Определение по дело №367/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 4 от 17.02.2014 г., постановено по гр.д.№ 1236/2013 г., К.районен съд е разпределил ползването на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 40909.107.137 по кадастралната карта и кадастралните регистри на Г., одобрени със заповед № РД-18-66 от 18.10.2006 г. на ИД на АК – гр. С., с административен адрес: Г., ул. "К. О. № 22, с трайно предназначение: урбанизирана територия с начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м/, при граници на целия имот: поземлен имот с идентификатор № 40909.107.118, поземлен имот с идентификатор 40909.107.136, поземлен имот с идентификатор 40909.107.135 и поземлен имот с идентификатор 40909.107.138, между Ф. Х. А., с ЕГН * и М. Х. А. с ЕГН *, двамата от Г., ул. "К. О. № 2., от една стрÓна и А. Х. А., с ЕГН * и Б. Х. А., с ЕГН *, и двамата от Г., ул. "К. О. № 22, от друга страна, по следния начин:Ф. Х. А. и М. Х. А. ще ползват реална част от дворната площ на поземлен имот №40909.107.137, в размер на 65.64 кв.м в частта, оцветена с червен цвят на приложената и надлежно заверена скица-проект (лист 56 от гр.д.№ 886/2011 г. по описа на КРС), представляваща неразделна част от решението, а А. Х. А. и Б. Х. А. ще ползват свободна дворна площ от поземлен имот с идентификатор 40909.107.137, в размер на 61.36 кв.м, оцветена в жълт цвят от скицата – проект. С решението съдът е признал за недоказано оспорването истинността на нотариален акт № 20, том 1, рег.№ 772, по нот.дело № 19/2011 г. по описа на нотариус № 20.

Недоволни от така постановеното решение са останали въззивниците А. Х. А. и Б. Х. А., които го обжалват чрез представител по пълномощие, като незаконосъобразно. В жалата се излагат съображения, че страните по делото са си били разпределили доброволно ползването на процесния имот, при спазване на еднаквите им дялове, като всяка от страните ползва еднаква реална квадратура. В тази връзка се излага довод, че още през 1993 година между страните било постигнато съгласие за реалното разпределение на имота, като същият бил измерен от тях и по очертаната разделителна линия, ищецът Ф. Х. А., като строител, построил вътрешна стена, започваща от североизточният ъгъл на едноетажната сграда с нежилищно предназначение с идентификатор 40909.107.137.2 и завършваща на общата граница на двете еднофамилни жилищни сгради - първата с идентификатор 40909.107.137.1 – собственост на жалбодателите и втора - с идентификатор 40909.107.137.3 – собственост на ищците. От този момент до началото на 2011 година страните нямали никакви претенции един спрямо друг за реалното ползване на съсобствения поземлен имот. През тези години ищецът си построил в неговата реална част от съсобственият поземлен имот и външна тоалетна, залепена на северният ъгъл на къщата му и оградата на поземленият имот, граничеща с улица „К. О.. Във връзка с изложеното, в жалбата се поддържа, че в случая не са налице предпоставките на чл.32, ал.2 от ЗС за разпределение на ползването на имота от съда, а именно – невъзможност да се образува мнозинство или решението за ползване на общата вещ да е вредно за същата. Поради изложеното, молят съда да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли предявения иск за разпределение ползването на процесния недвижим имот. Претендират направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК отговор на жалбата от въззиваемите Ф. Х. А. и М. Х. А. не е постъпил. В съдебно заседание, чрез представител по пълномощие, последните оспорват въззивната жалба и молят съда да потвърди решението на първоинстанционния съд.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен за разглеждане пред първоинстанционния съд е иск по чл.32 ал.2 ЗС, за разпределение между страните Ф. Х. А. и М. Х. А., от една страна, и А. Х. А. и Б. Х. А., от друга, ползването на съсобствен поземлен имот с идентификатор № 40909.107.137 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. К., одобрени със заповед № РД-18-66 от 18.10.2006г. на ИД на АК-гр. С., с административен адрес: Г., ул. "К. О. № 22, с трайно предназначение: урбанизирана територия с начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10м/, при граници на целия имот: поземлен имот с идентификатор № 40909.107.118, поземлен имот с идентификатор 40909.107.136, поземлен имот с идентификатор 40909. 107.135 и поземлен имот с идентификатор 40909.107.138, като се твърди в исковата молба, че между съсобствениците не може да бъде постигнато съгласие относно разпределението на ползването.

Не се спори от страните по делото, а и се установява от събраните писмени доказателства: НА № 115, том I, дело № 369/1990 г. на нотариуса при КРС, НА № 42, том II, дело № 479/1991 г. на нотариуса при КРС, нотариален акт № 20, том 1, дело №19/2011 г. на нотариус Калин Димитров и скица №3869/16.12.2010 г., че страните – ищците от една страна, и ответниците, от друга, са съсобственици на процесния имот с идентификатор № 40909.107.137, с равни права – по Ѕ идеална част от имота, в който имат построени и самостоятелни жилища – сгради № 1 (собственост на ответниците) и 3 (собственост на ищците), като ответниците освен това ползват и сграда № 2 – работилница на 23.50 кв.м. Не е спорно по делото, а се установява и от назначената по делото съдебно – техническа експертиза, че в дворното място има изградена стена-масивна ограда, която го разделя на две части и по която се е осъществявало ползването на имота до настоящия момент.

