Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                       гр.София, 08.01.2018 год.

 

                                         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова 

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Светлана Атанасова       

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3826 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 10.11.2016 год., постановено по гр.дело №29591/2014 год. по описа на СРС, ГО, 32 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от А.К.Х. – П. срещу М.В.К. и Б.В.К. частични искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 12 000 лв. – част от вземане за имуществени вреди с цял размер от 715 000 лв. и за сумата от 6 000 лв. – част от вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.06.2011 год. до 03.06.2014 год. с цял размер от 220 716.12 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата А.К.Х.-П.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесното пълномощно, което било неистински документ, било представено пред нотариусС.П. от адв. Д.Б., а не от дарените Т.Б.К. и В.Б.К. /наследодатели на ответниците/ и че претенциите са погасени по давност. Това че адв. Б. била участвала в нотариалните сделки не означавало, че тя била извършила противоправното деяние – съставяне и ползване на неистински официален документ. Единствените, които били облагодетелствани от този документ били наследодателите на ответниците, които били придобили собствеността върху процесните недвижими имоти. Адвокат Б. била действала като пълномощник на наследодателите на ответниците. Последните не били оспорили обстоятелството, че процесното пълномощно е било ползвано с цел извличане на имотна облага. Неправилно СРС бил приел, че деецът бил известен още при съставянето на нотариалните актове и че от този момент тече погасителната давност съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД. По случая не било водено нито наказателно, нито гражданско дело, като едва в настоящия процес се изследвал въпросът за истинността на пълномощното, поради което нямало как да се приеме, че извършителят на противоправното деяние е бил известен към момента на процесните сделки. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответниците по жалбата М.В.К. и Б.В.К. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане частични искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

В разглеждания случай А.К.Х. – П. претендира присъждането на обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на наследодателите на ответниците, изразяващо се в съставяне и употреба, респ. само използване  на неистински документ – пълномощно с нотариална заверка на подписа с изх.№278 от 16.09.1992 год. на консулската служба на България в Австралия, при сключването в нотариална форма на шест договора за дарение на недвижими имоти през м.февруари 1996 год., собственост на ищцата. Описаният в исковата молба деликт е престъпно обстоятелство – документно престъпление, от установяването на което зависи решаването на гражданскоправния спор, като същевременно ищцата твърди, че срещу наследодателите на ответниците не е било водено наказателно производство, а и понастоящем такова не би могло да бъде водено, тъй като те са починали, а и отделно от това е изтекла предвидената в НК давност.

Несъмнено облигационните претенции за ангажиране на гражданската отговорност на наследниците, за извършено от техните наследодатели престъпление, за което наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 НПК, между които: наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност – т. 3 и деецът е починал – т. 4 /респ. по чл. 21, ал. 1, т. 2 – 5 НПК /отм.//, е предпоставено от установяване на престъпното обстоятелство от гражданския съд.

Установяването на престъпното обстоятелство може да се осъществи с иск по чл. 124, ал. 5 ГПК или инцидентно в рамките на производството по обезщетяване на вредите, при наличието на предпоставките на чл. 124, ал. 5 ГПК. Инцидентно в делото извършването на престъпление може да се установи с инцидентен установителен иск /когато страната желае спорът относно преюдициалното правоотношение да се реши със сила на пресъдено нещо/ или само в мотивите на решението. Гражданският съд, който се произнася по гражданските последици от деянието на дадено лице, наказателното преследване срещу което не може да бъде възбудено или е било прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 НПК, може да се произнесе в същото производство и по въпроса дали извършеното съставлява престъпление /Тълкувателно решение № 11 от 03.01.1967 год., ОСГК, Решение № 3421 от 18.I.1980 г. по гр. д. № 1366/79 г., I г. о., Решение № 392 от 14.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 256/2012 г., III г. о., ГК/.

В частност са налице пречки, осуетяващи наказателния процес по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК, тъй като сочените извършители са починали /В.Б.К. е починал на 21.06.2003 год., а Т.Б.К. – на 21.02.2009 год. – виж удостоверение за наследници №9400-2740 от 04.07.2014 год./. В този смисъл допустимо е престъплението, което е от значение за гражданските права на ищцата, да бъде установено по реда на ГПК.

Предмет на документните престъпления е този документ, който представлява конкретно писмено изявление и съдържа факти или обстоятелства, или твърдения за съществуването или несъществуването на факти или обстоятелства, които имат правно значение.

Документната подправка по смисъла на чл. 308, ал. 1 НК има за предмет официални документи, а подправката по смисъла на чл. 309, ал. 1 НК има за предмет частни документи и е двуактно престъпление – от обективна страна трябва да е налице, както съставяне на неистински документ или преправяне съдържанието на истински документ /т.е. установени са две форми на изпълнителното деяние/, така и неговата употреба от дееца, за да докаже съществуването или несъществуването, прекратяването или изменението на някое право, задължение или правоотношение. Изпълнителното деяние изразяващо се в съставянето на неистински документ /официален или частен/ представлява непосредствено материализиране на конкретно писмено изявление от лице, различно от това, което е посочено в документа като негов автор – чл.93, т.6 от НК, т.е. истинността на документа се свързва единствено с неавтентичността на автора му.

