Р Е Ш Е Н И Е
№ 309
гр. Перник, 07.08.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на единадесети юли през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН
ПЕТРОВ
2. мл.с. КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Златка Стоянова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 274 по
описа на съда за 2019 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение
№ 1614/03.01.2019 г., постановено по гр.д. № 341 по описа на РС-гр. Перник за
2018 г., първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на С.К.С.,
ЕГН: **********, че дължи на „Топлофикация Перник“ АД, ЕИК: *********: 1)
сумата от 336.42 лева (главница), представляваща стойност на доставена, но
незаплатена топлинна енергия за топлофициран имот за периода от 06.11.2014 г.
до 30.04.2016 г., 2) лихва за забава на месечните плащания в размер на 75.98
лева за периода от 06.11.2014 г. до 20.10.2017 г., както и законната лихва
върху главницата, считано от датата на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 06.11.2017 г. до окончателното й изплащане, които суми е издадена
заповед № 6318/07.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 7594/2017 г. по описа на РС – гр. Перник, като за разликата до
пълния претендиран размер всеки от исковете е отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
Със същото
решение предвид
изхода на делото С.К.С. е осъден да заплати на „Топлофикация Перник“ АД сумата
от общо 272.97 лева – разноски в исковото производство, а „Топлофикация Перник“
АД е осъдена да заплати на С.К.С. сумата от 251.84 лева – също представляваща
разноски в исковото производство.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. №
6320/27.02.2019 г., подадена от С.К.С. чрез
пълномощника му – адв. Д.С. от ВрАК, с която същото се оспорва само в
осъдителната му част.
В
жалбата се поддържа оплакване за недопустимост на решението в обжалваната част,
тъй като заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, въз
основа на която същото е издадено, била невалидна. В тази връзка се излагат
подробни доводи, че подаденото заявление за издаване на посочената заповед било
неясно, доколкото претендираните вземания не били достатъчно ясно
индивидуализирани. Допълва се, че посоченият порок съответно е пренесен и в
заповедта и в постановеното въз основа на нея съдебно решение. На следващо
място се твърди, че не е спазен редът за
постановяване на процесната заповед, доколкото нямало нарочно разпореждане на
заповедния съд за издаването й. Посочва се освен това, че последният не е
изпълнил и задължението си да извърши проверка за неравноправни клаузи в
публикуваните общи условия на топлопреносното дружество. В тази връзка се
излагат подробни доводи, че съдържанието на съответните общи условия
противоречи на редица разпоредби на правото на Европейския съюз, на решенията
на Съда на ЕС, а и на националното законодателство.
По същество
се оспорват основанието и основателността на предявените искове. В тази насока
се навеждат подробни съображения, че при постановяване на атакуваното решение в
обжалваната част районният съд не се е съобразил със задължителната съдебна
практика, а освен това е нарушил и материалния закон. Поддържа се, че приетите
от „Топлофикация Перник“ АД общи условия противоречат на законодателството в РБ
и че не обвързват жалбоподателя, доколкото не са приети от негова страна.
Акцентира се върху обстоятелството, че самата уредба в Закона за енергетиката
била в противоречие с действащото право на ЕС и в частност с Директива №
2011/83 на ЕП и на Съвета, както и с разпоредби от ДФЕС. В тази връзка се
излагат подробни доводи, че в случая предвид принципа на примата приложение
следвало да намери общностното право. Обръща се внимание, че ЗЕ противоречал и
на Закона за защита на потребителите, поради което приложение в настоящия
случай следвало да намери именно последният, доколкото уреждал правата на
по-слабата страна в спора, а и бил приет след ЗЕ.
На следващо
място се поддържа, че между страните по спора не е налице договорно
правоотношение, тъй като от страна на жалбоподателя нямало нито подписан
договор, нито писмено приемане на общите условия на ответника, каквото било
нормативното изискване. Обръща се внимание върху обстоятелството, че
приложените общи условия не представляват нормативен акт и не могат да се
приравняват на такъв. В тази връзка се излагат подробни съображения относно
правната същност на общите условия.
Поддържа се,
че чрез уважаването на предявените искове районният съд е нарушил редица
разпоредби от правото на ЕС и от българското законодателство, в това число е
постановил акт в противоречие със задължителната съдебна практика.
На следващо
място се излагат подробни доводи, в това число технически такива, че
претендираните суми са неправилно изчислени. В тази връзка се оспорва приложимата
от ищцовото дружество методика за изчисляване на потребената топлоенергия.
Възразява се срещу обстоятелството, че се начисляват суми по прогнозни
показатели, както и за сградна инсталация и общи части. Обръща се внимание и че
начисляване на лихва върху прогнозни суми е недопустимо. Твърди се, че
приложимата от топлопреносното дружество методика е архаична, не отговаря на
съвременните обществени условия, а и на физичните закони въобще. Посочва се, че
районният съд е кредитирал заключението по СТЕ, но не е взел под внимание
разясненията, дадени от ВЛ в съдебно заседание, независимо, че същите
обслужвали тезата на жалбоподателя.
Оспорва се
компетентността на общото събрание на ЕС да сключва договор с дружество за
дялово разпределение като се твърди, че същият е невалиден.
Оспорват се
и заключенията по изготвените и приети по делото съдебно-техническа и
съдебно-икономическа експертиза. Посочва, че експертите са работили въз основа
на документи, представени от топлопреносното дружество, които не могат да се
кредитират с доверие, поради изложените обстоятелства.
Навеждат се
подробни доводи, че сумите представляващи разходи за подгряване на сградната
инсталация следвало да се поемат било от ищцовото дружество, било от
действително потребяващите топлинна енергия абонати. Обръща се внимание, че
жалбоподателят не ползва услугите на дружеството. В тази връзка се твърди, че
дори същото следва да му заплаща обезщетение, доколкото по силата на
законовоустановен сервитут инсталациите му минават през имота на ответника.
Излагат се и
подробни съображения, че при издаването на съответните фактури топлопреносното
дружество е нарушило Закона за ДДС.
