Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА
при
участието на секретар Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши
съдия Костадинова – Младенова в. гр.
дело № 13584 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК
С решение № 186478 от 28.08.2020г.,
постановено по гр.д. № 79177/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 162-ри
състав е осъдена Република България, представлявана от М.НА Ф. да заплати на
ищеца „С.“ ООД, ЕИК ******* на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата
от 1151.05 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди през
периода 01.01.2014г.-09.08.2014г. от противоправно поведение на Народното
събрание, изразяващо се в приемането на противоконституционни законови разпоредби,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба –
14.12.2018г. до окончателното й изплащане, както ина основание чл. 78, а. 1 ГПК
сумата от 300 в. разноски в производството
Ответникът в първоинстанционното
производство Република България, представлявана от М.НА Ф. е депозирал въззивна
жалба вх. № 25138704 от 02.10.2020г. срещу посоченото решение в цялост. В
жалбата са наведени доводи за недопустимост на исковите претенции предвид
факта, че правораздавателната компетентност на гражданските съдилища е
ограничена по отношение на равнопоставени субекти, както и поради наличие на
специален ред за връщане на недължимо платени публични вземания, който дерогира
общия исков ред. Доколкото отношенията,
които възникват във връзка с упражняване на законодателна власт и погасяването на публичноправни задължения, са
отношения на власт и подчинения твърди,
че предявените искове са неподведомствени на гражданските съдилища. С
въззивната жалба се поддържа и възражението за процесуална недопустимост на
исковете поради липса на компетентност на съда за преценява законосъобразността
и ли конституционността на оспорените такси и да урежда последиците от обявени
за противоконституционни правни норми с правораздавателен акт. Излагат се доводи, че исковете са недопустими
поради липса на пасивна процесуална легитимация
на държавата, представлявана по реда на чл. 31, ал. 1 от ГПК да отговаря
за евентуални твърдения от ищеца
виновни и противоправни действия, извършени
от Народното събрание. Освен това в
случай, че въззивният съд приеме първоинстанционното решение за допустимо са
наведени доводи за неговата неправилност. Навеждат се доводи за недоказаност на
претенцията, които въззивникът аргументира подробно, като прави анализ на събраните
по делото доказателства. Твърди се, че едва с решението си съдът е дал правна
квалификация на предявените искове, което било направено без изменение или
допълнение на проекто-доклада по делото. Излагат се подробни съображения за
тълкуването и приложението на чл. 7 КРБ. Поддържа се, че са неправилни и необосновани изводите на районния съд, че е
налице фактическият състав на предявения и уважен иск. Сочи се, че липсвали
противоправни действия, тъй като законодателната дейност била специфична, като
схващането, че противоконституционния закон водел до деликт не било прието нито
в правото на ЕС, нито сравнителноправно в правото на други страни-членки, като
прави обосновка, че обявяването на закона противоконституционен имало действие
занапред, освен това народните представители не били действали противоправно.
Оспорва и извода на съда, че в конкретния случай е налице противоправно
бездействие от страна на Народното събрание.
Оспорва и извода на съда, че в конкретния случай е налице противоправно
бездействие от страна на Народното събрание. Освен това твърди, че неправилно
съдът е приел, че удържаните от производителя по чл. 35а от ЗЕВИ такси за
периода 01.01.2014г. -09.08.2014г. са имуществена вреда/пропусната полза. Изтъква се, че с оглед разпоредбата на чл. 22,
ал. 4 ЗКС при не всички хипотези на противоконституционност възниквали правни
последици, като същият текст не намирал приложение към всички хипотези, поради
което и тази правна норма не била абсолютен императив. Поддържа се, че
държавата не следвало да носи отговорност за действията на Народното събрание,
като пасивно легитимиран по иска бил държавния орган – юридическо лице от
действията на който са възникнали съответните последици. Развиват се подробни
аргументи, че в случая липсвало възлагане на работа, както и вина. Излагат се
съображения, че не е настъпила вреда, което да се намира в пряка
причинно-следствена връзка с поведението на ответника. Твърди се, че
първоинстанционното решение е недопустимо и неправилно в частта по отношение
присъдената законна лихва. Направено е искане за обезсилване на
първоинстанционното решение, евентуално за неговата отмяна и за установяване на
решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират
се разноски.