От назначената пред първоинстанционния съд, при предходното разглеждане на делото, съдебно – техническа експертиза се установява, че реалната площ, която всяка от страните ползва до настоящия момент с оглед изградената в имота масивна ограда, е както следва: ищците ползват общо 138.03 кв.м., в която площ се включва застроената площ на сграда № 3 (88.03 кв.м.) и свободната дворна площ (50.00 кв.м.), а ответниците (въззивници в това производство) ползват общо 169.32 кв.м., в която площ се включва застроената площ на сграда № 1 (92.32 кв.м.), застроената площ на сграда № 2 (23.50 кв.м.) и свободната дворна площ (53.50 кв.м.). С оглед точното спазване правата на страните, експертизата е предложила вариант, според който изградената в имота ограда следва да се премести с 2.14 м на югоизток към частта, ползвана от ответника или да се изгради нова ограда, при което на ищците Ф. Х. А. и М. Х. А. се предоставя за ползване реална част от дворното площ на поземлен имот №40909.107.137, в размер на 65.64 кв.м, в частта, оцветена с червен цвят на приложената скица – проект (лист 56 от гр.д.№ 886/2011 г. на КРС), а на ответниците се предоставя за ползване свободна дворна част от поземлен имот с идентификатор 40909.107.137, в размер на 61.36 кв.м, оцветена в жълт цвят от скицата – проект. Предложеният от вещото лице вариант на разпределение на ползването на дворното място съответства на правата на страните, отчита фактическото положение и изградените постройки в имота и е съобразен с входовете на двете жилища и на пристройката. При предходното разглеждане на делото, в съдебно заседание, проведено на 14.12.2011 г., процесуалните представители на страните са изразили съгласие разпределението на ползването на имота да се извърши съгласно този вариант от заключението на вещото лице.

При така установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд намира подадената жалба за неоснователна. С атакуваното решение е възприет предложения от вещото лице вариант на разпределение на ползването на процесния имот, който съответства на правата на страните, отчита фактическото положение и изградените постройки в имота и е съобразен с входовете на двете жилища и на пристройката. Всъщност, в жалбата не се твърди, че този вариант не съответства на правата на страните или не отчита фактическото положение и изградените постройки в имота, както и входовете за отделните сгради, а се поддържа единствено довода, че в случая не са налице предпоставките на чл.32, ал.2 от ЗС за разпределение на ползването от съда, тъй като страните доброволно са били уредили ползването на имота и решението за ползване на имота не било вредно за общата вещ.

Този довод е несъстоятелен. Съгласно чл.32, ал.2 от Закона за собствеността, ако не може да се образува мнозинство или ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ, районният съд, по искане на който и да е от съсобствениците, решава въпроса, взема необходимите мерки и ако е нужно, назначава управител на общата вещ. В тази връзка следва да се посочи, че самото сезиране на съда обосновава извод за невъзможност да се образува мнозинство и да се вземе решение по чл. 32, ал. 1 ЗС. От друга страна, от гореизложеното е видно, че страните още пред първата съдебна инстанция (при предходното разглеждане на делото) са се съгласили ползването да се разпредели по начина, предложен от вещото лице на стр.56 от гр.д.№ 886/2011 г. по описа на КРС, като с оглед това им становище предходното разпределение на ползването е ирелевантно. Съдът намира също, че разпределяйки ползването на имота с построяването през 1993 г. на стена в същия, страните не се лишават от възможността да поискат от съда разпределение на ползването на този имот, при положение, че при това разпределение правата на ищците Ф. и М. А. в съсобствеността са нарушени. Така, експертизата установява, че понастоящем ищците ползват общо 138.03 кв.м., а ответниците ползват общо 169.32 кв.м. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 13 от 10 април 2013 г. на Върховния касационен съд на Република България, ОСГК, съгласно което невъзможност да се образува мнозинство по смисъла на чл. 32, ал. 2 от ЗС е налице както, когато изобщо няма решение на мнозинството по чл. 32, ал. 1 ЗС за използването на общата вещ, така и когато решението на мнозинството накърнява правата на някой от съсобствениците да си служи с вещта и така излиза извън правомощията на мнозинството, поради което такова решение няма правно действие (аргумент от чл. 31, ал. 1 ЗС).

С оглед изложеното въззивната жалба е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд – правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото разноски не следва да се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са направени пред тази инстанция.

Мотивиран от горното, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4 от 17.02.2014 г., постановено по гр.д. № 1236/2013г. по описа на К.йския районен съд.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.