РЕШЕНИЕ
№ 670
гр. гр. Хасково, 17.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети юли през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Диана Д. Пашова
при участието на секретаря Калина Ст. Христова
като разгледа докладваното от Диана Д. Пашова Гражданско дело №
20245640100660 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от Д. М. С. против
„КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на сключения
между страните договор за паричен заем №443519/30.06.2023г. поради
противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
чл. 10, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 1 и ал. 2, чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ищецът твърди да е страна по облигационно правоотношение с
ответника, възникнало на основание договор за паричен заем №443519 от
30.06.2023г., на основание на който ответникът е предоставил на ищеца заемна
сума в размер на 1000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 39,96% и
ГПР в размер на 48,081%, а ищецът се е задължил да я върне при условията и
сроковете на договора. Твърди страните да се договорили заемателят да
погаси кредита на 11 месечни вноски с размер на погасителната вноска от
110,06 лв., с крайна падежна дата: 30.05.2024г. и обща сума за плащане
1210,68 лв. Твърди с клаузата на чл. 6 от договора за кредит, вр. чл. 10, ал. 2
Общите условия, кредитополучателят да се е задължил да предостави едно от
изброените обезпечения: двама поръчители, залог върху движима вещ или
безусловна банкова гаранция. Твърди да е предвидено обезпечението да
отговаря на условията от ОУ към договора за заем. В чл. 8 от процесния
договор да е уговорено, че при неизпълнение на изискването на чл. 6 от
договора за кредит, вр. чл. 10, ал. 2 Общите условия в тридневен срок от
сключването му да предостави обезпечение, заемателят дължи на заемодателя
1
неустойка в размер на 1022,32 лв., която ще се плаща разсрочено като се
кумулира към падежните по погасителния план.
Твърди процесният договор да е нищожен поради недействителност на
съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, а
именно – клаузата за възнаградителна лихва, която твърди да противоречи на
добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД) поради значителна
нееквивалентност на насрещните престации; да е нарушена разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, т.к. в съдържанието на договора не са разписани
правилата за прилагане на възнаградителна лихва.
Твърди разписният ГПР да е неточен и подвеждащ, защото в него не е
включена скритата под форма на неустойка договорна лихва и размерът на
ГПР излиза извън законоустановените предели, предвидени в чл. 19, ал. 4
ЗПК. В този смисъл твърди договорът да е нищожен и поради това, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1, вр. чл. 19, ал.
1 и ал. 2, вр. чл. 21 и чл. 22 ЗПК.
Твърди нищожност на неустоечната клауза, която предвижда силно
ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Твърди уговорената
неустойка изначално да не притежава обезпечителна и обезщетителна
функция и да съставлява скрито оскъпяване на кредита. Уговорената
възнаградителна лихва да е нищожна като противоречаща на добрите нрави
по чл. 26 ЗЗД и като заобикаляща изискванията на ЗПК.
Твърди договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40,05% да е прекомерно висок, като договорката за лихва да е нищожна
поради прекомерност, т.к. надвишава трикратният размер на законната лихва;
размерът на договорната лихва да е подвеждащ, т.к. към нея следвало да се
добави уговорената по договора неустойка за осигуряване на двама
поръчители, залог на движими вещи или безусловна банкова гаранция, която
неустойка да се явява скрита лихва.
Развива съображения вземането по чл. 11.1 от процесния договор да е с
характер на възнаградителна лихва, а не на неустойка и поради това да не
притежава присъщите на неустойката и характеризиращи я обезщетителна и
обезпечителна функция. Твърди това вземане да е печалба за кредитора и да е
следвало да бъде включено в размера на ГПР.
Твърди клаузата за възнаградителна лихва да е неравноправна; да не е
съставена по ясен и разбираем начин; да не са изпълнени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който регламентира кредиторът да е следвало да включи в
договора условията за прилагане на лихвения процент, а именно –
предпоставките за прилагане на лихвения процент, от които да става ясно как
се начислява този лихвен процент за възнаградителна лихва: дали върху
цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на
извършените погасявания от длъжника в определения срок, или по някакъв
друг свободно избран от страните начин и оттук – дали вноските са анюитетни
или намаляващи.
2
Твърди приложеният размер на ГПР да е различен от посочения в
договора и като е вписал в договора ГПР от 48,81% търговецът е заблудил
потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до
неравноправност на уговорката за ГПР. Сочи клаузата за ГПР да е нищожна на
осн. чл. 21 ЗПК и на осн. чл. 22 ЗПК това да води до нищожност на целия
договор поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора
за потребителски кредит. Развива съображения, че като не е включил
вземането за неустойка в размера на ГПР, търговецът е заблудил потребителя
и не му е позволил да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Твърди да липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР и така да е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Развива съображения да не може да се приложи разпоредбата на чл. 26,
ал. 4 ЗЗД и целият договор да трябва да се прогласи за нищожен.