От субективна страна подправката на официален документ изисква умисъл. Подправката на частен документ също изисква умисъл, който трябва да обхваща двата акта на изпълнителното деяние: подправката и употребата – подправя се с намерение документът да бъде употребен, употребява се подправен документ, за който деецът има съзнание, че е подправен от самия него или чрез другиго с такава именно цел. Това съдържание на умисъла заедно с указаната цел на употребата характеризира субективната страна на престъплението по чл. 309, ал. 1 НК и отграничава последното от употребата на неистински частен документ като самостоятелно престъпление – чл. 316 НК. А за да е осъществен от субективна страна състава на престъплението по чл. 316 вр. с чл. 308, ал. 1 НК, респ. чл. 316 вр. с чл. 309, ал. 1 НК е необходимо знание у дееца, че се ползва от неистински документ.

Ищцата по настоящото дело твърди, че никога не е подписвала и заверявала пълномощното с изх.№278 от 16.09.1992 год. в Генералното консулство на България в Австралия нито в полза на адв. Б., нито в полза на други лица за разпореждане с недвижимите й имоти.

В случаите на нотариално удостоверяване са налице два документа, обективирани върху един материален носител. Налице и комплекс от документи – частен документ, съставен от частно лице и официален документ – нотариална заверка, съставена от съответното длъжностно лице в кръга на службата му. Всяка от отделните части на нотариално заверения документ може да бъде предмет на документна подправка по чл. 308 – чл. 309 НК. Когато подправката е засегнала и частния, и официалния документ, деецът носи отговорност за подправка и на частен, и на официален документ, съответно – за ползването на такъв документ, когато за самото му съставяне не може да му бъде търсена наказателна отговорност – чл. 316 НК. При фактическия състав, предвиден в чл. 316 НК – ползване на престъпно създадени документи, се касае до неправомерно ползване на документи, които неправомерно са съставени от другиго, т.е. в създаването на които, ползващият се от тях не е участвал.

 

 

 

 

Когато се претендира установяването на престъпно обстоятелство по реда на ГПК, съдът трябва да се произнесе по наличието или отсъствието на всички елементи от фактическия състав на престъплението както обективните, така и субективните – знанието за определени факти от претендирания деец – в този смисъл Решение № 265 от 10.09.2012 год. на ВКС по гр. д. № 703/2011 год., ІV г. о., ГК. Следователно съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата е било установяването при условията на пълно и главно доказване на всички елементи от фактическия състав на престъплението по чл. 308, ал. 1 НК, чл. 309, ал. 1 НК, респ. чл. 316 НК.

Действително установено е по делото въз основа на съвкупната преценка на събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства и събраните във въззивното производство гласни доказателства чрез разпита на Д.И.Б., които следва да бъдат кредитирани като ясни, логични и последователни, че ищцата е участвала в нотариалните производство по сключването на процесните договори за дарение чрез адв. Б. – съгласно пълномощно с изх.№278 от 16.09.1992 год. на консулската служба на България в Австралия, което е било предоставено от Т.Б.К. и В.Б.К. и съответно е било представено в оригинал на нотариусС.П., ведно с разрешение на Министерство на финансите. Установено е също така, че под №278 от 16.09.1992 год. на Генералното консулство на Република България в Сидни е било заверено не пълномощно на ищцата, а покана, подписана и отнасяща се до съвсем други лица, както и че с пълномощно с нотариална заверка на подписа с изх.№277 от 16.09.1992 год. на Генералното консулство на Република България в Сидни, ищцата е упълномощила Б. В.К. само да управлява всичките й имоти.

При тези данни следва да се приеме, че процесното пълномощно представлява неистински документ. Употребата на този документ се изразява в довеждане до знанието на нотариусС.П. на съдържащите се в него изявления с правно значение и използването му пред това лице като истински. Същевременно по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, че наследодателите на ответниците сами или чрез друго лице /било то неизвестно/ са съставили пълномощното, в т.ч. такива за начина, по който са се снабдили с него, както и че са знаели, че същото не е било подписано от ищцата, респ. че нейният подпис не е бил нотариално заверен. Ето защо и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният съд счита, че не са доказани правнорелевантните факти „съставяне на неистински официален документ“, „съставяне на неистински частен документ и неговата употреба“, „ползване на неистински документ“ и „знание, че пълномощното е неистинско“, респ. не е установен твърдения деликт.

След като не е налице един от елементите на фактическия състав по чл. 45 ЗЗД, релевираните главни частични претенции се явяват неоснователни. А щом няма главни задължения, не може да възникне задължение за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Само за пълнота трябва да се посочи, че вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. Разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД определя за начало на погасителната давност откриването на дееца. От този момент вземането става изискуемо и от този момент длъжникът изпада в забава – чл. 84, ал. 3 ЗЗД. 

 

 

 

 Не е необходимо авторството и деянието да се установят по специален ред. Дори деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването му. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който в частност несъмнено е изтекъл. Без значение в тази връзка е кога ищцата е узнала за процесните сделки, респ. твърдяното престъпно обстоятелство /обстоятелства/ – в този смисъл посочените от първоинстанционния съд Постановление № 2 от 21.12.1981 год., Пленум на ВС и Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 год. на ВКС по тълк.дело № 5/2005 год., ОСГТК, както и Решение № 1016 от 22.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 293/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 225 от 27.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 308 от 30.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 865/2009 г., III г. о., ГК.

Изводите на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                               

                                Р     Е     Ш     И     :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.11.2016 год., постановено по гр.дело №29591/2014 год. по описа на СРС, ГО, 32 с-в.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

2/