В законоустановения срок е подаден
отговор на въззивната жалба от процесуален представител на ищеца и въззиваем по
делото „С.“ ООД, представлявано от процесуалния представител адв. Х.Х. от САК, с който доводите на жалбоподателя изцяло се
оспорват. В отговор на наведените от въззивника доводи са изложени изключително
подробни съображения за това, че обжалваното решение е допустимо и правилно,
поради което се иска същото да бъде потвърдено. Претендира се в полза на
страната да бъдат присъдени разноски.
Софийски
градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя, становището на
насрещната страна и събраните по делото доказателства, приема за установено
следното от фактическа страна:
По повод искова молба на „С.“ ООД, представлявано
от управителя М.А.П.чрез процесуалния
представител адв. Х.Х. от САК срещу Република България, представлявана от М.НА
Ф. е образувано гр. дело № 79177/2018 г. на Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 162-ри състав.
Ищецът твърди, че е производител на
електрическа енергия от възобновяеми източници и е собственик на фотоволтаична
централа, находяща се в с. Ново Делчево, община Сандански. Същата е
присъединена към преноснатата и разпределителната електрически мрежи по силата
на представения Договор за присъединяване на обект на Производител на
електрическа енергия към
електроразпределителната мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД ДПЕРМ ********** от 10.10.2012г. /л. 13 от
делото/. Твърди, че е сключил договор с „ЧЕЗ Електро България“ АД за изкупуване
на електрическа енергия № 379 от 22.01.2013г. и продава произведената от
възобновяем източник електрическа енергия на преференциална цена, определена от
Държавната комисия за енергийно и водно регулиране. Преференциалните цени се заплащат
ежемесечно за произведеното количество електрическа енергия на база фактури,
издадени от ищцовото дружество.
В исковата молба се сочи, че в края на
2013 г. на парламентарно заседание, проведено от Комисията по бюджет и финанси,
била реализирана поправка в Закона за държавния бюджет на Република България
(ЗДБ на РБ) за 2014 г., като била въведена 20 % такса, с която се облагат
приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и от вятърни централи.
Твърди се, че липсвали правни и фактически основания за въвеждане на 20% такса,
както и за създаването посредством § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на ЗДБ на РБ за 2014
г. на чл. 35а, ал. 1, ал. 2 и ал. 3; чл. 35б, ал. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4; чл.
35в, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 и чл. 73, ал. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 в Закона за
възобновяемите енергийни източници (ЗЕВИ). Считано от 01.01.2014 г. въведената
такса била удържана директно от производителите на електрическа енергия от
слънце и вятър. С решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1 от 2014 г. на
Конституционния съд (КС) е обявил горепосочените законови изменения, с които
била въведена 20 % такса за противоконстотуционни, поради което на основание
чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд (ЗКС), възникналите в резултат
обявяването на противоконстотуционност правни последици се уреждат от органа,
който го е постановил, т. е. законодателят е длъжен да уреди възникналите
правни последици от периода, в който противоконституционният текст е прилаган,
а именно от 01.01.2014 г. до влизане в сила на решение № 13 от 31.07.2014 г. по
к. д. № 1 от 2014 г. на Конституционния съд. В конкретния случай подобно
преуреждане на отношенията между производителите на възобновяеми енергийни
източници и държавата било необходимо и поради това, че в резултат на
действието на противоконституционните разпоредби били нанесени значителни
имуществени вреди на производителите на електрическа енергия от възобновяеми
енергийни източници, изразяващи се в ежемесечно заплащане на 20% такса,
наложена върху приходите от произведена енергия. По аргумент от чл. 88 от
Правилника за дейността на Народното събрание (ПОДНС) се твърди, че
законодателният орган е следвало да уреди възникналите правни последици в
двумесечен срок от влизане в сила решението на КС, но в случая това не е било
сторено. Към датата на исковата молба се твърди, че удържаните от ищцовото
дружество суми под формата на 20% държавна такса в периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г. възлизат в размер на общата сума от 1151.05лева, която сума не
била възстановена от страна на държавата, каквото възстановяване се следвало
предвид противоконституционността на законовото основание на което е удържана.