Поддържа се, че едностранното
определяне на цени от ищцовото дружество, вкл. в рамките на определените
максимални такива от КЕВР било незаконосъобразно предвид и приложимото право на
ЕС.
На последно място се оспорват и
присъдените в полза на „Топлофикация Перник“ АД разноски като се излагат
подробни съображения, че същите са недължими.
В подкрепа на наведените възражения е
цитирана съдебна практика – на българските съдилища и на Съда на ЕС, разпоредби
от ДФЕС, както и от общностното законодателство. Иска се първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалваната част, като бъде постановено друго, с
което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Претендират
се разноски и пред двете инстанции. Прави се искане за отправяне на
преюдициално запитване до Съда на ЕС по поставени в жалбата въпроси.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от насрещната страна – „Топлофикация
Перник“ АД, чрез процесуалния му представител – юрк. Р.Д. е подаден писмен
отговор на жалбата с вх. № 13041/30.04.2019 г. В същия се посочва, че
депозираната жалба е допустима, но неоснователна. Излагат се подробни доводи за
правилност и обоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната част.
Акцентира се върху обстоятелството, че претенциите на ищеца били доказани по
основание и размер от ангажираните по делото доказателства, в това число от
изготвените СТЕ и СИЕ. По тези съображения се иска въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено в обжалваната
част.
В
о.с.з. от жалбоподателя С. е постъпила и допълнителна молба, с която се
конкретизира искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС в
Люксембург, като подробно са посочени въпросите, които се иска да бъдат
поставени в същото.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят С.С., редовно призован, не
се явява. Вместо него се явява процесуалният му представител – адв. Д.С., който
поддържа въззивната жалба и подадената допълнителна молба, оспорва отговора на
въззиваемата страна, не прави доказателствени искания. По същество излага
доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част. На
първо място твърди, че не следва лице, което не ползва топлинна енергия,
доколкото е със свалени радиатори, да заплаща суми за сградна инсталация.
На следващо място твърди, че
начислената като ползвана топлинна енергия била непоръчана услуга. В тази
връзка поддържа, че начисляването на суми за такава било в противоречие с
правото на ЕС. Обръща внимание, че доводите на КС, с които такова противоречие
се отрича били несъстоятелни още повече, че в настоящия случай жалбоподателят
бил със свалени радиатори. Излагат се подробни доводи, че монтираната в дома на
последния щранг лира била нецелесъобразно решение от техническа гл.т. и
предпоставяло кумулиране на значителни разходи за покриване на загуби от
отоплителната система, които разходи обаче следвало да се поемат от
топлопреносното дружество. В тази връзка се обръща внимание, че така
изградената отоплителна система води до значителни по обем технически загуби
при експлоатация, което я прави нерентабилна като се навеждат разрешения, чрез
които този проблем може да бъде преодолян.
На следващо място се твърди, че
методиката, по която се изчислява изразходваната от потребителя топлинна
енергия, както и принципът по който в негова тежест се разпределят разходите от
технологичните загуби били неправилни, технически неадекватни, архаични, а в
последна сметка и незаконосъобразни. Поддържа се, че същите нарушават редица
физични закони, като така водят до технически и житейски невъзможни изводи, в
която връзка се излагат подробни доводи. Претендират се разноски като се
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата
страна „Топлофикация-Перник“ АД не изпраща представител в съдебното заседание
пред въззивния съд. От същата е постъпила молба делото да се гледа в нейно
отсъствие. С посочената молба въззивната жалба се оспорва, излагат се аргументи
за правилност на първоинстанционното решение. Твърди се, че предявените искове
са доказани по основание и размер от ангажираните по делото доказателства, в
това число изготвените експертизи, поради което изводите на районния съд били
правилни. Не се въвеждат доказателствени искания. Претендират се разноски пред
въззивната инстанция съгласно представен списък.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд-гр.
Перник от 12.01.2018 г., подадена от „Топлофикация-Перник“ АД. Със същата е предявен
установителен иск съгласно чл. 422,
вр. чл.
415 ГПК като се иска съдът да признае за установено, че С.С. дължи
на дружеството сумата от общо 830.90 лева, представляващ стойността на
доставена и ползвана, но незаплатена топлинна енергия за топлофициран имот,
находящ се в ***, от която сума 678.05 лева представляват
главница за периода от 01.08.2014 г. до 30.04.2016 г. вкл., а 152.85 лева
представляват лихва за забава на месечните плащания за периода от 08.10.2014 г.
до 20.10.2017 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (06.11.2017 г.)
до окончателното плащане.
Исковете
са с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.
150, ал. 1 от Закона за енергетиката вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК
– за установяване вземането на ищеца към ответника за
доставена топлинна енергия, за посочения по-горе имот, за което е издадена
заповед № 6318 от 07.11.2017 г. по ч.гр.д. № 7594/2017 г. на ПРС за изпълнение
на парично задължение по чл. 410
от ГПК. Срещу издадената заповед за изпълнение, в законоустановения
двуседмичен срок, ответникът С.С. е подал възражение, с
което е оспорил начина на изчисляване на претендираните от „Топлофикация-Перник“
АД суми, както и същността на прилаганите от дружеството общи условия, като
заедно с това е направил и възражение за погасяване по давност. В тази връзка
предявеният установителен иск е допустим като целта му е издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила след
установяване съществуването на вземането по съдебен ред в исково производство.
В исковата молба се твърди, че
съгласно действащите към процесния период общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Топлофикация-Перник“ АД между ищеца и ответника е
налице облигационна връзка относно продажбата на топлинна енергия. Посочва се,
че доколкото ответната страна не е изразила несъгласието си с тези общи условия
по нормативно установения за това ред, тя е обвързана от тях и следва да се
счита за абонат на топлопреносното дружество. Уточнява се, че с оглед
действащата правна уредба на съществуващото между страните отношение не е
необходимо сключването на индивидуален договор. Твърди се, че през процесния
период ищецът е изпълнил нормативно установеното си задължение да доставя
топлинна енергия, но същата не е заплатена от ответника.
В постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор
ответникът е оспорил предявения иск като недопустим, евентуално като
неоснователен. По отношение на допустимостта се твърди, че между страните по
делото не е налице договорна връзка, поради което и ответникът не бил
легитимиран да отговаря по предявения иск. На следващо място се твърди, че исковата
молба е нередовна, доколкото претенцията не била надлежно индивидуализирана,
тъй като не ставало ясно от какво се формира исковата сума. Оспорва се и
валидността на издадената заповед за изпълнение, като се поддържа, че след като
същата е невалидна, за недопустим следвало да се приеме и предявеният
установителен иск. В тази връзка се твърди от една страна, че чрез
претендираната в нея сума се цели постигане на непозволена държавна помощ,
което било в противоречие с правото на ЕС, а от друга страна, че в същата
процесните вземания също не били надлежно индивидуализирани, което накърнявало
правото на защита на ответника. Акцентира се върху обстоятелството, че същата
не съдържала основанието, на което се претендират съответните суми. На последно
място се посочва, че за издаването й не е постановено нарочно разпореждане от
съда, а устните съдебни актове били нищожни.
Оспорва се и
твърдението на ищеца, че договорната връзка между страните била възникнала въз
основа на общи условия. В тази връзка се излагат подробни доводи относно
същността на общите условия, като се обръща внимание, че същите не са
нормативен акт, а за да имат сила за съответния съконтрахент те следва да бъдат
приети от него, каквото приемане в случая не било налице. Акцентира се върху
обстоятелството, че приетите от топлопреносното дружество общи условия били в
противоречие с редица разпоредби от правото на ЕС и от Конституцията на РБ, а и
с основни правни принципи.
По отношение
основателността на иска се поддържа, че между страните не е налице писмен
договор, следователно не е налице и облигационна връзка. Отново се оспорват
приетите от топлопреносното дружество общи условия, както и цялостната законова
конструкция, която постановява възникване на облигационно отношение въз основа
на тях.
На следващо
място се оспорват представените по делото доказателства, като се твърди, че не
доказват основателността на исковите претенции. В тази връзка се обръща
внимание, че същите преимуществено представляват документи, съставени от ищеца,
поради което и не може въз основа на тях претенцията му да се приеме за
доказана. Оспорва се и методиката на изчисляване на т.нар. сградна инсталация,
както и принципът дължимите за нея суми да се възлагат в тежест на
потребителите, още повече, когато същите не ползват услугите на топлопреносното
дружество. В тази връзка се излагат подробни технически доводи.
На следващо
място се акцентира върху обстоятелството, че ползването на топлинна енергия
било право, а не задължение, поради което лицето, което не ползва такава не
може да търпи неблагоприятни последици, каквито практически били разходите за
технически загуби при работата на системата. Поддържа се и че ищцовото
дружество не разполагало с необходимата апаратура и съоръжения за правилно
изчисляване, както на доставената и реално потребена топлинна енергия, така и
на технологичните загуби. Обръща се внимание, че възприетата от последното
методика водела до технически абсурд.
Оспорва се
начисляването на лихви върху прогнозни сметки като се твърди, че съгласно
практиката на ВАС такъв подход бил незаконосъобразен. На последно място се
оспорват и изготвените от ищцовото дружество фактури. Прави се възражение за
погасителна давност. С тези аргументи се иска претенциите на последното да
бъдат отхвърлени изцяло.
Като доказателства
в първоинстанционното производство са приети: извлечение от сметка за абонат С.К.С.,
общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
„Топлофикация-Перник“ ЕАД на потребители в гр. Перник, писмо от КЕВР, сведение
за пределните цени на природния газ при продажба от „Булгаргаз“ ЕАД, чертеж
/схема/ на терморегулиращия вентил, температурен график, чертеж /схема/ на
радиатори, чертеж /схема/ на двутръбна система с долно разпределение – вариант
1, вариант 2 и вариант 3, свидетелства за проверка на топломер, протокол от
посещение на абонатна станция, справка за самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 55871.514.96.1.2, декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с
данък върху недвижими имоти, удостоверение за наследници на К.С.Д., извлечение
от сметка, данни за абонатна станция по месеци, три броя индивидуална справка
за отопление и топла вода, три броя главен отчет, писмо от община Перник,
режимна карта на ТСС „Перник“ за наляганията за отоплителен сезон 2014 г. –
2015 г. и за отоплителен сезон 2015 г. – 2016 г., график на температура на
подаваща мрежова вода за отоплителен сезон 2014 г. – 2015 г. и за отоплителен
сезон 2015 г. – 2016 г., режимна карта на ТСС „Перник“ за наляганията за
неотоплителен сезон 2015 г. и за неотоплителен сезон 2016 г. и писмо от „Перник
инвест“ ЕООД с приложен към него договор за продажба на държавен недвижим имот
по Наредбата за държавните имоти.
В хода на
делото пред първостепенния съд са извършени и приети две експертизи – съдебно
икономическа експертиза (СИЕ) и съдебно техническа експертиза (СТЕ), които са
оспорени от ответника. От заключението на СИЕ се установява размерът
на дължимите суми за потребената топлинна енергия в посочения от ищеца имот в
процесните периоди – съответно за главница и за обезщетение за забава.
От
СТЕ става ясно, че услугата дялово разпределение е въведена от момента на
подписването на договор № *** между фирмата за дялово разпределение (ФДР) и
сградата в режим на етажна собственост (СЕС), в която е имотът на жалбоподателя.
