РЕШЕНИЕ
№ 13497
гр. София, 03.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20211110142542 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба по предявен иск с правно
основание чл. 108 ЗС от Н. Г. Г. с ЕГН ********** и адрес: адрес срещу В. М. К. с ЕГН
********** и адрес АДРЕС, с която се иска да бъде установено спрямо ответницата че
ищецът е собственик на ½ ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор
****************, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед
РД-18-27 / 03.04.2021 г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР,
засягащо самостоятелния обект: няма данни, адрес: АДРЕС намиращ се в сграда с
идентификатор *************, предназначение: жилищна сграда-многофамилна, сградата е
разположена в поземлен имот с идентификатор *********, предназначение на
самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в документа
площ: 79,53 кв. м., прилежащи части: избено помещение Х20, 2.734% ид. ч. от общ. части на
сградата, при съседи: на същия етаж *************.**, *************.**, под обекта
*************.**, над обекта: няма; стар идентификатор: няма, както и да бъде осъдена
ответницата да предаде владението върху ½ ид.ч. от същия самостоятелен обект.
Инкорпорирано е и искане съдът на основание чл.537, ал.2 ГПК да отмени Нотариален
акт за собственост на недвижим имот придобит въз основа на покупко-продажба, развод и
делба № ***, том IX, рег. № *****, дело № **** от 2005 г.
Ищецът твърди, че е бил в граждански брак с ответницата, прекратен със съдебно
решение от ДАТА г. постановено от 11-и състав на Ш районен съд, по гр. д. № *** по описа
за 1988 г. на PC „ХБ“, 5 с-в. По време на брака с договор за покупко-продажба на жилище,
сключен по реда на чл. 117 от ЗТСУ № *****, том XI / 87 г., те придобили апартамент ****,
находящ се в АДРЕС Според бракоразводното решение, след разтрогването на брака,
апартаментът следвало да се ползва от ответницата, която упражнявала родителските права
над малолетните тогава деца - М. Н. С. с ЕГН ********** и ГН Г. с ЕГН **********.
Ищецът твърди, че след като дъщеря му М., се омъжила, останала да живее със
съпруга си, както и с родените впоследствие деца от този брак в процесния апартамент,
1
където живеят до днес, заедно с ответницата.
Излагат се твърдения, че ищецът е поддържал апартамента, извършвал е ремонти в
него до 2019 г., когато ответницата му забранила до посещава апартамента, за който
ключове имала тя и децата им. През месец май 2021 г. ответницата изгонила дъщеря си М. с
твърдения, че тя е едноличен собственик на имота, легитимирайки се с Нотариален акт за
собственост на недвижим имот придобит въз основа на покупко-продажба, развод и делба
№ ***, том IX, рег. № *****, дело № **** от 2005 г.
Ищецът извършил проверка и установил, че е било образувано гражданско дело за
делба № **** по описа на СРС за 1990 г., 10 състав, което е приключило със съдебна
спогодба, обективирана в протокол от 28.06.1990 г.
В съдебното заседание по делбеното било представено пълномощно, изхождащо от
ищеца в полза на адвокат В И, тогава от 8-и адвокатски колектив. Адвокат И е следвало да
го представлява, като подпише от негово име протокол, с който имотът се възлага в дял на
В. М. К..
Ищецът твърди, че пълномощно е неистински документ, доколкото нито на 06.06.1990
г., нито на която и да е следваща или предходна дата не се е явявал пред нотариус /от текста
на пълномощното не ставало ясно кой е нотариусът, извършил заверката на подписа/ и не е
подписвал такова пълномощно. Поддържа, че не познава и никога не е виждал и
„упълномощения“ от него адвокат В И.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор, с който искът се оспорва като
неоснователен.
Не се оспорва твърдението, че по време на брака между ищеца и ответника с Договор
№ *****, том XI/1987 г. страните са придобили в режим на СИО собствеността върху
процесния Апартамент ****, находящ се в АДРЕС както и, че бракът е прекратен с решение
от ДАТА г., постановено по гр.д. № ***/1988 г., Ш районен съд, 11 с-в.
