№ 18
гр. Тетевен, 29.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20244330100995 по описа за 2024 година
Образувано е по искова молба „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. „България” № 81 В,
представлявано от управителите Петр Валента и Х. М., чрез от юрк. Е. Л., срещу Б. Р. К.,
ЕГН ********** с адрес: с. Тетевен, област Ловеч, мах. „ххххх“ бл. 33 с цена на иска:
1145.76 лева.
В исковата молба се твърди, че на 31.07.**** година Длъжникът Б. Р. К., ЕГН:
**********, сключил Договор за потребителски кредит № ххххх с „Сити Кеш“ ООД, по
силата на който е получил сумата от 550 лева, срещу което се съгласил да върне 1 броя
вноски в по 740.50 лв. в срок до 31.08.**** г., когато е падежирала последната вноска,
съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски кредит.
Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и годишен процент на
разходите в размер на 48.63 %.
Сочи се, в исковата молба, че съгласно чл. 9 ЗПК, договорът за паричен заем е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по договора за
паричен заем са потребителят и кредиторът, като потребител е всяко физическо лице, което
при сключването на договор за паричен заем действа извън рамките на своята
професионална или търговска дейност, а кредитор е всяко физическо или юридическо лице,
което предоставя или обещава да предостави паричен заем в рамките на своята
професионална или търговска дейност. Видно от приложените Общи условия и Договор за
паричен заем № ххххх на 31.07.**** г. по безспорен начин установяват сключения между
страните договор, задълженията си по който ответната страна не е изпълнила в срок и
съобразно условията на договора.
1
Ищцовото дружество заявява, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК регламентира
договорът да бъде сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра -
по един за всяка от страните. В случая представеният по делото Договор за кредит не е
сключен в противоречие с цитираното законово изискване. Изложеното обосновава извод, че
процесният договор е действителен като сключен според повелителните норми на чл. 10, чл.
11 и чл. 22 от ЗПК.
На следващо място се сочи, че процесният договор е сключен по електронен път по
силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Договорът
бил сключен като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на
договора страните са използвали средства за комуникация от разстояние. При сключването
на процесния договор на ответника била предоставена цялата информация, изискуема по
закон. Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Заявява се, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от
21.07.2022г. г. „Сити Кеш“ ООД като цедент прехвърлило своите вземания към Длъжника по
описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1404, бул. „България“
№ 81 В, ап. 3. Вземането срещу длъжника по настоящото производство било
индидуализирано в Приложение № 1, към договора за прехвърляне на вземане.
Моли съда да осъди Б. Р. К., ЕГН **********, да заплати на „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, с ЕИК ********* парично вземане, конкретизирано в т. 9 на предявеното Заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по образуваното ч.гр.д. № 716/2024 г., а
именно сумата в общ размер от 1145.76 лв., формирана както следва:
1) главница в размер на 550 лв.;
2) договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 18.97 лв. за
периода от 31.07.**** г до 31.08.**** г.
3) законна лихва за забава върху главницата в размер на 124.88 лв. за период от
31.08.**** г. до 16.07.2024 г.,
4) 280.38 - представляваща неплатени дължими такси, дължими съгласно Тарифа
за таксите и разходите, събирани от „Сити кеш“ ООД,
5) 171.53 - дължима неустойка, съгласно чл. 6.2 от Договора за потребителски
кредит
6) както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението
в съда до окончателно изплащане на вземанията.
Претендира присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски, както в
заповедното, така и в исковото производство.
В указания от съда срок по реда на чл. 131 от ГПК ответникът не е депозирал отговор
на Исковата молба. В съдебно заседание ответникът К. оспорва ищцовата претенция, като
излага аргументи в тази насока.
Районен съд - Тетевен, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК осъдителен иск с правна квалификация чл.
2
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правна квалификация чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на
валидно сключен с ответника договор за потребителски кредит с твърдяното съдържание,
въз основа на който дружеството кредитор е предоставило на Б. Р. К. претендираната
парична сума, а за ответника е възникнало задължение да върне на кредитора
предоставената сума и да заплати възнаградителна лихва в претендираните размери, като и
че претендираните вземания за главница и възнаградителна лихва са станали изискуеми,
включително, че е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на главницата по
договора.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствена тежест по чл. 154 от ГПК,
в случай че от ищцовото дружество бъде доказано наличието на описаните предпоставки, в
тежест на ответника е да установи, че е заплатил дължимите сума.
По предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД иск в
тежест на ищеца е да установи възникването на главен дълг, изпадането на длъжника в
забава и размера на обезщетението за забава.
В тежест на ответника е да установи, че е погасил на падежа задължението си.