Видно е също, че между топлофикационното дружество и ФДР има договор, уреждащ
взаимоотношенията между двете дружества. По отношение на годността на
измервателните уреди вещото лице посочва, че през процесния период топломерът е
преминал задължителните метрологични проверки и съответства на одобрения тип,
годен да се използва за търговски измерване, а показанията му могат да се
счетат за достоверни. Отразено е, че количеството на топлинна енергия е
определено правилно, съгласно методиката. Изпълнено е изискването на Наредбата
за разпределение на нетното количество потребена топлинна енергия между
собствениците на имоти в СЕС, а от направената проверка не е констатирана
разлика между нетната енергия и енергията за разпределение по имоти в СЕС. Посочва,
че начислените суми са коректни и пресметнати съгласно нормативно утвърдената методика, прогнозно определените текущи разходи
на топлинна енергия и съответно начислените суми са приведени към реално
отчетените с изравнителните сметки за съответните периоди. На последно място от
заключението е видно, че изравнителните сметки са изготвяни ежегодно, след
проведени отчети за потреблението на топлинна енергия в сградата като
преизчислените суми са отразени в индивидуалните сметки по имоти. От
разясненията, дадени от вещото лице в съдебно заседание пред районния съд,
става ясно и че системата в сградата, където се намира посоченият от ищцовото
дружество имот, е от тръбопроводи и не може да отчита спрелите отоплителни
тела. Става ясно също, че абонатната станция отчита охлаждането на водата в
системата, като последната работи при отворен винтил като загубите зависят от
множество фактори.
Към гр.д. №
341/2018 г. по описа на ПРС е приложено ч.гр.д. № 7594/2017 г. по описа на
същия съд.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че ответникът е собственик само на ½ идеална част
от имота, за който са начислени претендираните от ищеца суми, доколкото
последният е закупен от неговия баща – К.Д., който от своя страна има и дъщеря
– В.К.С.. Приел е също, че през процесния период фирмата за дялово
разпределение редовно е отчитала показанията на съответните топломери в
сградата, където се намира имотът. След като е изследвал приложимата нормативна
уредба ПРС е стигнал до извода, че между ищеца и ответника е налице валидно
облигационно отношение спрямо което се прилагат приетите от топлопреносното
дружество и одобрени от държавен орган общи условия. В тази връзка е посочил, че съгласно тези
общи условия ответникът като собственик на топлоснабден имот има качеството на
абонат и следва да заплаща потребената топлинна енергия, отчетена и изчислена в
съответствие с приложимата правна уредба. На следващо място въз основа на
извършената съдебно икономическа експертиза първостепенният съд е приел, че
сумите претендирани от ищеца за процесния период, са изчислени правилно и
законосъобразно, но не са били заплатени в срок от ответника. На последно място
с оглед направеното възражение за изтекла давност ПРС е счел, че част от
вземанията на топлопреносното дружество са погасени по давност. По тези
съображения и като е отчел установеното обстоятелството, че ответникът е
собственик едва на ½ от топлоснабдения имот първостепенният съд е приел
за установено, че С.С. дължи на „Топлофикация-Перник“ АД сумата от 336.42
лева (главница) – представляваща стойност на ползвана, но незаплатена
топлоенергия и такса мощност за топлофициран имот за периода от 06.11.2014 г.
до 30.04.2016 г. и сумата от 75.98 лева лихва за забава за периода от
06.11.2014 г. до 20.10.2017 г., както и законната лихва за забава върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение до окончателното й плащане.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния
съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните
части.
В тази
връзка доводите за недопустимост на исковата претенция въззивният съд намира за
неоснователни. Посоченият извод следва от обстоятелството, че на първо място не
са налице твърдените от жалбоподателя пороци в проведеното заповедно
производство по ч.гр.д. № 7594/2017 г. В тази насока следва да се отбележи, че
вземанията, претендирани в подаденото заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, са достатъчно ясно индивидуализирани за целите на
това производство. Последното най-общо представлява един опростен процесуален
ред за снабдяване с изпълнително основание, когато процесното вземане не се
оспорва от длъжника – като така се постига процесуална икономия – едновременно
от гл.т. време за произнасяне от страна на съда и от гл.т. разноски за
страните. Ако вземането е спорно обаче на длъжника е дадена възможност да
възрази срещу него като това също се осъществява по един опростен ред – чрез
подаване на възражение по образец, което с изключение на хипотезата на чл. 414
а от ГПК, какъвто не е настоящият случай, не е необходимо да бъде мотивирано.
Така длъжникът има възможност да инициира исково производство, в което да
изложи възраженията си срещу дължимостта на търсените от него суми, в което
производство отношенията между страните да бъдат подробно изследвани от съда. В
тази връзка въззивният съд намира, че в настоящия случай претендираните от
заявителя ищец суми са достатъчно ясно индивидуализирани, както в заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, така и в исковата молба, доколкото и в
двата документа са посочени по идентичен начин техният размер и основание. В
този смисъл отразено е че същите представляват вземане за главница за потребена
топлинна енергия, съответно вземане за обезщетение за забава върху главницата –
като заедно с това е посочен както имотът, за които са начислени тези суми,
така и периодът за който се претендира всяка от тях.
За пълнота
следва да се отбележи, че на въззивния съд е служебно известно Решение
№ 3988 от 19.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2519/2017 г., V о. Същото обаче все
още не е влязло в сила предвид подадени касационни жалби, поради което и на
този етап не следва да се обсъждат последиците от постановяването му. Освен
това следва да се отбележи и че съгласно чл. 190, ал. 1 от Административно
процесуалния кодекс (АПК) оспорването не спира действието на подзаконовия
нормативен акт, какъвто в случая е Наредба № 6/ 20.02.2008
за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на
заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна от представените по делото договор за продажба на
държавен недвижим имот по Наредбата за държавните имоти,
удостоверение за наследници и декларация по чл. 14 от ЗМДТ се установява, че ответникът
С.С. е собственик на ½ идеална част от имот, находящ се в
***, доколкото същият е закупен от баща му – лицето К.С.Д., но последният е
оставил двама наследници по закон с равни права, а именно своите деца –
ответникът и дъщеря си В.С.. На следващо място от изготвената СТЕ се
установява, че имотът е в сграда, към която се
осъществява ефективно топлоподаване от страна на ищеца. В процесния период са налице действащи общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация Перник“ АД, като същите не са
оспорени от жалбоподателя по предвидения за това нормативно установен ред. В
сградата, където се намира имотът на ответника, има сключен договор с фирма за
дялово разпределение – „Техем сървисис“ ЕООД, която извършва проверки на
уредите за отчитане на топлинна енергия и регулярно подава данни до
топлопреносното дружество относно техните показания. В съответствие с тези
данни и действащите към съответния момент ценови параметри ищецът изчислява
дължимите от всеки потребител на топлинна енергия суми.
