
кредит № 327721, сключен на 16.12.2015 г. между длъжника и „Фератум България“
ЕООД, която е предмет на договор за цесия от 01.12.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 29.05.2018г. - датата на завеждане на заявлението в съда до окончателното й
плащане; сумата 230 лв. - договорна лихва за периода от 15.01.2016г. до
10.12.2016г., дължима върху главницата;
сумата 100 лв. – такса за
събиране на вземането, дължима по договора за кредит, обезпечен с гаранция;
сумата 770 лв. – такса гаранция, дължима по Договор за гаранция от
16.12.2015г., същите предмет и на посочения договор за цесия; сумата 50,89 лв.
- мораторна лихва върху главницата за периода от 11.12.2016г. до
17.05.2018г.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: