№ 5515
гр. ..., 30.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА
Гражданско дело № 20211110157931 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Ищецът /фирма/ е предявил срещу ответника /фирма/ обективно съединени
осъдителни искове с правно основание по чл. 411 КЗ за заплащане на сумата от 18 628,10
лева, представляваща незаплатена част от регресно вземане за изплатено по застраховка
„Каско” обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 16.02.2019 г. в гр.... и
ликвидационни разноски, ведно със законната лихва от 08.10.2021 г. до окончателното й
изплащане, и с правно основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 3 079,06лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 20.02.2020 г. до 06.10.2021
г. Претендира направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че в срока на застрахователното покритие по договор за
имуществена застраховка „Каско” е настъпило събитие – ПТП, в причинна връзка с което са
причинени вреди на застрахования при него лек автомобил марка „...“, модел „...“, с рег. №
.... Поддържа, че вредите са на стойност 54 245 лева, в който размер е изплатил
застрахователно обезщетение, както и, че са сторени разноски за определянето на
обезщетението в размер на 15 лева. Твърди, че ответникът /фирма/ е застраховател по
валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на делинквента, поради което
в полза на ищеца възниква регресно вземане срещу него за платеното обезщетение и
разноските по определянето му. Поддържа, че след покана ответникът е заплатил частично
сумата и претендира изплащането на останалата част от регресното вземане до пълния му
размер и обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на плащането до
датата на исковата молба. Претендира разноски.
Ответникът оспорва иска за главница само по размер, а акцесорният иск за лихва – по
основание. Твърди, че не всички констатирани, отремонтирани и заплатени от ищеца вреди
били в причинна връзка с процесния инцидент. Поддържа, че размерът на платеното
обезщетение бил прекомерен и не отговарял на средните пазарни цени. Не се установявало
увреденото МПС да е в гаранция. Ищецът не бил направил ликвидационни разноски. При
условията на евентуалност поддържа, че е била налице тотална щета. Не оспорва твърдения
1
механизъм на настъпване на вредите, както и плащането на обезщетението от ищеца.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По иска с правно основание по чл. 411 КЗ
Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или
срещу лицето, застраховало неговата гражданска отговорност. За възникване на регресното
вземане е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за
имуществено застраховане, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие
виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е
застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи риска, като в
изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования
застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди.
В случая посочените предпоставки са налице, доколкото всички факти, включени във
фактическия състав на вземането и некасаещи неговия размер, са безспорни между
страните. За осъществяването им свидетелстват и събраните писмени доказателства
/застрахователна полица, протокол за ПТП, преводно нареждане и др./, както и извършеното
от ответника плащане, което по същество съставлява извънсъдебно признание за наличието
на дълг на посоченото основание. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът
приема фактите, некасаещи размера на вземането, за доказани.
Основният спор между страните по делото е концентриран върху размера на
дължимото обезщетение.
От представения по делото Констативен протокол за ПТП № 1729380/16.02.2019 г. се
установява, че на 16.02.2019 г. около 07:30 часа, лек автомобил марка „...“, модел „...“ с рег.
№ ... се движи по ул. „...“ (ул. „...“) с посока от с. ... към гр. ... и на около 3 км. преди с. ...,
поради движение с несъобразена скорост със състоянието на пътя (заледено), водачът
навлиза в лентата за насрещно движение и реализира ПТП с насрещно движещия се лек
автомобил марка „...“, модел „...“, с рег. № ..., който вследствие на удара се отклонява и се
блъска в метален стълб.
Посоченият механизъм на ПТП се установява по безспорен начин и от приетото по
делото и неоспорено заключение на САТЕ, което съдът кредитира като компетентно и
безпристрастно изготвено. Вещото лице констатира и че всички увреждания, отразени в
описа на дружеството ищец /фирма/, се намират в причинно-следствена връзка с механизма
на произшествието, с оглед на което възражението релевирано от ответното дружество
/фирма/, че не всички констатирани, отремонтирани и заплатени вреди по увредения лек
автомобил, застрахован при ищеца, са в причинно-следствена връзка с процесното ПТП, или
евентуално, че не всички вреди са настъпили вследствие на произшествието, е
неоснователно.
Ето защо, при съвкупната преценка на представените доказателства, съдът намира за
доказано, че процесното събитие е настъпило по описания в констативния протокол
механизъм и че е налице причинно – следствена връзка между него и претърпените от
увредения лек автомобил, застрахован при ищеца, вреди.