На последно място при формиране на изводите си по делото въззивният съд
кредитира и изготвените и приети съдебно икономическа и съдебно техническа експертизи, доколкото и двете експертни
изследвания са задълбочени, подробни и компетентно извършени, а по делото
липсват и данни за евентуална заинтересованост на вещите лица от изхода на
производството От заключението на СИЕ е видно, че размерът
на дължимите суми за потребената топлинна енергия в посочения от ищеца имот
възлиза на: 678.05 лева – главница за процесния период и 152.85 лева –
обезщетение за забава на месечните плащания за процесния период или общо на
830.90 лева.
От
СТЕ става ясно, че сградата, в която се намира имотът на ответника е в режим на
етажна собственост като е въведена услугата дялово разпределение. Установява се
също, че през процесния период топломерът в имота е преминал задължителните
метрологични проверки и съответства на одобрения тип, годен да се използва за
търговски измерване, а показанията му могат да се счетат за достоверни. Посочва
се, че количеството на топлинна енергия е определено правилно, съгласно
методиката. Освен това начислените суми са коректни и също са пресметнати
съгласно нормативно утвърдената методика,
като прогнозно определените текущи разходи на топлинна енергия и съответно
начислените суми са приведени към реално отчетените с изравнителните сметки за
съответните периоди. От констативно съобразителната част на СТЕ е видно също,
че в имота на ответника има отоплителни тела, като на тях има монтирани
индивидуални разпределителни уреди (ИРУ), но тези отоплителни тела не са
ползвани за отопление през процесния период и показанията са нулеви. Уточнява
се обаче, че освен отоплителните тела с монтирани ИРУ в имота на ответника има
и щранг – лира, която също е приета за отоплително тяло като неговият разход е
определен по изчислителен път като за тяло работило непркъсното. В констативно
съобразителната част на СТЕ са посочени и отделните компоненти, от които е
формирана общата дължима за имота сума. В тази връзка е уточнено, че от тази
сума 268.70 лева се дължат за общо 3,443 MWh топлинна енергия за битова гореща
вода, 435.05 лева – за общо 5,521 MWh топлоенергия за отопление на имот и 40.53 лева за
дялова разпределение. Същевременно от експертното изследване (Таблица 2, колона
6) се установява, че показателят „топлоенергия за отопление сградна инсталация“
е нула (0) единици.
На
последно място от заключението по СТЕ е видно и че изравнителните сметки са
изготвяни ежегодно, след проведени отчети за потреблението на топлинна енергия
в сградата като преизчислените суми са отразени в индивидуалните сметки по
имоти. В разясненията, дадени от вещото лице в съдебно заседание пред районния
съд, става ясно и че системата в сградата, където се намира посоченият от
ищцовото дружество имот, е от тръбопроводи и не може да отчита спрелите
отоплителни тела. Става ясно също, че абонатната станция отчита охлаждането на
водата в системата, като последната работи при отворен винтил като загубите
зависят от множество фактори.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Съгласно чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ) продажбата на топлинна енергия на потребители за битови
нужди, в това число и за общите части в сградите етажна собственост, се
осъществява при публично известни общи условия, изготвени от дружеството и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). В това отношение,
облигационната връзка между топлопреносното дружество и потребителя възниква по
силата на закона, от момента на възникване качеството потребител. Последното е
определено в чл. 153, ал.1 от ЗЕ, като съгласно тази разпоредба потребител на
топлинна енергия е всеки собственик и титуляр на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединен към абонатната станция или към нейното
самостоятелно отклонение.
От така цитираната нормативна уредба следва извод, че жалбоподателят има
качеството на потребител на топлинна енергия като между него и
„Топлофикация-Перник“ АД е налице валидно облигационно отношение, което е
възникнало по изричните разпоредби на ЗЕ и се урежда от тях и действащите общи
условия, приети от дружеството и одобрени от КЕВР, както правилно е приел и
първоинстанционният съд.
В тази връзка доводите на жалбоподателя, че не е в облигационно отношение с
ищцовото дружество следва да се приемат за неоснователни. Посоченият извод
следва от отбелязаното по-горе обстоятелството, че това отношение възниква не
на договорно или на деликтно основание, какъвто е общият принцип, а по силата
на закона. По тези съображения и направените във въззивната жалба искания за
преюдициално запитване са неотносими към настоящия спор, доколкото цитираните
разпоредби от Директива 2011/83 касаят т.нар. договори извън търговски обект и
договори от разстояние. Настоящият случай обаче не попада в приложното им поле,
доколкото облигационното отношение между потребителя и топлопреносното
дружество възниква не от договор, а въз основа на цитираната по-горе нормативна
уредба. В този смисъл посоченият аргумент е относим и спрямо втория поставен в
жалбата въпрос за преюдициално запитване, тъй като чл. 3 от Директива 93/13
също касае договорните клаузи като източник на облигационния отношения. Въпреки
това за пълнота следва да се отбележи, че възникването на облигационна връзка
въз основа на закона, какъвто е настоящият случай, действително е особена
правна конструкция, доколкото излиза извън рамките на общо приетото разбиране
за източниците на облигационни отношения. Посочената конструкция обаче е
възприета от българския законодател в обществен интерес, продиктуван от
необходимостта от осигуряване нуждите от отопление на населението, като в
настоящия момент липсва алтернатива за удовлетворяване тези нужди с друг вид
енергия. В тази връзка, както отбелязва и Конституционният съд в Решение № 5 от
22.04.2010 г., макар и тази законодателна уредба да е крайно неудачна, това не
е основание същата да се приеме за противоконституционна.
На следващо място по силата на чл.
102, т. 1 вр. с чл.
105, ал. 1 от ЗЕЕ (отм.); и чл.
130, т. 1 вр. с чл.