Поддържа се, че след прекратяването на брака между ищеца и ответника, същите са
сключили на 28.06.1990 г. съдебна спогодба по гр.д. № ****/1990 г., 10 с-в на Ш PC, по
силата на която процесното жилище е предоставено в дял на ответницата В. К.. За
уравняване дела на ищеца доверителката ми е заплатила сумата от 3400 лева.
Сочи се, че с влязло в сила на 13.03.2023 г. решение, постановено по гр.д. № 6020/2022
г., СРС, 46 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният срещу адв. В И иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на упълномощителна
сделка - пълномощно от 06.06.1990 г. с нотариална заверка на подписа на I нотариус при
ЛРС С, с което Н. Г. е упълномощил адв. В И за сключване на съдебна спогодба, сключена
между него, чрез адв. В И и доверителката ми В. К., обективирана в Протокол от 28.06.1990
г. по гр.д. № ****/1990 г. Твърди се, че ищецът лично е получавал книжата и съобщенията
по гр.д. № ****/1990 г., СРС, 10 с-в, надлежно е упълномощил процесуален представител,
заплатил е таксата за процесуална защита в касата на САК, което обуславя извод, че същият
надлежно е упражнил правото си на участие в процеса.
Твърди се, че В. К. владее явно и необезпокоявано процесния недвижим имот,
считайки го за свой, считано от сключване на съдебната спогодба, обективирана в Протокол
от 28.06.1990 г. по гр.д. № ****/1990 г. до днес.
Сочи се, че в имота няма вещи на ищеца, последният не притежава ключове от
жилището, а спорадичните му посещения са като на гост, с цел да види децата и внуците си
и винаги са осъществявани със знанието и съгласието на ответницата.
2
В случай, че се приеме, че ответницата не е придобила собствеността с процесната
съдебна спогодба се прави възражение за изтекла в полза на ответницата придобивна
давност.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на
пълно и главно доказване основанието, на което почива правото му на собственост върху 1⁄2
ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****************, които се владее
от ответницата. Предвид извършеното изменение на основанието на иска в първото по
делото о.с.з., а именно позоваването от страна на ищеца на изтекла в негова полза
придобивна давност, същият следва да докаже, че е упражнявал сам или чрез другиго явна,
необезпокоявана и непрекъсната фактическа власт върху процесния недвижим имот за
релевирания период – от ДАТА г. до 2019 г.
В тежест на ответницата, с оглед направеното възражение за изтекла придобивна
давност, е също да докаже, че е упражнявала фактическа власт върху процесното жилище
необезпокоявано и непрекъснато за твърдения от нея период, считано от 28.06.1990 г. до
датата на предявяване на исковата молба, с намерението да го свои.
Безспорно между страните по делото е обстоятелството, че по време на сключения
между тях брак с Договор № *****, том XI/1987 г. същите са придобили в режим на
съпружеска имуществена общност собствеността върху процесния Апартамент ****,
находящ се в АДРЕС, както и че бракът е прекратен с решение от ДАТА г., постановено по
гр.д. № ***/1988 г., Ш раионен съд, 11 с-в.
Съгласно сключена между страните на 28.06.1990 г. съдебна спогодба по гр.д. №
****/1990 г., 10 с-в на Ш PC процесният апартамент е предоставен в дял и изключителна
собственост на В. К., като за уравняване на дела същата е заплатила на Н. Г. сумата от 3400
лв. Отразено е, че с постигнатата спогодба страните са изчерпали всички спорни въпроси
свързани със семейното имущество.
С решение № 1897/09.02.2023 г., постановено по гр.д. № 6020/2022 г. по описа на СРС,
46 с-в, влязло в сила на 13.03.2023 г., е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. Г.
/ищец в настоящото производство/ срещу адв. В И иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД за прогласяване на нищожността на упълномощителна сделка – пълномощно от
06.06.1990 г. с нотариална заверка на подписа на I нотариус при ЛРС С, с което Н. Г. е
упълномощил адв. В И за сключване на описаната съдебна спогодба между него, действащ
чрез адвоката, и В. К. /ответник в производството/, обективирана в Протокол от 28.06.1990
г. по гр.д. № ****/1990 г.
