№ 530
гр. Видин, 13.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Даниел Н. Димитров
при участието на секретаря СЛАВИНА Ж. СЛАВЧЕВА
като разгледа докладваното от Даниел Н. Димитров Гражданско дело №
20251320100537 по описа за 2025 година
Делото е образувано по искова молба на П. К. П., ЕГН **********, с
адрес: **********, против „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е,
ет. 5 с която е предявен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 и
предл. 2 от ЗЗД, във връзка с чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, във връзка с чл. 143 от ЗЗП.
В условията на евентуалност е предявен иск с правна квалификация чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, във връзка с чл. 21, ал. 1 от ЗПК, във връзка с чл. 19
от ЗПК.
Твърди се, че на 18.12.2023 г. между ищеца, в качеството му на
„Кредитополучател“ от една страна и ответника „Кредирект“ ЕООД, ЕИК
*********, в качеството му на „Кредитор“ от друга страна е сключен Договор
за потребителски кредит № 982670 (накратко „Договорът за заем“) при
следните условия: 1,000.00 лева главница; - 47% фиксиран лихвен процент; -
58.31% годишен процент на разходите; 18 месечен срок за погасяване; -
1,474.78 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя; Обезпечение -
поръчител или банкова гаранция.
Излага, че съгласно чл. 6. (1) от Договора за заем ищецът е следвало в
1
срок от 2 (два) дни от сключването на Договора за заем да предостави на
Кредитора едно от следните обезпечения:
Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца
след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и
обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за
кредит, включваща договорената главница и лихва;
Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: - При един поръчител - осигурителният
доход следва да е в размер на не по-малко от 3 (три) пъти размера на
минималната работна заплата за страната.; - При двама поръчители, размерът
на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-
малко от 2 (два) пъти минималната работна заплата за страната.; - Да не е/са
поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора.; - Да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които
е налице неизпълнение.; - Да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.; - Да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен
документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Излага, че в чл. 18 (1) от Договора за заем е описано, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 1,945.22 лв.
В процесния случай се посочва, че за ищеца е било невъзможно да
предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени
от кредитора и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и
разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по
заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищецът следва да
върне за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в
размер на 1,474.78 лева, а значително по-голяма - в размер на 3,420 лева.
Счита, че т. нар. неустойка при непредоставяне на обезпечение, е по
същество разход, известен на кредитора, който е следвало да бъде посочен в
ГПР. Предвид това, счита, че договорът за потребителски кредит е
недействителен поради неточно посочено ГПР.
2
Счита, че клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при
непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна
поради следното:
Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма характер на
такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и
характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал
„неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.
Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал
прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване
на поръчители или на банкова гаранция в двудневен срок. Това вземане е
допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага,
съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.
Предвидената „неустойка“ не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя
не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение.
Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от
неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски,
следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Очевидно е, че неустойката е уговорена, за
да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща
размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо
повече, от неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция,
кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по[1]голяма от
тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова
неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33
ЗПК - размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че
кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително
размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов
легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на
потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при
неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо
дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя
изначално не притежава обезщетителна функция.
3
На следващо място се сочи, че неустойката е договорена в нарушение на
изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й
обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният
кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора,
за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от
страна на кредитополучателя. При наличието на така въведеното задължение
за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае
да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно
противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Твърди, че не може да се приеме, че
неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или
поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и
затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е
невъзможно в предвидения двудневен срок от сключването на договора за
кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и
равнопоставеност на страните.
На отделно основание ищецът счита, че с въпросната клауза се
заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение
- недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за
забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните
си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за
кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за
потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата
на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.
4
Счита, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при
непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна поради
противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер
на неустойката спрямо отпуснатите суми.
Счита, че процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице
посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора,
обаче, според ищеца не съответстват на действителните такива съобразно
поетите от потребителя задължения.