133, ал. 3 от ЗЕ доставката на топлинна енергия е задължение на
топлопреносното дружество. Съгласно приетата СТЕ последното е изпълнило това си
задължение през процесния период. Самата
топлинна енергия от своя страна представлява специфичен вид стока като цените й
се определят от КЕВР. В тази връзка следва да се отбележи, че по силата на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ потребителите имат задължение да заплащат цена на топлинната
енергия при условията и по реда, определени в наредба по чл. 36, ал. 3 от същия
закон. В съответствие с тази разпоредба е приета Наредба № 5 от 23.01.2014 г.
за регулиране на цените на топлинната енергия. С посочената наредба се
определят правилата за образуване и изменение на цените на топлинната енергия и
се регулират цените, по които производителите продават топлинната енергия на
топлопреносното предприятие и на пряко присъединените потребители, както и по
които топлопреносните предприятия продават топлинна енергия на потребителите. В
настоящия случай по делото е извършена и приета съдебно икономическа експертиза
като при изчисленията си вещото лице е взело предвид действащите към процесния
период – от 01.08.2014 г. до 30.04.2016 г. – цени на топлинната енергия,
приложими спрямо имота, собственост на жалбоподателя. При изготвяне на
експертизата вещото лице е работило въз основа на документи, представени му от
ищеца и фирмата за дялово разпределение, т.е. въз основа на всички предвидени
по закон документи, съставяни във връзка с доставката, ползването и заплащането
на потребена топлинна енергия и битово гореща вода. В тази връзка въззивният
съд счита, че същото правилно е изчислило размера на дължимите от въззивника
суми за топлинна енергия за посочения период, които съвпадат с претендираните
от ищеца.
Неправилно обаче са изчислени от районния съд сумите от процесния период,
които се явяват погасени по давност с оглед изричното направеното възражение в
този смисъл от ответника. В тази връзка макар първоинстанционният съд да е
изложил доводи, че за погасени по давност следва да се считат вземанията за
главница за периода от 01.08.2014 г. до 06.11.2014 г., същият е приел, че
погасената главница възлиза една на 5.22 лева. Видно от изготвената СИЕ обаче
посочената сума е начислена само за периода от 01.08.2014 г. до 31.08.2014 г.
За остатъка от попадащия в обхвата на давността период т.е. за месеците 09.2014
г. и 10.2014 г. са начислени суми от 14.55 лева за всеки от двата месеца.
Посочените суми също следва да се приемат за погасени по давност, доколкото
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 06.11.2017 г. По
тези съображения настоящият състав намира, че общата стойност на погасената по
давност част от претендираната главница възлиза на 34.32 лева (5.22 лева за м.
08.2014 г., 14.55 лева за м. 09.2014 г. и 14.55 лева за м. 10.2014 г.). Аналогична
неточност районният съд е допуснал и по отношение на погасената по давност част
от претендираното обезщетение за забава. В тази връзка първостепенният съд е
приел за погасена едва сумата от 0.90 лева – лихва върху главницата от 5.22
лева, дължима за м.08.2014 г. По изложените по-горе съображения обаче за
погасени по давност следва да се приемат и лихвите върху сумите за главница за
м. 09. 2014 г. и м. 10.2014 г. – съответно в размер на 4.35 лева и 4.23 лева. В
тази връзка въззивният съд намира, че общата стойност на погасената по давност
част от лихвата за забава възлиза на 9.48 лева като същата обхваща периода от
08.10.2014 г. до 08.01.2015 г.
В тази връзка следва да се приеме за установено, че дължимите непогасени по
давност суми за процесния имот възлизат на 643.73 лева – главница за периода от
06.11.2014 г. до 30.04.2016 г. и 143.37 лева – обезщетение за забава за периода
от 08.01.2015 г. до 20.10.2017 г. Доколкото обаче по делото категорично се
установи, че ответникът е собственик само на ½ идеална част от
топлоснабднения имот, то следва да се приеме, че същият дължи на топлопреносното
дружество едва половината от посочените суми, а именно – 321.87 лева главница
за периода от 06.11.2014 г. до 30.04.2016 г. и 71.69 лева – обезщетение за
забава за периода от 08.01.2015 г. до 20.10.2017 г.
Относно изложените от жалбоподателя доводи срещу дължимостта на процесните
суми във въззивната жалба и в молбата, депозирана на 27.06.2019 г., както и
предвид становището му по съществото на спора настоящият съдебен състав приема,
че същите могат да бъдат обособени в две основни групи. Първата обхваща
възраженията срещу дължимостта на суми, възложени в негова тежест с оглед
разпределяне на разходите за т.нар. сградна инсталация, а втората група обхваща
възражения, чрез които се оспорва методиката за изчисляване на количеството
топлоенергия, начислявано от фирмата за дялово разпределение спрямо неговия
имот. По отношение на първата група възражения, към която между впрочем се
отнасят и исканията за преюдициални запитвания по т. 3 и т. 5 от пункт № 1 и
целия пункт № 2 от молбата от 27.06.2019 г., то въззивният съд намира същите за
неотносими към конкретиката на настоящия спор. Посоченият извод следва от
обстоятелството, че съгласно приетата СТЕ на жалбоподателя не са начислявани
никакви суми за сградна инсталация – доколкото видно от Таблица 2 на експертизата
(стр. 101 от първоинстанционното дело) този показател е 0 единици (0 MWh). В тази връзка отново от същата таблица
се установява, че потребената от жалбоподателя топлинна енергия е начислена за
битова гореща вода (3,443 MWh) и за отопление (5,521 MWh). По тези съображения и въпросът за принципа на разпределение на разходите
за сградна инсталация в етажната собственост не следва да се обсъжда от
въззивния съд. Именно поради неотносимостта на този въпрос към конкретния казус
и въззивният съд счита, че освен липса на необходимост от преюдициално
запитване, липсва основание и за спиране на настоящото производство, до
постановяването на акт по съединени дела С – 708/17 и С – 725/17 на съда на ЕС
– в този смисъл Определение № 138 от
21.03.2019 г. по ч. гр. д. № 631 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
о.