Ищецът претендира разноски, прави възражение за прекомерност на
разноските на ответника.
Ответникът признава обстоятелството, че е сключил с ищеца Договор
за паричен заем № 443519, на основание на който ответникът е предоставил на
ищеца заемна сума в размер на 1000 лв., а ищецът се е задължил да върне
заемната сума в срок от 11 месеца, с месечен лихвен процент 3,330% и ГПР в
размер на 48.081%. Твърди в чл. 6 от договора за заем да е дадена възможност
на заемателя да избере начините на обезпечаване на заема, като са посочени
възможните варианти за това. В чл.8 от договора за заем е посочена сумата,
която потребителят би заплатил при непредоставяне на исканото обезпечение
в 3 дневен срок. Към договора за заем са предоставени Погасителен план и ОУ
и това обстоятелство да е посочено в чл. 4, ал. 2 от договора за заем. Твърди
ищецът да е направил плащания в общ размер на 1019,73 лв. за погасяване на
задълженията си по договора като в отговора представя в табличен вид какви
плащания са постъпили и за какво са начислени – лихва, главница, неустойка,
наказателна лихва.
Твърди клаузата на ГПР да съответства на закона. Сочи в клаузата на
чл.3.3., ал.5 от договора за заем изрично да е посочено, че не са взети при
изчисление на ГПР разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение
на задълженията си по договора за кредит. Твърди такъв разход да е разходът
за неустойка по чл.8 от договора за кредит, тъй като е за неизпълнение на
задължения по предоставяне на обезпечение по договора за заем и да не
трябва да се включва в ГПР.
Твърди процесният договор да съдържа информация за лихвения
процент по заема, както и за условията за прилагането му. Лихвения процент
да е посочен както в СЕФ, изчислен на годишна база, така и в чл.3,т.7 от
договора за заем, изчислен на месечна база. В разпоредбата на чл.9 от ОУ да е
посочено лихвеният процент да не подлежи на промяна за целия срок на
договора за заем и следователно, лихвеният процент е ясно определен за
3
целия период на договора като фиксиран.
Твърди ищецът да е знаел за условията на дружеството за обезпечаване
на заема, подробно описани в СЕФ, разяснени от консултанта в офиса на
дружеството, като на база посочените от ищеца параметри за договор за заем
да е изчислена неустойка, която би дължала, ако не изпълни условията за
обезпечаване на заема. Така ищеца да е предварително запознат с последиците
от непредоставяне на исканите от дружеството обезпечения, ако сключи
договор за заем с ответното дружество. В процесния договор да са посочени
конкретните суми за главница, лихва, ГПР и неустойка, посочени
предварително и предоставени като информация на ищеца със СЕФ.
Навежда възражение клаузата по чл.8 от договор за паричен заем №
443519 да е индивидуално уговорена със заемателя. Твърди неустойката,
макар и договорена конкретно в договора за заем да не е дължима от
потребителя в момента на сключване на договора, а да е сключена ПОД
отлагателно условие - неустойката ще бъде дължима от потребителя в случай,
че потребителят не предостави поръчител/и, които да отговарят на условията
на дружеството за обезпечаване на заема в 3 дневен срок след сключване на
договора за заем.
Твърди в договора за заем, както и в общите условия изрично да са
посочени правата на заемателят от отказ от така сключения договор, както и
от предсрочно прекратяване на договора. Сочи, че след като е установил, че не
може да предостави исканите обезпечения, заемателят е можел да се откаже
от договора, като в този вариант клаузата на чл.8 от договора за заем не би
породила правно действие, предвид отлагателното условие, под което е
поставена. Навежда доводи, че договорената неустойка не представлява
разход по управление на кредита, нито представлява допълнителна печалба
към договорната лихва; да има санкционна функция и обезщетителен за
кредитора характер, изразяващ се в това, че същата би послужила като
обезщетение на кредитора в случай, че не е предоставен поръчител и
заемателят престане да плаща вноски по предоставения му кредит. Развива
съображения, че неустойката не противоречи на добрите нрави. Ответникът
претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и
като прецени представените по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, счита за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото е прието за безспорно установено между страните, а и се
установява от доказателствата по делото, че между ищеца, като заемател, и
ответника, като заемодател, е сключен договор за паричен заем №443519 от
30.06.2023г., на основание на който, ответникът е предоставил на ищеца, а
ищецът е усвоил, заемна сума в размер на 1000 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент от 39,96% и ГПР в размер на 48,081%, а ищецът се е задължил
да я върне при условията и сроковете на договора.
