Р E Ш Е Н И Е
град София, 08.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение - брачни състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно заседание на тридесети септември,
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ
МИТОВА въззивно гр. дело № 12791 по описа за 2020 г., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на
чл. 17 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), във връзка с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, във връзка с чл. 258
- 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20213334 от 01.10.2020 г., постановено по гр. дело № 70703 по
описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 91-ви
състав, е оставил без уважение молба, вх. № 8000750 от 05.12.2019
г., на М.И.Б., ЕГН **********, и К.М.Б., ЕГН **********, срещу
А.А.С., ЕГН **********, и И.Р.И., ЕГН **********, за защита от
домашно насилие, като неоснователна. Осъдил е М.Б. и К.Б. да заплатят по
сметка на СРС държавна такса по молбата за защита в размер на 50.00
лева.
Молителите М.И.Б. и К.М.Б. (въззивници в
настоящото производство), са останали недоволни от така постановеното
Решение и са го обжалвали, чрез пълномощник – адвокат Д.Б., с въззивна
жалба, вх. № 25150529 от 21.10.2020 г. по описа на СРС. В жалбата се
излагат подробни съображения за неправилност на атакувания съдебен акт, като се
поддържа, че са неправилни и фактическите, и правните изводи на първата
инстанция. Сочат се процесуални нарушения – необсъждане на доказателствения
материал по делото в неговата цялост и неправилно отхвърляне на декларациите на
молителите по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Релевират се аргументи, че свидетелите по
делото установявали твърдените актове на домашно насилие, извършени от
ответниците спрямо молителите и не се касаело за конфликтни и спорни личностни
взаимоотношения, породени от битови
неразбирателства и имотни спорове, както необосновано било прието от
първата инстанция. Съобразно изложеното молят въззивния съд да отмени
обжалвания съдебен акт и вместо него да постанови друг, с който да уважи
молбата за защита. Претендират присъждане на сторените разноски по делото.
Представят писмени бележки.
Ответниците по молбата за защита А.А.С. и И.Р.И. (въззиваеми в настоящото производство), чрез пълномощник – адвокат И.Д., са взели
становище по въззивната жалба, с което са оспорили същата изцяло като неоснователна
по изложените в нея оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт.
Претендират присъждане на разноски за въззивното производство.
Въззивната жалба
е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН, от легитимирани
за това страни в първоинстанционното производство при наличие на правен
интерес от обжалването, като оспореният съдебен акт е валиден и допустим, и
подлежи на въззивно обжалване по чл. 17 ЗЗДН, вр. чл. 258 ГПК.
Софийският
градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени
доказателствата по делото в двете съдебни инстанции и обсъди доводите на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
При постановяване на обжалвания съдебен акт Софийският районен съд, III ГО, 91-ви състав, е приел, че страните попадат сред кръга на
лицата по чл. 3 ЗЗДН. Молителката М.Б. е майка на ответника А.А.С., видно от
приетото по делото удостоверение за раждане (на л. 34 от
първ. дело). Молителят К.Б. е съпруг на молителката М.Б.. Ответницата И.И. живее на
съпружески начала с първия ответник, като и молителите, и ответниците,
обитавали съвместно недвижим имот, находящ се в град София, кв.”********,
считано от 2013 г.
По делото са приложени декларации по чл. 9, ал. 3 ЗДДН, като молителите са
сочили, че на 30.11.2019 г. и 04.12.2019 г. А. крещял на М. и К., заплашвайки К.,
с думите ”Ще те смачкам“, а на 04.12.2019 г. в 1815 часа,
ответницата И. блъснала в гръб К. и го ударила по ръката в кухнята.
От писмени доказателства е установено, че ответникът А.С. притежава 1/3 ид.
част от съвместно обитаваната с молителите къща на ул.“********(справка от СВ – град София на л. 18 от първ. дело), както и 1/3
ид. част – учредено му от молителя К.Б. право на ползване. Установено е от
нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 98, том I, рег. № 2052, дело 364 от 2020 г. на
помощник – нотариус по заместване Ц.К., че ответниците А.С. и И.И. са
закупили недвижим имот в жк“Света Троица“ в град София, в хода на
производството по ЗЗДН. От приети в хода на съдебното дирене писмени документи (на л. 99 – л. 106 от първ. дело), е видно, че между страните
се води висящо исково производство по чл. 108 ЗС, в което обективно съединени
са и искове по чл. 28, ал. 1 ЗЗД и чл. 87, ал. 3 ЗЗД, касаещи имота в
жк“Лозенец“, ул.“*******. Последното писмено доказателство е станало опора на
един от изводите на първоинстанционния съд, че взаимоотношенията между
молителите и ответниците са комплицирани, предвид взаимоизключващите се
претенции върху имота.