Между страните е безспорно, поради което е отделено като ненуждаещо се от
доказване, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ххххх от 31.07.**** г.
От представения и приобщен към доказателствената маса Договор за паричен заем №
ххххх от 31.07.**** г., сключен между „Сити Кеш“ ООД, в качеството на заемодател и Б. Р.
К., в качеството на заемополучател, чрез средствата за комуникация от разстояние,
съобразно законовите изисквания на ЗПФУР, се установява в производството, че между
страните по делото е сключен Договор за паричен заем № ххххх на 31.07.**** г., по силата
на който заемодателят е предоставил на заемополучателя потребителски кредит в размер от
550 лева, а последният се е задължил да го върне в срок на 1 погасителна вноска с падеж на
31.08.**** г. В договора е посочен годишен лихвен процент от 40,05 %. Посочен е и
годишен процент на разходите по кредите – 49,07 %.
Съгласно чл. 6.1 от договора за кредит, кредитополучателят се задължава да
предостави в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума едно от изброените
обезпечения: поръчител или банкова гаранция, резултат от което е претендираната от
ищцовото дружество сума от 171.53 лева, представляваща неустойка, съгласно чл. 6.2 от
Договора за потребителски кредит.
Предвидено е, че обезпечението следва да отговаря на условията на чл. 33, ал. 1 от
ОУ към договорът за заем, а именно: поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на условията: да имат осигурителен доход на най-малко 7 пъти
размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителният доход на всеки от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем,
сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация, различна от "редовен", както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; Банковата гаранция, съгласно чл. 33, ал. 1, т. 2
от ОУ следвало да бъде безусловна и издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за
период включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на
два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва. В чл. 6. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на чл. 6, т. 1 от договора в
тридневен срок от сключването му, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
3
171,53 лв., която се плаща разсрочено като се кумулира към падежните вземания по
погасителния план.
При така събраните и обсъдени доказателства, съдът намира следното от правна
страна: предявените искове имат за предмет установяване на вземания, чийто
правопораждащ факт несъмнено е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от
Закона за потребителския кредит, съгласно който това е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне, като не са налице изключенията по чл. 4 ЗПК, а заемателят се явява
потребител – лице, което при сключването на договор за потребителски кредит, действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно за процесния
договор важат допълнителните изисквания за действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На следващо място следва да се посочи, че ЗПК допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал.
9, кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр
съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на
средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), което не позволява предоставяне на преддоговорната
информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 (при
използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова
комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването
на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани
в ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация - едно или повече. Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в §
1, т. 1 от ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични
вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на
"средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в който е посочено, че
това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние,
без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1
изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2 спазил сроковете
по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3 получил съгласието на потребителя за сключването на договора и,
ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право
да се откаже от сключения договор. За доказване на електронни изявления се прилага
Законът за електронния документ и електронния подпис - ЗЕДЕП, като изявленията,
направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях - чл. 18, ал. 2
и 3 ЗПФУР.
4
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което
може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 от закона – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на
неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3
ЗЕДЕП), но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП).
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК и
чл. 18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по
делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание (вж. Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК).
В настоящото дело от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
установява, че доставчикът е спазил изискванията на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР. С оглед на горното
следва да се приеме за доказано сключването на договор за кредит от разстояние. Договорът
е сключен в електронна форма – обективиран в електронен документ, оформен в
съответствие с разпоредбите на чл. 3, вр. чл. 2 от Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги. Същият е представен по делото възпроизведен на
хартиен носител като препис заверен от страната. Съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ
писмената форма за сключване на договора са счита за спазена, ако е съставен електронен
документ, съдържащ електронно изявление. Следователно, следва да се приеме за доказано
сключването между страните на договор за кредит с посоченото в представения документ
съдържание.
Същевременно автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания),
в т. ч. да уговорят такси, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските
сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело №
1/2009 г., ОСТК.
Съвкупно от събраните по делото доказателства съдът приема, че клаузите по чл. 6.1
и чл. 6.2 от процесния договор за потребителски кредит, предвиждащи заплащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19,
ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, което означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят пет пъти законната лихва от
взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19,
ал. 5 ЗПК. Същото се отнася и за включената такса от 199.03 лева, която е за „Експресно
разглеждане“. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
5
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси. В частност е несъмнено, че получаването на кредита е било
обусловено от представянето на обезпечение от страна на кредитополучателя, а
дължимостта на "неустойката", уговорена процесния договор, независимо от изпълнението
на поетите задължения за връщане на кредита, противоречи на същността на неустоечната
клауза. Следователно с последната кредиторът цели да получи възнаграждение под формата
на "неустойка", тъй като на практика размерът на възнаградителната лихва се съотнася с
действителната обезпеченост на вземанията на кредитора /даденото обезпечение би могло
да намали риска от невръщане на заетата сума/ (така изрично и Решение № 529/29.01.2024 г.