Относно втората група възражения на жалбоподателя, в която връзка същият е
описал подробно и техническите параметри, формули и физични закони на
доставката и отчитането на топлинната енергия, въз основа на които обосновава
неправилността на изготвената от ФДР, а и от топлопреносното дружество
документация, то те не могат да бъдат взети предвид от въззивния съд в
настоящото производство, доколкото чрез тях се оспорва по същество методиката
за изчисляване на количеството топлоенергия спрямо неговия имот. В тази връзка
само за яснота следва да се отбележи, че съгласно СТЕ отоплителните тела в
последния – т.нар. радиатори не са свалени, поради което е неправилно
твърдението на жалбоподателя, че се е отказал от услугите на топлопреносното
дружество. Доколкото показанията на монтираните върху тези отоплителни тела ИРУ
са нулеви, то следва единствено извод, че въззивникът доброволно е ограничил
ползваната от него топлинна енергия. Същевременно отново съгласно СТЕ за
отоплително тяло е приета и т.нар. щранг-лира, върху която обаче няма ИРУ,
поради което и за същата са начислени разходи за потребена топлинна енергия. В
тази връзка съгласно ЗЕ отношенията между топлопреносното дружеството и
потребителите се уреждат по реда на чл.
142, ал. 2 и ал. 3 и сл. от същия, а разпределянето и отчитането на
топлинната енергия се извършва по специална методика,
неразделна част от Наредба № 16 - 334 от 06. 04. 2007 г. за топлоснабдяването.
В този смисъл посочената методика е нормативно установена и настоящият съд няма
законовото правомощие, а и необходимата компетентност и специални знания, да се
произнася по нейната правилност, техническа обоснованост, физична адекватност и
т.н., да изменя съдържанието й, да преценява нейната целесъобразност или да
дерогира приложението й. В тази връзка правомощията на съда се свеждат до
изследване на коректното приложение на същата от страна на ФДР, а оттам и от
страна на топлопреносното дружество. Доколкото това коректно приложение се
установява от изготвената по делото съдебно техническа експертиза, то и
начислените на жалбоподателя като потребител суми се явяват дължими от
последния. По тези съображения и посочените възражения са неоснователни.
Само за пълнота следва да се отбележи, че на въззивния съд е служебно
известно и Решение № 11603/31.07.2019 г. по адм.д. № 13721/2017 г. по описа на
Върховния административен съд. Подобно на цитираното по горе решение по адм.д. №
2519/2017 г. по описа на ВАС, обаче то също не е влязло в сила. По тези съображения Решение № 11603/31.07.2019
г. по адм.д. № 13721/2017 г. на този етап не може да бъде обсъждано по същество
от настоящия съд.
В
контекста на възраженията на жалбоподателя следва да се има предвид и че
съгласно чл. 140, ал. 3 от ЗЕ инсталациите за отопление и горещо водоснабдяване
са обща етажна собственост. По тези съображения, доколкото инсталацията за
отопление в сградата не е собственост на топлопреносното предприятие или
доставчика на топлинна енергия, за неоснователни следва да се приемат
твърденията, че потребителите в такива сгради заплащат загубите на
топлофикационното дружество. Посоченият извод следва от обстоятелството, че
неговата собственост достига до абонатната станция и именно там се измерва
общото количество потребена енергия в цялата сграда - етажна собственост. Вътре
в сградата в режим на етажна собственост отношенията по повод ползване,
разпределение и заплащане на постъпилата топлинна енергия са само между
потребителите.
На последно място само за пълнота с оглед възраженията на жалбоподателя и в
контекста на цитираното Решение № 5 от 22.04.2010 г. на КС
следва да се отбележи, че действително спорният по настоящото дело въпрос произтича
изначално от характеристиките на сградния фонд и прилежащата към него топлинна
мрежа, която към настоящия момент е морално и технически остаряла.
Осъвременяването на същата обаче е съпроводено с множество затруднения и
изисквания от финансово и техническо естество, поради което обективно не може
да бъде осъществено в обозрим период. В тази връзка и възприетите законодателни
и технически разрешения, макар и да не представляват адекватно решение на
проблема, са възприети в обществен интерес, който следва да бъде предпочетен пред
индивидуалния интерес на отделния потребител.
С оглед гореизложеното въззивната жалба е частично основателна, а
първоинстанционното решение е неправилно – за сумата от 14.55 лева,
представляваща разликата между приетата от районния съд като дължима сума от
336.42 лева и действително дължимата сума от 321.87 лева (главница за периода
от 06.11.2014 г. до 30.04.2016 г.) и за сумата от 4.29 лева, представляваща
разликата между приетата от районния съд като дължима сума от 75.98 лева и
действително дължимата сума от 71.69 лева (обезщетение за забава за периода от
08.01.2015 г. до 20.10.2017 г.) . По тези съображения обжалваният съдебен акт
следва да бъде отменен относно посочените суми – 14.55 лева главница и 4.29
лева обезщетение за забава. За сумата от 321.87 лева – главница за периода от
06.11.2014 г. до 30.04.2016 г. и за сумата от 71.69 лева – обезщетение за
забава за периода от 08.01.2015 г. до 20.10.2017 г. първоинстанционното решение
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По исканията
за разноски на страните:
Искане за
разноски в производството са направили и двете страни по делото.
По
разноските в производството по ч.гр.д. № 7594/2017 г.
на РС – гр. Перник:
В това
производство разноски претендира само заявителят, като същите са в размер на 75
лева – 25 лева държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение. С оглед
изхода на делото пред въззивния съд от тази сума следва да му бъдат присъдени
разноски в размер на 35.52 лева.
По
разноските в производството по гр.д. № 341/2018 г. по описа на РС – гр. Перник:
В това
производство ищцовото дружество претендира разноски в размер на общо 550 лева,
от които 75 лева държавна такса, 250 лева – разноски за съдебни експертизи, 25
лева – такси за съдебни удостоверения и
200 лева – юрисконсултско възнаграждение, като действителното заплащане на
посочените суми се установява от представени по делото платежни нареждания. По
отношение на разноските за юрисконсултско възнаграждение настоящият състав
счита, че в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която възлага на съда да определи възнаграждението, присъждано в полза на
юридическо лице, каквото е „Топлофикация Перник“ АД, когато същото е било
защитавано от юрисконсулт. В тази връзка и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК
вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ въззивният съд определя на процесуалния
представител на топлопреносното дружество юрисконсултско възнаграждение в
размер на 150 лева, доколкото спорът не представлява фактическа и правна
сложност, но по делото са проведени множество съдебни заседания. В тази връзка
с оглед изхода на делото пред въззивния съд на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 236.83 лева.