В посочения период от седем месеца от страна на ищеца били заплатени следните
суми, съставляващи 20 % такса: по фактура № 198 от 31.01.2014 г. – сумата от 53.27
лева; по фактура № 200 от 28.02.2014 г. – сумата от 117.28 лева; по фактура № 202
от 31.03.2014 г. – сумата от 163.86 лева; по фактура № 204 от 30.04.2014 г. –
сумата от 152.44 лева; по фактура № 208 от 31.05.2014 г. – сумата от 197.08 лева;
по фактура № 210 от 30.06.2014 г. – сумата от 199.07 лева; по фактура № 212 от
31.07.2014 г. – сумата от 216.12 лева; по фактура № 30 от 31.08.2014 г. – сумата от 51.93 лева. Тези суми били
удържани директно от ищеца като производител на електрическа енергия, като за
тях не било създадено задължение да включват в издадените фактури размера на
заплащаната 20 % такса. За удържане на 20% такса не били създадени единни
правила, а по силата на чл. 35б от ЗЕВИ за всеки отделен месец
електроразпределителните дружества представяли справки в КЕВР за удържаните 20%
такси от производителите.
В обобщение се твърди, че е в
резултата на бездействие на държавни органи ищцовото дружество е понесло
имуществени вреди. Изложени са подробни съображения за това, че обявените за
противоконституционно текстове са били в противоречие с правото на ЕС, с оглед
на което горепосочените текстове от ЗЕВИ изобщо не следвало да бъдат прилагани.
Твърди се, че е налице противоправно поведение, изразяващо се в приемане на т.
2 и т. 3 на § 6 от ЗР на ЗДБ на РБ, в резултат на което са причинени вреди на
ищцовото дружество, намиращи се в пряка причинно-следствена връзка. С оглед на
изложеното е направено искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 1151.05 лева, представляваща общата стойност на удържаните на ищеца в
периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. такси на основание чл. 45 от ЗЗД.
Претендира се присъждане в полза на ищеца на направените по делото разноски.
В законоустановения срок е подаден писмен
отговор на исковата молба от пълномощник на ответника по делото Република
България чрез М.НА Ф., с който доводите на ищеца изцяло се оспорват. Изложени
са подробни съображения за това, че в случая не може да се приеме за реализиран
фактическият състав на чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД Ответникът твърди, че чл. 7 от
КРБ не предвижда възможност държавата да носи отговорност въз връзка със
законодателната дейност на Народното събрание, тъй като не е налице възлагане,
а законодателната дейност не подлежи на контрол от районните съдилища. Счита,
че действието на решението на КС е занапред и няма правовъзстановително действие, поради което
всичко извършено в периода на действие е
законосъобразно и не може да бъде източник на вреди. Оспорва липсата на вина и
противоправност в действията на законодателния орган. Навежда възражение за
погасяване по давност на исковата претенция.
Поради изложеното е направено искане за отхвърляне на предявените искове
и за присъждане в полза на ответника на направените по делото разноски.
По делото са приети следните писмени
доказателства, които въззивният съд кредитира: Договор за присъединяване на
обект на Производител на електрическа
енергия към електроразпределителната мрежа на „ЧЕЗ Разпределение
България“ АД ДПЕРМ ********** от 10.10.2012г.