Поддържа, че в случая доколкото предоставената главница по договора е
в размер на 1,000.00 лв., а срокът за връщането й е на 18 месечни вноски от по
190 лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на
непредоставяне на обезпечение в размер от 3,420 лева не съответства на
посочените размери на лихвения процент /47%/ и на годишния процент на
разходите /58.31%/. При това положение твърди, че е нарушена разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща, че годишният процент на разходите по
кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в
случая размерът е в пъти над допустимото.
Излага, че действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК
при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за
неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се
приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора
на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за
връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При
сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза,
тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и
неустойка за неизпълнението му, които не са взети предвид при изчисляване
на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
5
ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.
Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор ищецът твърди, че
има явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, тъй като посочения в договора размер на ГПР не съответства на
действителния, следователно е нищожен.
Счита, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22, във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния
годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния
ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща
търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от
ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено,
че Договор за потребителски кредит № 982670 от 18.12.2023 г., сключен
между П. К. П. и „Кредирект“ ЕООД е недействителен поради неточно
посоченото в него ГПР.
Иска се от съда, в условията на евентуалност, да постанови решение, с
което да признае за установено, че чл. 18, ал. 1 от Договор за потребителски
кредит № 982670 от 18.12.2023 г., сключен между П. К. П. и „Кредирект“
ЕООД, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на
обезпечение е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Претендират се и направените разноски.
От ответника, в законоустановения срок, е постъпил писмен отговор, с
който се оспорва иска като неоснователен, като са изложени подробни
съображения по отношение твърденията в исковата молба.
Посочва се, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Излага
се, че съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза
не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се
прилага и без нея. Твърди, че неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.
6
Посочва, че по отношение на формирането на ГПР са спазени всички
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК изисквания. Излага, че уговорената
неустойка не е и не следва да бъде включена в ГПР. Кредитодателят е длъжен
да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От
своя страна неустойката е проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай се твърди, че е уговорена като плащане, в
случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните
и от закона става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да
бъде включена в ГПР.
Поддържа, че оспорената неустойка е действителна. Твърди, че съгласно
чл. 11, т. 18 от ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското
кредитиране е съобразена със закона практика, която не води задължително до
неравновесие в правата и задълженията на страните: ответното дружество е
предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се е
задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Посочва, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца, който
е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е
могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на
клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация
за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е
обвързан по никакъв начин с оспорената в настоящото дело неустойка, както и
без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или
такси. Ответникът сочи, че именно чрез възможността за отказ от договора се
гарантират в най-пълна степен правата на потребителите, в случай че
последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него
условия. Поддържа, че друга възможност за кредитополучателя е било
удължаването на срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до
кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като
издаването на запис на заповед например. Излага, че в случая ищецът не се е
7
възползвал от нито едно от договорно и законоустановените си права.
Поддържа, че не е налице неравноправност по ЗЗП. Сочи се, че клаузите
са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани,
като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на
финансовото му задължение към търговеца.
Излага, че на самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните клаузи се оборват от факта, че в периода
2019 г. – 2023 г. ищецът е сключил общо 25 договора, които съдържат
уговорка за плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по
кредита. Твърди, че договорите са сключени с трите дружества – финансови
институции от групата на ЕМ ВИ ФАЙНЕНС, ЕИК/ПИК *********. Твърди,
че последното е собственик на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********,
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК ********* и „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД,
ЕИК *********. Посочва, че в продължение на 4 години ищецът е ползвал
многократно един вид кредитен продукт, респ. многократно се е запознавал с
условията му, като по всеки отделен кредит е получавал преддоговорна
информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при
безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки.
Направено е възражение срещу твърдението на ищеца, че поведението
от страна на ответното дружество е заблуждаваща търговска практика, тъй
като е посочено, че кредитополучателят по своя инициатива се е задължил
брой договори пъти с уговорката за плащане на неустойка в случай че не
предостави обезпечение на кредитите, а договорите са сключвани след като
клаузата за неустойка от предходния е породила действието си.