На основание чл. 297 ГПК настоящият състав зачита влязлото в сила решение, като
съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК Н. Г. е обвързан от неговата сила на пресъдено нещо досежно
обстоятелството, че подписът, положен на мястото за упълномощител в оспореното
пълномощно от 06.04.1990 г., е именно негов. В тази връзка съдът намира, че сключената
между Н. Г., действащ чрез адв. В И на основание упълномощителния акт, от една страна, и
В. К., от друга страна, съдебна спогодба от 28.06.1990 г. по гр.д. № ****/1990 г. на Ш
раионен съд, 10 с-в е породила валидни правни последици – адвокатът е разполагал с
надлежна представителна власт да се разпореди с идеалната част от процесния имот на своя
довереник, в това число и да го обвърже с настъпилите по силата на разпоредителния акт
правни последици. Предвид изложеното, съдът приема, че считано от 28.06.1990 г.
ответницата е установила владение върху процесното жилище на валидно правно
основание.
Извън изложеното, В. К. се легитимира като собственик на процесния апартамент и
3
съобразно Нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит въз основа на
покупко-продажба, развод и делба № ***, том IX, рег. № *****, дело № **** от 2005 г.,
издаден по обстоятелствена проверка. Съобразно даденото в ТР № 11/2012 г. ОСГК на ВКС
разрешение на въпроса за разпределение на доказателствената тежест в случаите, в които
едната страна по спора се легитимира с издаден по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт, при
оспорване на признатото с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от
оспорващата страна, като същата, доколкото не разполага с документ за собственост, носи
тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. В случая ищецът
обосновава твърдяното право на собственост върху 1/2 ид.ч. от процесния имот единствено
и само на наведеното оригинерно придобивно основание – изтекла в негова полза
придобивна давност, доказването на която би изключило част от правата на ответника по
констативния нотариален акт.
Съдът намира, че в хода на съдебното дирене ищецът не успя да докаже в условията на
пълно доказване, че е владял имота с намерение да го свои нито непосредствено след
развода с ответницата, нито в последващ издаването на констативния нотариален акт
момент, отчитайки огромния твърдян период на установена фактическа власт върху
апартамента – от ДАТА г. до 2019 г., по следните съображения:
От една страна, свидетелите, доведени от ищеца, не установяват по категоричен начин
Н. Г. да е живял в имота през процесния период, а напротив – свидетелят СИ съсед в
процесния блок, посочва, че същият не е живеел там постоянно, но е идвал в имота, може би
в седмицата един път, а свидетелят М. С. – дъщеря на страните по делото, макар да
потвърждава, че баща й е посещавал жилището всяка седмица, заявява, че ищецът живее в с.
Т. И двамата свидетели посочват, че за времето, през което ответницата е живеела на
семейни начала с друг мъж в процесния апартамент, Н. Г. не е посещавал жилището, нито е
оставал да преспива в него. Показанията на разпитаните по делото свидетели относно
периода, през който другият мъж е живеел в жилището, са противоречиви. М. С. твърди, че
това е било от 1996 г. до след 2000 г., като същият е живял около 5-7 г. с тях. От друга
страна, свидетелят ВЖ – сестра на въпросния мъж, първоначално посочва, че лицата са
живеели заедно след 1992 г. - 1993 г., около 10-12 г., след което в отговор на поставени
въпроси от процесуалния представител на ответника поддържа, че брат й се е разделил с
ответницата преди М. да се омъжи /което се е случило през 2006 г. предвид изричното
признание на този факт от дъщерята/. Въпреки изложеното, както М. С., така и ВЖ, при
извършената очна ставка заявяват, че от 2006 г. в жилището са живеели ответницата В. К.,
нейният син, дъщеря й /разпитаната като свидетел М. С./, и съпругът на последната, в това
число техните две деца, т.е. и двете не излагат сведения ищецът да е живял в апартамента
след посочената година.