/; Договор за изкупуване на електрическа енергия № 379 от 22.01.2013г.;
Протокол за присъединяване на нов абонат
от 04.01.2013г. Договор, за изкупуване на електрическа енергия № 660 от
25.06.2012 г., сключен между между „С.“ ООД и „ЧЕЗ Електро България“ АД /л. 21-31/;
заедно с приложения; фактура № 198 от
31.01.2014 г.; фактура № 200 от 28.02.2014 г;
фактура № 202 от 31.03.2014 г. ; фактура № 204 от 30.04.2014 г.; фактура
№ 208 от 31.05.2014 г.; фактура № 210 от
30.06.2014 г.; фактура № 212 от 31.07.2014 г.; фактура № 30 от 31.08.2014 г. Отчетни
протоколи за периода м. януари м. август 2014г. ; банкови отчети по сметка на „С.“
ООД, разкрити в „Уникредит Булбанк“ АД Удостоверение за удържана такса по чл.
35б, ал. 1 от ЗЕВИ №№ **********-1/29.10.2014г. **********-2/29.10.2014г.
**********-3/29.10.2014г; **********-4/29.10.2014г. ; **********-5/29.10.2014г.
; **********-6/29.10.2014г.; **********-7/29.10.2014г.;
**********-7/29.10.2014г. справка-извлечение от Комисията за енергийно и водно
регулиране;
При
така установената фактическа обстановка, въззивният съд приема за установено
следното от правна страна:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част, а разгледано по същество е правилно.
Предявен е иск по чл. 49 от ЗЗД.
Предвид
изложените в исковата молба фактически твърдения, въз основа на които съдът определя правната
квалификация на иска, съдът намира, че е сезиран само с един иск - по чл.
49 ЗЗД, а не и с иск по чл. 45 ЗЗД, доколкото в исковата молба липсват
твърдения ответникът чрез своето собствено виновно и противоправно поведение
/действие или бездействие/ да е предизвикал вредоносния резултат /в този смисъл
и т. 1 от ППВС № 7/1959 г., съгласно която отговорност за непозволено увреждане
по чл. 45 ЗЗД носят само физическите лица, които са причинили вредата чрез свои
виновни действия или бездействия/.
Претенцията
си ищецът основава на твърдения за причинени му имуществени вреди от незаконни
актове и действия на държавни органи и длъжностни лица. За подобни вреди
отговорност носи държавата съгласно общия принцип на чл. 7 от КРБ, чиито норми имат непосредствено действие /чл. 5, ал.
2 К./. Част от хипотезите за отговорността на държавата за вреди са уредени в
специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), който в чл. 1 и чл. 2 разграничава основанията за
отговорност според вида на държавната дейност - за дейността на администрацията
е предвидена отговорност за всички незаконни актове, действия или бездействия,
а за дейността на правозащитните органи е предвидена отговорност само за описаните
в чл. 2 действия. За тези хипотези ЗОДОВ урежда условията и реда, по които се
осъществява отговорността, както и нейният обем, като предвижда, че по тези искове процесуално
легитимирани да отговарят са съответните държавни учреждения /чл. 7/. Когато
тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ /специалният закон, уреждащ отговорността на държавата, при
участие в процеса на съответните държавни органи, като нейни процесуални
субституенти/, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД
/така решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, III
ГО/. Извън хипотезите на чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ, отговорността за други незаконни актове и действия на държавни органи
може да се реализира по реда на общото гражданско законодателство /чл. 49 ЗЗД/,
като допустимо е отговорността по чл. 7 от КРБ да се осъществи и по реда на чл. 49 ЗЗД, както срещу
държавата, така и срещу съответното държавно учреждение.
Така
изложените фактически основания на исковата претенция не покриват нито един от
предвидените в ЗОДОВ деликтни фактически състави, даващи право на обезщетение
за вреди. Доколкото не са налице основанията по специалния закон /ЗОДОВ/ следва
да се прецени дали са налице основания за ангажиране отговорността на държавата
по общите деликтни състави на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията
на Република България (КРБ).