по в. гр. д. № 6422/2023 г. и Решение № 3939 от 17.07.2023 г. на СГС по в. гр. д. №
12826/2022 по описа на СГС).
Няма съмнение, че при неосигуряване на гаранция общото задължение на ищеца е
сбор от вписаните в погасителния план по чл. 4 от договора за потребителски кредит сборни
плащания и неустойката по чл. 6. Плащането на последната, обаче, не е отразено като разход
при формирането на оповестения ГПР – 49,07 %, въпреки че е включено в общия дълг и
месечните вноски. Съпоставянето в частност на размера на отпуснатия кредит, годишния
лихвен процент, обуславя извода, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК е превишено /виж и
§ 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
съдебният състав приема, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл. 22 ЗПК. На
основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят заплаща само чистата стойност на кредита - в процесния
случай 550 лева, като не дължи лихва или други разходи по кредита.
В процесният случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело C-
714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе
казано грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на чистата
стойност.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
6
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422
ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. / Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855 по описа за 2021 г. на ВКС, IV Г. О.
Нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от
императивни правила досежно максимално допустимия размер на договорната лихва. Ако
съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в
потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в
член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на
възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане
на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците
биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да
бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната
степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и
доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Espaсol de Crйdito, C: 618/10, EU: C:
2012: 349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kбsler и Kбslernй Rбbai, C: 26/13, EU: C: 2014: 282, т. 79
и от 26 март **** г., Abanca Corporaciуn Bancaria и Bankia, C: 70/17 и C: 179/17, EU: C: ****:
250/.
По разноските в производството.
Частичната основателност на иска налага съразмерно уважаване молбата на ищеца с
правно основание чл. 78, ал. 1 ГПК за присъждане на направените в настоящото
производство съдебно-деловодни разноски за сумата от 73.00 лева от пълно претендиран
размер – 150 лева - държавна такса в размер на 50 лева и юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда в размер на 100 лева по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от
ЗПрП вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.
Съгласно задължителната практика - т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, съдът, разглеждащ исковото производство е този, който трябва да се
произнесе по разноските, направени в заповедното производство, но тъй като видно от
Разпореждане № 2567 от 19.09.2024 г. по Ч. гр. дело № 716/2024 г. на РС - Тетевен е, че е
отхвърлено заявлението на „АПС Бета България“ ЕООД против Б. Р. К., без да се присъждат
разноски в полза на заявителя, то такива не се дължат и в настоящото исково производство.
В този смисъл и претендираната в петитума на исковата молба сума на обща стойност от
125.00 лева, направени по Ч. гр. дело № 716/2024 г. по описа на РС - Тетевен се явява изцяло
неоснователна и недоказана и като такава следва да бъде отхвърлена.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ОСЪЖДА по предявения от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. „България” № 81 В,
представлявано от управителите Петр Валента и Х. М. срещу Б. Р. К., ЕГН ********** с
адрес: с. Тетевен, област Ловеч, мах. „ххххх“ № 33, иск с правно основание чл. 79, ал. 1,
предл. първо ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД
във вр. с чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК, ответника К. да заплати на ищцовото дружество
сумата от 550 лева (петстотин и петдесет лева) главница, представляваща задължение по
Договор за паричен заем № ххххх от 31.07.**** г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и Б. Р.
К., ведно с лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда –
17.07.2024 г., до окончателно изплащане на вземанията.
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК от „АПС Бета България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. „България”
№ 81 В, представлявано от управителите Петр Валента и Х. М., срещу Б. Р. К., ЕГН
********** с адрес: с. Тетевен, област Ловеч, мах. „ххххх“ № 33, осъдителен иск с правно
основание чл. 240, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД, за сумите, както следва:
договорна възнаградителна лихва върху главницата в размер на 18.97 лв. за периода от
31.07.**** г до 31.08.**** г.; законна лихва за забава върху главницата в размер на 124.88 лв.
за период от 31.08.**** г. до 16.07.2024 г.; 280.38 - представляваща неплатени дължими
такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „Сити кеш“ ООД,
както и 171.53 - дължима неустойка, съгласно чл. 6.2 от Договора за потребителски
кредит.
ОСЪЖДА Б. Р. К., ЕГН ********** с адрес: с. Тетевен, област Ловеч, мах. „ххххх“ №
33, да заплати на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр.
София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. „България” № 81 В, представлявано от управителите
Петр Валента и Х. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 73,00 лева, представляваща
разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Ловеч в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
8