От своя страна
ответникът претендира разноски в размер на 300 лева – адвокатски хонорар, чието
действително заплащане се установява от представен по делото договор за правна
защита и съдействие. С оглед изхода на делото пред въззивния съд на ответника
следва да бъдат присъдени разноски в размер на 157.90 лева.
За пълнота
следва да се отбележи, че в списъка с разноски по чл. 80 от ГПК, представен в
производството по гр.д. № 341/2018 г. по описа на РС – гр. Перник ответникът
претендира и 200 лева – разноски за адвокат в заповедното производство. Това
искане обаче не следва да бъде уважавано, доколкото по делото липсват
доказателства за извършването на такива разноски в производството по ч.гр.д. №
7594/2017 г. – по арг. от т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по
тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС
По
разноските в производството по в.гр.д. № 274/2019 г. по описа на ОС – гр.
Перник:
В това производство
жалбоподателят С. претендира разноски в размер на 350 лева – от които 50 лева
държавна такса и 300 лева адвокатски хонорар. От представено по въззивното дело
платежно нареждане обаче се установява заплащането единствено на разноските за
държавна такса. По отношение на претендирания адвокатски хонорар не са
представени каквито и да било доказателства същият действително да е заплатен.
По тези съображения и предвид задължителните разяснения, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС искането за разноски за адвокатски хонорар на жалбоподателя следва да бъде оставено
без уважение.
В тази
връзка и предвид изхода на делото пред въззивния съд на жалбоподателя следва да
бъдат присъдени разноски в размер на 2.28 лева.
Въззиваемото
дружество претендира разноски в размер на 200 лева – юрисконсултско
възнаграждение. По отношение на последното настоящият състав счита, че в случая
приложение следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която възлага
на съда да определи възнаграждението, присъждано в полза на юридическо лице,
каквото е „Топлофикация Перник“ АД, когато същото е било защитавано от
юрисконсулт. В тази връзка и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от
Закона за правната помощ, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането
на правната помощ въззивният съд определя на процесуалния представител на топлопреносното
дружество юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, доколкото спорът
не представлява фактическа и правна сложност, а и представител на дружеството
не се явил в съдебно заседание пред настоящата инстанция. В тази връзка с оглед
изхода на делото пред въззивния съд на дружеството следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 95.43 лева.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ като неправилно Решение №
1614/03.01.2019 г., постановено по гр.д. № 341/2018 г. по описа на РС-гр.
Перник, В ЧАСТТА МУ, с която са
уважени предявените от „Топлофикация Перник“ АД, ЕИК: ********* срещу С.К.С.,
ЕГН: ********** искове с правно основание чл. 422 във вр. чл. 415 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката до размер на сумата от общо 18.83 лева, представляваща
разликата между признатата за дължима от първоинстанционния съд сума от 412.39
лева и дължимата от ответника сума от 393.56 лева, като от тези 18.83 лева сума
в размер на 14.55 лева – главница за
ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.08.2014 г. до
06.11.2014 г., представляваща разликата между признатата за дължима от районния
съд сума от 336.42 лева – главница за периода от 06.11.2014 г. до 30.04.2014 г.
и дължимата от ответника сума от 321.87 лева – главница за периода от
06.11.2014 г. до 30.04.2014 г., а сума в размер на 4.29 лева – обезщетение за забава за периода от
08.10.2014 г. до 08.01.2015 г., представляваща разликата между признатата за
дължима от районния съд сума от 75.98 лева – лихва за забава за периода от
06.11.2014 г. до 20.10.2017 г. и дължимата от ответника сума от 71.69 лева –
лихва за забава за периода от 08.01.2015 г. до 20.10.2017 г. КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Топлофикация Перник“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Перник 2303, кв. „Мошино“, ТЕЦ Република срещу С.К.С., ЕГН: **********
и адрес: ***
искове с правно основание чл. 422 във
вр. чл. 415 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от общо 18.83 лева, от които 14.55 лева – главница за ползвана, но
незаплатена топлинна енергия за периода от 01.08.2014 г. до 06.11.2014 г. и 4.29 лева – обезщетение за забава
за периода от 08.10.2014 г. до 08.01.2015 г.
ОТМЕНЯ Решение
№ 1614/03.01.2019 г., постановено по гр.д. № 341/2018 г. по описа на РС-гр.
Перник в частта за разноските КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА
С.К.С., ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТИ
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Топлофикация Перник“ АД, ЕИК: ********* сумата
от 35.52 лева,
представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
производството по ч.гр.д. 7594/2017 г. по описа на РС – гр. Перник,
както и сумата от 236.83 лева, представляваща
разноски за държавна такса, юрисконсултско
възнаграждение, експертизи и удостоверения в производството по гр.д. № 341/2018
г. по описа на РС – гр. Перник.
ОСЪЖДА „Топлофикация
Перник“ АД, ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на С.К.С., ЕГН: ********** сумата от 157.90 лева,
представляваща разноски за адвокатски хонорар в
производството по гр.д. № 341/2018 г. по описа на РС –
гр. Перник.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
1614/03.01.2019 г., постановено по гр.д. № 341/2018 г. по описа на РС-гр.
Перник в останалата
му част.
ОСЪЖДА С.К.С.,
ЕГН: ********** ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Топлофикация
Перник“ АД, ЕИК: ********* сумата от 95.43 лева, представляваща разноски
за юрисконсултско възнаграждение в производството по в.гр.д. № 274/2019 г. по
описа на ОС – гр. Перник.
ОСЪЖДА „Топлофикация
Перник“ АД, ЕИК: ********* ДА ЗАПЛАТИ
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на С.К.С., ЕГН: ********** сумата от 2.28 лева,
представляваща разноски за държавна такса в производството
по в.гр.д. № 274/2019 г. по описа на ОС –
гр. Перник.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.