Първостепенният съд е обсъдил подробно и събраната по делото гласна
доказателствена съвкупност, посредством показанията на сочените от молителите
свидетели – К.Д.и К.М., както и показанията на сочения от ответниците свидетел
– З.М.. Св. Д.е заявила при разпита й, че знае от молителката (чиято клиентка била в салона, в който М.Б. работела), за влошените
отношения в дома им. Не била свидетел на скандалите, а всичко, което й било
известно по случая, й било споделено от М.Б.. Св. К.М. е сочил, че бил съсед на
страните, като също не бил пряк очевидец на скандали и разправии между
молителите и ответниците. К.Б. му споделял, че бил тормозен. Св. З.М. бил
колега на А.С.. Помагал му да си изнесе багажа от къщата на ул.“********в края
на м. 06.2020 г. и началото на м. 07.2020 г., за да се нанесат с И.И. и
малолетното им дете в апартамента в жк“Св. Троица“. Св. И. заявил също, че му било известно в
къщата между страните да е имало проблеми, заради което А.С. (който принципно следвало да пътува често в командировки), имал уговорка с работодателя си да не пътува, за да не отсъства повече от
един ден от вкъщи. Имал притеснения за И.И. и малолетния им син, тъй като
отношенията между майката на А.С. – М.Б. и жена му – ответницата И.И., били
влошени.
При тази фактическа установеност Софийският районен съд е извел правни
изводи, че молбата за защита от една страна е неоснователна, а от друга, че
дори и съобразно с обсъдената доказателствена съвкупност молбата е недоказана.
Обосновано е, че между страните имало редица пререкания, които са с битов
характер. Касаело се за т.нар. ”сблъсък на поколенията“ – пререкания,
обусловени от разликите във възрастта, различията в характерите и ценностните
възприятия на страните, което било житейски логично, предвид обстоятелството,
че към процесните дати 30.11.2019 г. и 04.12.2019 г. молителите и ответниците
обитавали съвместно две отделни домакинства, но в един и същи дом – къщата на
ул.”*******. Ето защо влошените битови отношения и съществуващият имотен спор,
предмет на висящото исково производство по ревандикационния иск на К.Б. срещу А.С.,
според първоинстанционния съд не съставляват актове на домашно насилие по
смисъла на чл. 2 ЗЗДН.
От друга страна, от писмената и
гласна доказателствена съвкупност в първата инстанция, не е доказано на
твърдените в молбата за защита дати ответниците действително да са осъществили
посочените актове на домашно насилие спрямо
молителите М.Б. и К.Б.. Съдът е мотивирал, че твърденията на молителите
се подкрепят единствено от декларираното по реда на чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.
Същевременно обаче, съдът може да уважи молбата за защита единствено въз основа
на двете декларации, само ако по делото няма представени други доказателства.
Такива в случая има ангажирани в хода на съдебното дирене. При тези съображения
първостепенният съд е намерил, че декларациите на молителите не следва да се
ползват от формалната им доказателствена стойност, установена с чл. 13, ал. 3 ЗЗДН.
Въззивният съд споделя така установената
фактическа обстановка от първоинстанционния съд и направените въз основа на нея
обосновани изводи, като
не намира основания за изграждане на различни изводи въз основа на така
приетата доказателствена съвкупност. Освен това, първоинстанционният съд е
събрал всички поискани от страните, относими и допустими доказателства и е
изяснил изцяло делото от фактическа страна. Въззивният съд препраща към тези
доказателства и изводи на основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част
от своя съдебен акт, като предвид изложените с въззивната жалба оплаквания и на
основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК излага и свои мотиви.
Във въззивната инстанция не са ангажирани доказателства.
Въззивният съд преценява като неоснователни оплакванията на въззивниците, релевирани с подадената срещу Решението от 01.10.2020 г. въззивна
жалба.
Действително, първата инстанция не е изложила мотиви дали кредитира и в кои
техни части свидетелските показания, но този пропуск не влече необоснованост на
правните изводи на Софийския районен съд. При обсъждане на доказателствения
материал по делото съдът обаче изрично е посочил, че нито един от свидетелите
не е заявил да е очевидец на физическо нападение, пререкание или агресия спрямо
някого от молителите. Въззивният съд намира за необходимо да изясни, предвид
оплакванията на въззивниците, че свидетелските показания в частите им досежно
процесните дати – 30.11.2019 г. и 04.12.2019 г., не са преки, лични и
непосредствени – нито св. Д., нито св. Матов са възприели лично сочените от
молителите действия на двете дати. Двамата свидетели при разпитите им са
заявили, че показанията им се основават на разкази на М.Б. и К.Б.. При това
положение същите не се явяват годни да установяват релевантни за предмета на
доказване факти, а именно – действия на ответниците, извършени противоправно,
умишлено и виновно в някоя от формите по чл. 2, ал. 1 ЗЗДН спрямо молителката М.Б.