Процесният договор е с предмет предоставяне на заемна сума,
4
заемодателят е юридическо лице, което е небанкова финансова институция по
см. на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗПК, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, ищецът е физическо лице, което е действало извън рамките
на своята професионална дейност. Следователно, процесният заем има
характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК. Следователно, в отношенията между страните са приложими
специалните разпоредби на ЗПК и процесният договор за заем следва да
съответства както на общите изисквания за валидност на правните сделки,
така и на специалните изисквания, предвидени в императивните разпоредби
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т.
7 -9 ЗПК.
Не е спорно по делото, а и се установява от приложения договор за
паричен заем, че съгласно чл. 3 заемателят се е задължил да върне заемната
сума от 1000 лв. на единадесет вноски за рамките на единадесет месеца, с
размер на погасителна вноска: 110,06 лв., ден на плащане: 30-то число, вид
вноска: месечна, ГПР: 48,081%, месечен лихвен процент: 3,330%, дата на
първо плащане: 30.07.2023г., дата на последно плащане: 30.05.2024г., обща
сума за плащане: 1210,68 лв., фиксиран лихвен процент.
От процесния договор за предоставяне на заем, се установява, че
уговорения размер на възнаградителна лихва на годишна база е 39,96%
(3,330% на месец). Няма предвидено законово ограничение за максималния
размер, до който страните могат да договарят размера на възнаградителната
лихва, освен предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер на ГПР. С оглед
изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват
добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния
размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително. Съгласно съдебната практика противно на добрите нрави е да
се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и
по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите нрави е
нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този
смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о.,
Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №
1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение
№901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в
процесния необезпечен договор възнаградителната лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите
нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. трето ЗЗД.
Прието е за безспорно установено между страните, че с клаузата на чл.
6 от договора за кредит страните са уговорили предоставеният заем да бъде
обезпечен с вариантите, посочени в клаузата. От приложения договор се
установява, че съгласно чл. 6 от процесния договор страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на
5
чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ към договора за заем и с още едно от посочените
обезпечения: Ипотека върху недвижим имот, съгл.чл.10, ал.2, т.3 от ОУ;
Особен залог върху движимо имущество, съгл.чл.10, ал.2, т.2 от ОУ; Банкова
гаранция, съгл.чл.10, ал.2, т.4 от ОУ; Ценна книга, издадена в полза на
Заемодателя. Съгласно чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ следва да се предоставят гаранти -
две физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да има
нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000,00 лева, съгласно
справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е
Заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ.
Прието е за безспорно установено между страните, че в чл. 8 от
процесния договор страните са уговорили, че в случай на непредоставяне на
договореното в чл. 6 от процесния договор обезпечение в тридневен срок,
заемателят дължи на заемодателя неустойка, с начин на разсрочено плащане,
включена в погасителния план. От приложения договор се установява, че
съгласно чл. 8 от договора размерът на неустойката е в размер на 1022,32 лева,
с начин на разсрочено плащане, посочен в погасителния план към договора за
заем.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв.
Клауза, като уговорената в чл.8 от договора за паричен заем и чл.10, ал.2, т. 1 и
т. 4 от ОУ, според която се дължи неустойка в размер на 1022,32 лева при
неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на
усвояване на заемната сума на някое от предвидените обезпечения, се намира
в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в
ЗПК. На практика, подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след
предоставянето му да се сключи договора за кредит. На следващо място,
неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
6
неоснователно обогатяване. Неблагоприятните за кредитора последици от
непредставяне на предвиденото в т.6 от договора обезпечение са свързани с
евентуални затруднения при събиране на вземането. Освен това, поставянето
на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване
на договора, е нелогично и икономически необосновано. Уговарянето на такъв
срок, завишените изисквания, на които трябва да отговарят гарантите и
непосилните условия за предоставяне на банкова гаранция банкова гаранция
показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по
закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира
неизпълнението. Следователно, клаузата е нищожна (в т.см. т.3 от
Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС).
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на
договорени обезпечения (когато същите са били реално очаквани от
кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Дори да се приеме, че дружеството е допускало възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но
при по-висока цена, прикрита като неустойка.
От чл. 3.3 от договора се установява, че неустойката в размер на
1,022.32 лева не е включена в определения размер на ГПР. Това обстоятелство
не е спорно между страните. Спорно е дали неустойката в размер на 1022, 32
лева следва да бъде включено в ГПР.