Настоящата инстанция счита, че е неоснователно
направеното с въззивната жалба възражение за липса на правораздавателна
компетентност на гражданските съдилища за решаване на настоящия правен спор. Когато частно-правен субект претендира от държавата
събраната (удържана) от него такса, която е била внесена в държавния бюджет по
закон, поради
наличие на обявен за
противоконституционен с решение на Конституционния съд
текст, който той е изпълнил е налице гражданско правен, а не публичен спор.
Предвид
изложеното съдът намира, че е сезиран с иск с правно основание чл. 49, вр. чл.
45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, а ответникът е процесуалноправно легитимиран.
По отношение на направеното възражение
във въззивната жалба за липса на пасивна процесуална легитимация настоящата
инстанция намира същото за неоснователно.
Според константната съдебна практика Държавата,
представлявана от М.НА Ф. е надлежен ответник по иска за връщане на полученото
от нея по закона, обявен за противоконституционен, с решение на Конституционния
съд, както и по всеки деликтен иск за обезщетение за вреди от незаконна дейност
на законодателния орган.Няма закон, който да предвижда по тези искове представителство
или процесуална субституция на Народното събрание. В този смисъл вж. са
постановените от ВКС Решение № 207 от 6.1.2021 г, постановено по гр.дело №
4662/19 г на ВКС, ІІІ т.о.; Решение по гр.дело № 2686/2019 г на ВКС, ІV ГО; Решение
№ 249/15.1.2021 г по гр.дело № 4069/2019 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 244/16.01.2021г. по гр.дело № 1732/2019
г. на ВКС, ІV ГО. Държавата, е извършила деликт чрез своя законодателен орган,
който е приел противоконституционна правна норма и след това не е изпълнил задължението
си по чл.22, ал.4 от ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази
разпоредба неблагоприятни правни последици. Затова правните
субекти, платили таксата по чл.35а от ЗЕВИ имат правото да ги искат от
държавата като обезщетение за причинените имуществени вреди/ решение № 71 от 6
април 2019 г. гр.д. № 3804 по описа за 2019 г. на IV ГО на ВКС/.
По предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, настоящата инстанция намира
същият за основателен.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и
обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази
отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира
отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят
общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от
ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа - виж Постановление
№ 7 от 29. XII. 1958 г., ППВС, Постановление № 17 от 18. XI. 1963 г., Пленум на
ВС, Постановление № 4 от 30. X. 1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от
28. XII. 1966 г., Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи
се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в
други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на
увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за
увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които
произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното увреждане- чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на
правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права,
имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица.
Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние
/действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 41
вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца
и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното - чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
По делото е безспорно, че
ищецът е собственик на фотоволтаична централа, находяща се в с. Ново Делчево,
общ. Сандански и притежава разрешение за ползване, като е сключил с "ЧЕЗ
Разпределение България" АД договор за изкупуване на електрическа енергия №
379/22.01.2013 г. за изкупуване на електрическа енергия от независим
производител. Считано от 01.01.2014 г. с § 6, т. 2 и 3 от Закона за държавния бюджет на Република България
за 2014 г. е въведена такса за производство на електрическа енергия
от вятърна и слънчева енергия.
Видно от приетите по делото 8 броя фактури, 8 бр. Удостоверение за удържана такса по чл.
35Б, ал. 1 от ЗЕВИ, издадени от „ЧЕЗ Електро България“ е удържана за периода от
01.01.2014 г. до 10.08.2014 г. такса по чл. 35а ЗЕВИ в размер на 1151.05 лв.,
внесена в държавния бюджет съгласно разпоредбите на чл. 356, ал. 1-4 ЗЕВИ. С Решение № 13 от 31.07.2014 г. по
к. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г. /
са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона
за държавния бюджет на Република България за 2014 г. ДВ, бр. 109 от
2013 г. /, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници
/ДВ, бр. 35 от 2011 г., поел. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г. /.