На следващо място приема се за установено по делото, че събитието е настъпило
поради виновното /доколкото не се установяват изключващи вината обстоятелства/ и
противоправно поведение на водача на застрахования при ответника лек автомобил, който е
нарушил разпоредбите на ЗДвП.
Въз основа на изложеното съдът достигна до извод, че в срока на застрахователно
2
покритие по застраховка "Гражданска отговорност", застраховател по която е ответникът,
застрахованият водач на лек автомобил марка „...“, модел „...“ с рег. № ..., виновно е
предизвикал ПТП, в причинна връзка с което са нанесени щети на застрахован при ищеца за
този риск по имуществена застраховка лек автомобил марка „...“, модел „...“, с рег. № ...,
като ищецът е платил застрахователно обезщетение в размер от 54 230 лв. Следователно
правопораждащият регресното вземане на ищеца фактически състав по чл. 411 КЗ е изпълнен
във всичките си елементи, поради което предявеният иск е доказан в своето основание.
Съобразно правилата на чл. 411 КЗ застрахователят по имуществена застраховка
встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия
застраховател по застраховка "Гражданска отговорност", като обемът на отговорността по
регреса е обусловен от размера на застрахователното обезщетение, платено от
застрахователя. Същото е съизмеримо с действителната стойност на вредите, причинени от
третото лице на застрахования, определена към датата на застрахователното събитие.
По делото са представени доказателства, че във връзка с образуваната за процесното
ПТП щета № 0330/19/302/50311, ищецът /фирма/ е платил обезщетение в размер на 54 230
лева. При определяне на стойността на дължимото регресно вземане, съдът намира, че
следва да вземе предвид стойността изяснена в заключението на САТЕ на необходимия за
възстановяването на увреденото МПС ремонт по средни пазарни цени към датата на
настъпване на събитието, като се използват частите и цените на труд от поне три
алтернативни сервиза. Съгласно нормата на чл. 386 КЗ застрахователната сума не може да
надвишава действителната или възстановителната стойност на имуществото. За
действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да
се купи друго със същото качество. За възстановителна стойност се смята цената за
възстановяване на имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи.
Съгласно чл. 399 КЗ, предмет на застрахователния договор за имуществено застраховане
може да бъде всяко право, което за застрахования е оценимо в пари. С оглед на така
очертания предмет, при обикновената имуществена застраховка максималният размер на
вредите, които могат да настъпят, може предварително да бъде определен, поради което
застрахователната сума не трябва да надвишава действителната или възстановителната
стойност на имуществото. Начинът на определяне размера на дължимото застрахователно
обезщетение при иска по чл. 405 КЗ, съответно чл. 410 КЗ, чл. 411 КЗ и чл. 432 КЗ се
определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно
адекватната стойност на претърпяната от осъществяване на застрахователното събитие
вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество,
определена като пазарната му стойност към същия момент – така Решение № 37 от
23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т.о., ТК; Решение № 59 от 6.07.2017 г. на ВКС
по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; Решение № 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. №
1586/2013 г., II т. о., ТК.
От кредитираната от съда съдебна автотехническа експертиза се установява, че към
датата на ПТП, при използване на частите и сравняване на цените на труд от поне три
алтернативни сервиза, с оглед непредставянето на гаранционни условия, размерът на
щетите, нанесени на лек автомобил марка „...“, модел „...“, с рег. № ... възлиза на 50 739,61
лв. Установено е също така от вещото лице, че към момента на инцидента процесният
автомобил е бил приблизително на 3 години, 1 месец и 18 дни /първоначалната му
регистрация е от 29.12.2015 г./. Ето защо съдът приема, че сумата от 50 739,61 лв. е
адекватна на стойността, необходима за ефективното отстраняване на вредите, причинени на
увредения в резултат на настъпилото ПТП и в този смисъл представлява действителната
възстановителна стойност. По делото липсват доказателства, че процесният автомобил е бил
предмет на гаранционно споразумение – уговорен срок на гаранционното поддържане по-
дълъг от обичайния от три години, доколкото, както вече бе посочено, същият е на около 3
години, 1 месец и 18 дни към датата на ПТП, респ. че той следва да се отремонтира в
3
конкретен сервиз – че авточастите следва да бъдат само оригинални, на цената на
магазините на оторизирани фирми /виж и правилото на чл. 17, ал. 1 от Методиката към
Наредба № 24 от 08.03.2006 г. за задължителното застраховане/, а доказателствената тежест
в тази насока е била на ищеца. Следователно деликвентът, респ. правният субект, който
носи обезпечетилно-гаранционна отговорност за причинените от него вреди – ответникът,
не дължи възмездяване на вредите по по-високите цени на официалния сервиз.