Сочи се, че настоящият договор следва да се тълкува в контекста на
трайните отношения между страните, създадени на база 25 договора за
кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични
кредитни продукти при идентични условия.
Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Претендира сторените по делото разноски.
Видинският районен съд, като взе предвид постъпилата искова молба,
доводите на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства,
прие следното от фактическа страна:
По делото не се спори между страните, че е сключен Договор за
8
потребителски кредит № 982670 от 18.12.2023 г. за сумата от 1000.00 лева,
като е уговорена неустойка в размер на 1945.22 лева при непредоставяне на
обезпечение в двудневен срок от сключването му или предоставеното
обезпечение не отговаря на посочените условия. Посочен е фиксиран лихвен
процент – 47 % и ГПР от 58,31 %.
Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, в който е посочен ГПР в същия
размер от 58,31 % и фиксиран лихвен процент от 47 %, както и неустойка при
непредоставяне на обезпечение в размер на 1945.22 лева. Установява се от Лог
файл по договор за паричен заем № 982670, че на 18.12.2023 г. в 14.49 часа
плащането е обработено и кредитът е активен.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното
от правна страна:
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер
на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което за
тяхното приложение съдът следи служебно. В този смисъл е и разпоредбата
на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съобразно която за наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител, съдът следи служебно.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако не са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че съответната
клауза е договорена индивидуално.
От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
установява, че доставчикът е спазил изискванията на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР.
Съдът приема за доказано сключването на договор за кредит от разстояние.
Договорът е сключен в електронна форма – обективиран в електронен
документ, оформен в съответствие с разпоредбите на чл. 3, вр. чл. 2 от Закона
9
за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Същият е
представен по делото възпроизведен на хартиен носител. Съгласно чл. 3, ал. 2
от ЗЕДЕУУ писмената форма за сключване на договора са счита за спазена,
ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление.
Следователно, следва да се приеме за доказано сключването между страните
на договор за потребителски кредит с посоченото в представения документ
съдържание.
Съдът намира, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договора за заплащане на
неустойка за непредоставено обезпечение е в пряко противоречие с целта на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета. На практика такава клауза прехвърля риска
от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има
съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му да се отпусне кредитът, която практика
би съответствала на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16
от ЗПК. Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката
представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното
задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез
неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение,
което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на
потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на
обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му
кредит, което е недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно от ЗЗД при
неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на
кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното
задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за
кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към
10
събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на
неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в
този случай надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и
санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на
добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена
неустойката за това неизпълнение на договора, представлява санкция за
длъжника и неоснователно обогатява кредитора. Неизпълнението води до
имуществена тежест за потребителя, която е в го-голям размер от отпуснатата
заемна сума и която се прибавя към нея, т. е. дългът на заемателя се увеличава
необосновано дори при точно изпълнение. В тази връзка съдът не споделя
възраженията в отговора на исковата молба. Кредиторът разполага с
достатъчно правни средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не
злепоставя драстично интересите на потребителя до степен на неразумно
оскъпяване на кредита за икономически по-слабата страна. Макар да не
съществува договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при
неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от страна на
длъжника, в случая потребителят се санкционира за непредоставяне на
обезпечение за неизпълнение на задълженията си дори и да заплаща редовно
главницата и лихвите в уговорените срокове и размери, съгласно
погасителните вноски. Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто
санкционния си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване
на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с
допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина,
по който е регламентирано, е обективно неизпълнимо. Изискванията в
рамките само на два дни потребителят да осигури един или двама поръчители
с конкретен размер на осигурителния доход, които не са поръчители по други
договори за кредит, сключени с кредитора, да нямат кредити към банки или
други финансови институции, ограничава необосновано възможностите на
длъжника да предостави обезпечение на дълга. Следва да се отбележи, че
такива изисквания към самия потребител кредиторът не поставя, тоест
потребителят е в по-благоприятно положение за сметка на поръчителите,
което е житейски и правно нелогично. Такива изисквания за поръчителите са
реално неизпълними доколкото значително ограничават кръга на лицата,
които биха могли и биха се съгласили да поръчителстват и елиминира
11
значителна друга група физически лица, които макар и да са достатъчно
икономически осигурени, не отговарят на другите изисквания, поставени от
кредитора.