Не се твърди, нито са ангажирани
доказателства, че има приет закон, който да урежда последиците във връзка с
обявяването на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ за противоконституционна, в т.
ч. такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен акт по друг начин.
Според приетото в Решение № 71 от
06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело № 3804/2019 г., IV г. о., ГК и Решение № 72 от
21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК, съгласно § 3, ал. 1 ПЗР на Конституцията на Република България,
съдът е оправомощен да установява противоречието на заварените закони с Конституцията
от 1991 г., като приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С такова
правомощие съдът не разполага по отношение на законите, приети при действието
на Конституцията, т. е. след 13.07.1991 г.
Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията
непосредствено действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е
необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно
съответните правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията
права. Съответствието на приетите при действието на Конституцията
от 1991 г. закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието
на Конституцията от 1991 г. закон й
противоречи, компетентен да установи и обяви това е Конституционният съд
съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.
Съдът не може да откаже да приложи закона по причина, че той противоречи на Конституцията,
той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията,
т. е. при възможни различни тълкувания, съдът избира това, което съответства в
най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд
е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той
противоречи на Конституцията, приетото от Конституционният
съд тълкуване на закона е задължително за всички, в т. ч. за съда. По силата на
задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и решенията на
Конституционния съд, с които той се произнася по искания за установяване на
противоконституционност на законите. Това е смисълът тези решения да се
обнародват в Държавен вестник и да влизат в сила три дни след обнародването им
съгласно чл. 152, ал. 2 от Конституцията. Влезлите в
сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено нещо по
отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както е длъжен
да зачита служебно и силата на присъдено нещо на съдебните решения според
обхвата й - в отношенията между страните или по отношение на всички, съгласно чл. 299 ГПК. Както съдът не може да приложи
закона извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и
действието на решение на Конституционния съд, с което е обявена
противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за
отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже
приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са
възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие.
Отговорност на Народното събрание
е приетите от него закони да съответстват на Конституцията,
защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват
под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от Конституцията при
конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване
на Конституцията от мнозинството народни
представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, Република
България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията
и на следващо място според законите на страната. Приемането на
противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно
деяние /във висша степен/ и приложението на противоконституционния закон
неизбежно причинява вреди на правните субекти-както на самата държава, така и
на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона
до привеждането му в съответствие с Конституцията.
Дължавата не би успяла да поддържа качеството си "правова", ако не
съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията
и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея.
Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно
е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието
на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на
накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да
бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на
противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е
запазено в някаква част, за Д. възниква задължението да възстанови правото и за
тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията.
Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд
е съгласувана с установеното в чл. 152, ал. 2 от Конституцията действие
занапред на решенията на съда. Той установява невъзможността Народното събрание
да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови
по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание
да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е
толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а
с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови,
Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За
Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение /да
възстанови нарушения конституционен ред/ и когато то отмени занапред приет от
него закон, защото е противоконституционен.
Правните последици на влезлите в
сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и други
публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон;
сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други
действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения,
възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от
публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да
продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния
ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала
накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното събрание не уреди всички
правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането
на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират
продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава накърнен,
което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат
задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава
да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния
ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба
/най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и
размера, както и за получаване на надлежно обезщетение/, но по различни причини
релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат
уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави
накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието
си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността
на Държавата. да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да
съществува нарушение на Конституцията. Доколкото пожертваното при
запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно
правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно
обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин
от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо
основание иск срещу Държавата. за обезщетение на всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица увреждането.
В контекста на изложеното
настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника. Налице е възлагане
от Държавата в горепосочения широк смисъл, противоправно поведение на
длъжностните лица, формиращи колективния държавен орган- Народното събрание,
изразяващо се както в приемане на противоконституционна норма, така и в
бездействие - неуреждане на възникналите в резултат прилагането на
противоконституционната разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 3 ЗКС и в двумесечния срок,
предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е претърпял имуществени
вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на произведена от него
електрическа енергия в размер на процесната сума. Презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена.