Съгласно чл. 3.3 от процесния договор ГПР е изчислен при вземане
предвид на следните допускания: 1) Заемателят не трябва да прави и не дължи
никакви допълнителни плащания (лихви, такси, комисионни, застрахователни
премии и др.), които не са посочени в договора за заем при неговото
сключване, дори те да са поискани от лице, за което е известно, че е
оторизиран представител на Заемодателя; 2) Заемателят ще изпълнява своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по настоящия договор; 3)
Паричният заем се предоставя и ще бъде валиден за срока, уговорен в
настоящия Договор; 4) Паричният заем се погасява от Заемателя с плащания,
съобразно погасителния план към договора; 5) При изчисляване на ГПР не се
взимат предвид разходите, които Заемателят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по настоящия Договор за паричен заем.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
7
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Не е ясно по какъв начин е формиран
ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по
който се формира годишното оскъпяване на заема. В договора трябва изрично
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 на ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. С уговорената неустойка се въвеждат именно
допълнителни разходи и същата следва да е включена в ГПР. Като не е
включена неустойката в размера на ГПР потребителят е въведен заблуждение
да прецени дали да сключи договора за кредит при така определените условия
за връщането на заетата сума.
С включването на неустойката към ГПР от 48,081%, действителния
такъв би нараснал многократно над допустимата стойност, която е пет пъти
размера на законната лихва за просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ +
10 пункта х 5/. С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния
договор за заем и чрез предвиждане на неустойка, което е свързано с
допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид горното,
посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените
такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора (арг. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). В
случая, не е налице някоя от хипотезите на чл. 26, ал. 4 ЗЗД хипотези-
нищожната клауза на процесния договор за кредит относно определянето на
ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че
договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена
клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично изискване в
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
8
В чл.11, ал.1, т.11 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Договорът не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй
като не съдържа погасителен план, съдържащ информация за периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
С оглед изложеното, съдът намира, че искът е основателен и следва да
бъде прогласена нищожност на сключения между страните договор на осн. чл.
26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК като противоречащ на императивните разпоредби
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ищеца. Разноските са
своевременно предявени – за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
На ищеца следва да се присъди сумата за платена държавна такса в размер на
51,85 лв.
По претенцията за адвокатско възнаграждение:
От представените доказателства /сключен договор за правна защита и
съдействие/, се установява, че между ищеца и процесуалния представител е
договорено възнаграждение в размер на 400 лв., платено в брой.
Ответникът прави своевременно възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение на насрещната страна.
С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК определянето на адвокатско
възнаграждение от съда и намаляването му при прекомерност на уговореното
възнаграждение е ограничено до минималния размер съобразно чл. 36 ЗА,
който е размерът, определен съгласно Наредба №1 от 9.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия
адвокатски съвет. Въведеното правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок
от приложимите размери в аналогични случаи (например, при
представителство от адвокат по Закона за правната помощ, възнагражданията
в които случаи са предвидени в Наредбата за заплащане на правната помощ,
приета от Министерския съвет, и са значително в по-нисък размер от тези в
наредбата по ЗА за един и същи вид работа), без възможност на съда да
прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава
изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на
участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
9
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е
даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По изложените
съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на
правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са
обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в Наредбата за заплащане на правната помощ, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение
следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената
работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (в т.см.
Определение №50015/16.02.24г. по т.д. № 1908/2022 на ВКС, ТК, I отд., съдия
– докладчик Тотка Калчева).
Делото не се отличава с фактическа сложност, произнасянето на съда
е на база представени писмени доказателства и приети за безспорни
обстоятелства, приключило е в едно съдебно заседание, в което не са се явили
страните и техните процесуални представители. По въпросите за
неравноправни клаузи в потребителските договори, включително със
заемодател „Креди Йес“ ООД има постановени влезли в сила съдебни
решения, които са непротиворечиви. Това прави делото без затруднения при
доказването, с ясен отговор, който съдът ще даде по правни въпроси.
Следователно, делото не се отличава и с правна сложност.
В конкретния случай, материалният интерес не е определящ за
преценка на адвокатското възнаграждение, защото доводите на ищеца биха
били същите и при различен размер на заемната сума. Като съобрази
изложеното, съдът приема, че на процесуалния представител следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор за паричен заем
№443519/30.06.2023г., сключен между Д. М. С., ЕГН ********** и „КРЕДИ
ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предл. първо ЗЗД, вр. чл.
22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 10, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК *********, да заплати на Д. М.
С., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от общо 351,85
лв., от които: 51,85 лв. за платена държавна такса и 300 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
10
Препис да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Н. Д.
11