и молителя К.Б. на датите 30.11.2019 г. и 04.12.2019 г. Следователно, налага се
извода за недоказаност на твърдените с молбата за защита актове на домашно
насилие – физическо (изразило се в блъскане и удряне), и психическо насилие (крещене и заплашване), до който правилен извод е достигнал и
първостепенният съд.
Същевременно обаче и тримата свидетели еднопосочно установяват, че им е
известно (доколкото така им е споделено от страните), че отношенията
на последните са влошени и трудно съжителстват заедно в общо обитаваната къща
на ул.“*******. До този извод е достигнала и първата инстанция, приемайки, че
се касае за противоречия от битов характер и наслагване на различни конфликти
във времето, обусловени от съвместното живеене на двете семейства в общата
двуетажна къща. Тези разногласия от личностен характер са довели и до безспорно
установеното по делото напускане на въззиваемите - ответници на къщата в
жк“Лозенец“ и нанасянето им в собствен апартамент в хода на висящия процес по
ЗЗДН.
Първоинстанционният съд правилно не е кредитирал декларациите по чл. 9, ал.
3 ЗЗДН, с мотивите, че не са налице предпоставките по чл. 13, ал. 3 ЗЗДН. За да
се издаде заповед за съдебна защита само въз основа на декларацията по чл. 9,
ал. 3 ЗЗДН, по делото не следва да са ангажирани други доказателства. В настоящия случай в първоинстанционното производство е
събрана достатъчна по обем доказателствена съвкупност. От друга страна, кредитирането
изцяло на декларациите по реда на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН би могло да се осъществи
единствено, ако останалият доказателствен материал по делото еднопосочно
подкрепя и доказва твърденията на молителите в декларациите относно датата,
мястото, времето, начина на извършване на деянието и авторството на същото. В
конкретния случай липсват данни, установени в хода на съдебното дирене, които
да кореспондират с декларираното от въззивницата -- молител М.Б. и от
въззивника - молител К.Б. по реда на чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Ето защо
релевираните с въззивната жалба доводи за нарушения на съдопроизводствените
правила при преценката на декларациите по чл. 9 ЗЗДН и доказателствената
съвкупност в нейната цялост, са неоснователни.
Обосновани и правилни са решаващите изводи на Софийския районен съд, че
конфликтът между страните по делото не носи белезите на домашно насилие.
Конкретиката на случая сочи именно на пререкания от битов характер,
предпоставени от собствените възгледи на две различни поколения относно
съвместния бит и ежедневие. Междуличностните конфликти, семейни неуредици и
противоречия, включително и имуществени такива, не подлежат на уреждане по реда
на специалния ЗЗДН. Тук е мястото да се изясни, че за да бъде квалифицирано
като домашно насилие едно поведение, същото следва да е осъществено извън
рамките на житейски допустимото човешко реагиране в дадена ситуация. Не
съставлява домашно насилие поведение, което е съобразено със свободата на съвременния човек като личност с емоции и
право да изразява същите в обективната действителност, включително и по – отрицателни такива като
гняв, раздразнение, обида и пр.
По тези съображения, като намира въззивната жалба за
неоснователна, а първоинстанционното Решение за правилно и законосъобразно,
Софийският градски съд оставя в сила в сила обжалвания съдебен акт.
По разноските.
С оглед оставянето на въззивната жалба без уважение и
съобразно чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 16 ТДТКССГПК, въззивниците
М.Б. и К.Б. следва да бъдат осъдени да заплатят, по сметка на
Софийския градски съд, държавна такса по въззивната им жалба в размер на общо
25.00 лева (по 12.50 лева за всеки въззивник).
На въззивниците, по арг. чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски
по делото не следва да бъдат присъждани.
Въззиваемите А.С. и И.И. претендират присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение, което искане въззивният съд счита, че е неоснователно,
независимо от изхода на делото. В представеното с отговора на въззивната жалба
пълномощно за адвокат Д. липсва уговорка досежно размер на адвокатски хонорар,
начинът и срокът на плащането му. Такава уговорка не може да се извежда по
презумпция и не се доказва от представените документи (на л. 31 и л. 32
от въззивното дело). Предвид което искането на въззиваемите за разноски следва да бъде
оставено без уважение.
Така мотивиран, Софийският градски съд, на основание чл. 17 ЗЗДН
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 20213334 от 01.10.2020 г., постановено по гр. дело № 70703 по
описа за 2019 г. на Софийския районен съд, III ГО, 91-ви
състав.
ОСЪЖДА М.И.Б., ЕГН **********, и К.М.Б., ЕГН **********, да
заплатят по сметка на Софийския градски съд, държавна такса по въззивната
им жалба в размер на общо 25.00 (двадесет и пет) лева.
ОСТАВЯ без уважение искането на М.И.Б. и
К.М.Б. за присъждане на разноски по делото, като неоснователно.
ОСТАВЯ без уважение искането на А.А.С. и И.Р.И. за присъждане на разноски за въззивната инстанция, като
неоснователно.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 17, ал. 6 ЗЗДН, е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.