Запазването на действието на
противоконституционния закон за "заварените" приключили отношения от
влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния
съд, с което е установена противоконституционността /каквото е и процесното/,
не санира противоправността на приемането на закона. Обратното, решението на
Конституционния съд, с което е установена противоконституционността на закон
установява със задължителна по отношение на всички сила на присъдено нещо
/която съдът е длъжен да зачете/, че законът е противоконституционен. Това не
може да означава друго, освен че приемането му от Народното събрание е във
висша степен противоправно, като и след това същият този орган противоправно е
бездействал.
С удържането на процесната сума в
размер на дължимата по приложимия закон такса, който закон е задължителен за
всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл. 86, ал. 2 КРБ, имуществото на ищеца е
намаляло в причинна връзка с поведението на народните представители, като
длъжностни лица от състава на Народното събрание, което съответно ангажира
отговорността Държавата., като правен субект.
Своевременно направеното от
ответника възражение за погасителна давност /чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 131 ГПК/ се явява неоснователно, поради
следните съображения:
По отношение на вземането за
непозволено увреждане е приложим общият давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Началният момент на тази
давност е установен в разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е свързан единствено с
откриването на дееца - от деня на извършването на непозволеното увреждане,
когато деецът е известен още тогава /в частност деецът е изначално известен/, а
когато е неизвестен - от деня на неговото откриване. С оглед приетото вече
по-горе, че здавността е започвала да тече от момента на влизането в сила на
Решението № 13 от 31.07.2014 г. по к. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд
/Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г. /, с което са обявени за
противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона
за държавния бюджет на Република България за 2014 г. ДВ, бр. 109 от
2013 г. /, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници
/ДВ, бр. 35 от 2011 г., поел. изм. и дол., бр. 9 от 2013 г. /, а именно на
10.08.2014 г., съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРП, то от този
момент до датата на предявяване на иска -03.12.2018 г. не е изтекъл
необходимият срок и вземането не е погасено по давност.
Този извод на въззивния съд съответства
изцяло с възприетото от Софийски районен съд разрешение на спора, поради което
обжалваното понастоящем решение следва да бъде потвърдено като правилно и в
частта, с която предявеният на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД иск
на „С.“ ООД, срещу Република България, чрез М.НА Ф. е приет за основателен и
уважен.
По разноските:
При този изход на спора във въззивното
производство на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има
въззиваемата страна „С.“ ООД, от процесуалния представител на която е направено
съответно за присъждането на разноски искане. Същевременно, по делото са
представени доказателства за това, че от страна на въззиваемата страна
действително са направени разноски за въззивното производство, които възлизат в
размер на сумата от 310 лева за адвокатско възнаграждение. Ето защо, ответникът,
действащ чрез М.НА Ф. следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
да заплати на „С.“ ООД сумата от 310 лева, представляваща направени във въззивното
производство разноски. В тежест на въззивника следва да бъде възложена и
държавната такса за въззивно производство в размер на 25 лв., вносима по сметка
на СГС.
Съобразно чл. 78, ал. 1 от ГПК въззивникът
няма право на разноски във въззивното производство, тъй като въззивната жалба е
изцяло неоснователна.
По тези мотиви, съдът,
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 140245 от 08.06.2017 г. по гр. дело № 29056/2016 г. на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 77-ми състав.
ОСЪЖДА Република България, чрез М.НА
Ф., с адрес: гр. София, ул. „******на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати
на „С.“ ООД, ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление ***, представлявано от управителя М.П., сумата от 310
лева, представляваща направени във въззивното производство разноски.
ОСЪЖДА
Република България, чрез М.НА Ф., с адрес: гр. София, ул. „******на основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съда, сумата от 25
лева, представляваща държавна такса за въззивна инстанция.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.