На следващо място, с банковата гаранция, съгласно чл. 442 от ТЗ,
банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице
определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея. На практика
банките могат да имат функцията на гарант за надеждността и
платежоспособността на участниците в различни видове търговски сделки,
като изпълняват това срещу заплащане, т. e. те предоставят услугата „банкова
гаранция". Поставеното от кредитора изискване за обезпечаване на
задължението с безусловна банкова гаранция поначало е неизпълнимо от
длъжника. Следва да бъде посочено, че липсват данни как точно и въз основа
на какви критерии е формиран размерът на неустойката, който е и
необосновано висок. Неустойката противоречи на добрите нрави /чл. 26, ал. 1
от ЗЗД/ заради основанието, на което се дължи. Разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД
предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я определи
по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно
голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи размера й
при частично или при неправилно изпълнение. Изискванията, които поставя
кредиторът пред потребителя, досежно характера и вида на обезпечението,
което трябва да гарантира изпълнението на договора за връщане на заемната
сума не съответстват нито на закона, нито на морала, нито на добрите
търговски практики в тези случаи. Същите са рестриктивни и не съответстват
на предназначението на неустойката, като правен институт /чл. 92 ЗЗД/.
Същата по начина, по който е регламентирана от кредитора, включително и
начина на погасяването й, има наказателен характер, а не само обезщетителен
и обезпечителен и поставя потребителя в неравностойно положение спрямо
търговеца, защото го задължава да плати необосновано висока по размер
неустойка и то само за непредставено в срок обезпечение или такова, което не
отговаря на посочените условия. Както се посочи, неустойката е дължима
независимо дали кредитът е върнат от потребителя своевременно или не е
върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на
потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че
12
при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не
е действал добросъвестно.
С уговорената неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т. нар.
„скрита възнаградителна лихва". Това поставя потребителя в неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е
оскъпяването му по кредита. За да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжникът. В конкретния случай в договора
е посочено, че ГПР е 58,31 %, но от съдържанието му не може да се направи
извод за това по какъв начин е формиран. Видно от посочените предпоставки,
при които става изискуема предвидената в чл. 18, ал. 1 от договора неустойка,
същата е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално
при формирането на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
13
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
т.нар. „неустойка“, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна
печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма да е
посочения 58,31 %, а следва да е много по-голямо число, ако в него участва и
вземането от 1945.22 лв., формално уговорено като неустойка.
Действителният ГПР не отговаря на посочения в договора и това води
до недействителност на целия договор за потребителски кредит, съгласно чл.
22 ЗПК. Предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК, кредитополучателят дължи
чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита.
Договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК , което води и до основателност на предявения иск.
При този формиран извод съдът не дължи произнасяне по предявения
иск в условията на евентуалност.
По разноските.
С оглед изхода на делото ответникът следва да заплати на ищеца
разноски за заплатена държавна такса в размер на 59.15 лева.
Ищецът се представлява от адвокат на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА
и поради това, дължимото се адвокатско възнаграждение в размер на 400.00
лева ще следва да бъде присъдено на адвокат Д. Г., вписан в АК - Ловеч с №
**********, служебен адрес: **********.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че Договор за потребителски кредит №
982670 от 18.12.2023 г., сключен между П. К. П. с ЕГН **********, с адрес:
************* и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, 18 ет. 5 е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК
ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, да заплати
14
на П. К. П. с ЕГН **********, с адрес: ************* сумата от 59.15 лева –
разноски по производството.
ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5 да заплати
на адвокат Д. Г., вписан в АК - Ловеч с № **********, служебен адрес:
********** сумата от 400.00 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, определено
съобразно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Видин в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Видин: _______________________
15