Съгласно чл. 411 КЗ вземането по регреса включва и обичайните разноски за
определяне на застрахователното обезщетение, които са в размер от 15 лв. Следователно
вземането на ищеца по регреса е в общ размер от 50 754,61 лв.
От събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е предявил надлежно
вземането си по предвидения в чл. 412, ал. 1 КЗ ред, с отправена до ответника покана за
плащане, обективирана в писмо с изх. № 310-03-3594/15.04.2019 г., с приложена
окомплектованата преписка по щетата. Не е спорно между страните, че в погашение на
задължението му по регреса от ответника е платена сумата от 35 616,90 лв.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск е частично
основателен и следва да се уважи до сумата от 15 137,71 лв., а за разликата до 18 628,10 лв.
същият следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Като последица от уважаване на иска
в полза на ищеца следва да се присъди и законна лихва върху главницата считано от датата
на подаване на исковата молба до окончателното плащане.
По иска с правно основание по чл. 86 ЗЗД
Вземането за лихва има акцесорен характер и за дължимостта му следва да се
установи както възникването на главния дълг, така и забава в погасяването на същия за
процесния период.
Съдът формира правни изводи за наличие на главен дълг в размер на 15 137,71 лв.
Задължението на делинквента /на застрахователя на неговата гражданска отговорност/ към
застрахователя по имуществената застраховка е задължение без срок за изпълнение, към
което, с оглед регресния характер на вземането, не може да се приложи разпоредбата на чл.
84, ал. 3 ЗЗД. Ирелевантен е и моментът на извършеното плащане, което има значение само
за възникване на регресното право, но не и за поставяне на длъжника в забава /в този случай
моментът на настъпване на изискуемостта и моментът на поставяне в забава не съвпадат/.
Ето защо, за поставяне на длъжника в забава е необходимо покана. Съгласно специалната
разпоредба на чл. 412, ал. 3 КЗ застрахователят на гражданската отговорност на делинквента
следва да определи и изплати дължимото обезщетение в срок от 30 дни от представяне на
преписката, когато същата съдържа всички необходими документи, сочещи за неговата
отговорност /арг. от чл. 412, ал. 2 КЗ /. В случая не се твърди получената преписка да не е
съдържала всички необходими документи. Страните не спорят, че към 16.02.2019 г. е
изтекъл 30-дневният срок за плащане на задължението.
Следователно за периода 20.02.2020 г. – 06.10.2021 г. размерът на мораторната лихва,
определен от съда по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на 2501,93 лв., до която сума искът
следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер – 3079,06 лв., искът следва
да бъде отхвърлен.
По разноските:
Ищецът претендира разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК /на л. 112 от
делото/ в общ размер на 2884,54 лв. – 1841,25 лв. за адвокатско възнаграждение, 868,29 лв.
за държавна такса, 175 лв. за депозит по допуснатата експертиза. Релевирано е възражение
от ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът счита за
основателно. Вземайки предвид разпоредите в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, както и обстоятелството, че делото беше
разгледано в едно открито съдебно заседание, съдът счита, че
4
адвокатското възнаграждение е прекомерно и следва да бъде редуцирано на 1200 лева. С
оглед на изложеното и съобразно уважената част от исковите претенции на основание чл.
78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 1821,15 лв.
На ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени
своевременно поисканите разноски съобразно отхвърлената част от исковете в размер на
51,75 лв. за депозит за САТЕ и възнаграждение за юрисконсулт.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в ..., да заплати на
/фирма/, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в гр...., ул. „...“ ... следните суми:
на основание чл. 411 КЗ сумата 15 137,71 лв., представляваща незаплатена част от
регресно вземане за изплатено по застраховка „Каско” обезщетение за застрахователно
събитие, настъпило на 16.02.2019 г. в гр...., ведно със законната лихва от 08.10.2021 г.
до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния
предявен размер от 18 628,10 лв.;
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 2501,93лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода 20.02.2020 г. – 06.10.2021 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 3079,06 лв.;
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1821,15 лв. – разноски по делото по
съразмерност.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в гр...., ул. „...“ ... на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на /фирма/, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление в ..., сумата 51,75 лв. – разноски по делото по съразмерност.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5