Независимо от констатираните противоречия в показанията на разпитаните по делото
свидетели, съдът кредитира същите относно обстоятелствата, по отношение на които се
подкрепят и допълват, а именно, че въпреки изолираните посещения на процесното
жилище, ищецът трайно е живеел на друго място, а за времето на съжителство на
ответницата с друг мъж, бившият съпруг не е преспивал в апартамента. Следва да се посочи
още, че макар свидетелят М. С. да е лице от очертания в разпоредбата на чл. 172 ГПК кръг,
на показанията й следва да бъде дадена вяра, доколкото същата е пряк участник в развилите
се процесни събития и в този смисъл е възприела непосредствено обстоятелствата, които
възпроизвежда.
Предвид изложеното по делото липсват доказателства, а и твърдения, Н. Г. да е
установил своя фактическа власт върху имота, с която да е отблъснал тази на бившата си
съпруга. Първоначално самият ищец посочва, че придобитото държане на имота по време на
сключения с ответницата брак не е променено с неговото разтрогване, предвид релевираните
твърдения за нищожност на упълномощителния акт за разпореждане на довереника адв. В И
4
с неговата 1/2 ид.ч. от апартамента, поради което и поддържа, че имотът е преминал в
режим на обикновена съсобственост между вече бившите съпрузи. По изложените по-горе
мотиви обаче, с оглед силата на пресъдено нещо на решение № 1897/09.02.2023 г.,
постановено по гр.д. № 6020/2022 г. по описа на СРС, 46 с-в, и направеният на това
основание краен извод на съда за валидното сключване на съдебната спогодба от 28.06.1990
г., имаща за предмет установяването на собствеността върху процесния имот, Н. Г. е бил
обвързан от постигнатите взаимни уговорки – в конкретния случай от обстоятелството, че
изключителната собственост върху имота е предоставена на ответницата. В тази връзка,
намерението на ищеца да установи собствената си фактическа власт върху имота следва да
бъде изрично заявено и насочено към действителния собственик. За целия процесен период
обаче, по делото няма данни Н. Г. да е противопоставил своето владение на това на В. К..
За да настъпи ефектът на придобивната давност, владението върху имота следва да
бъде явно – владелецът следва да извършва такива фактически деиствия, които да изразяват
намерението му за своене и да могат да станат достояние на собственика. В случая,
доколкото се касае до позоваване на придобивна давност за 1/2 ид.ч. от имота, макар същият
да е в изключителна собственост на ответницата, ищецът в настоящия спор трябва да
докаже, че е извършил деиствия, с които е обективирал спрямо В. К. намерението да владее
част от имота за себе си.
Съдът намира, че предприетите от страна на Н. Г. ремонтни дейности по
апартамента, за което свидетелстват в показанията си СИ и М. С., също не са в състояние да
обосноват исковата претенция. Въпреки че по отношение и на тези обстоятелства не се
установява конкретно за какъв период от време са били осъществени – налице са данни за
извършван ремонт веднъж когато дъщерята е завършвала през 1995 г. и след това през 2005
г. /преди 18 г. съгласно показанията на свидетеля СИ/, съобразявайки поведението на
страните, съдът достига до заключението, че предприетите действия са извършени със
знанието и съгласието на действителния собственик на апартамента. За това свидетелстват
оставените инструменти и дрехи в жилището, както и изложените данни в показанията на
М. С., че докато ищецът е работел, както тя, така и майка й са пускали пералня, за да
изперат дрехите му. Преценката на тези обстоятелства, отчитайки и липсата на
противопоставяне на В. К. за тяхното извършване, налагат извода, че в конкретния случай се
касае до осъществени търпими действия, допуснати вероятно с оглед благосъстоянието на
семейството на родната им дъщеря М. С..
Търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват
според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един
недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца
и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от
обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и
поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие /в този смисъл Решение № 483 от
11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г., I г.о. на ВКС/. Предвид характера на посочените
действия, колкото и дълго да се упражняват, същите не могат да се третират като владение,
нито въз основа на тях вещта може да се придобие по давност.
В действителност В. К. като собственик на процесното жилище е предоставила
неговото ползване както на дъщеря си и нейното семейство, така и на бившия си съпруг по
време на осъществените от негова страна ремонтни дейности. Изложеното изключва
придобиването му по давност от Н. Г. в качеството му на ползвател. По същество
предоставянето на ползването на апартамента представлява действие на управление с
имота, което също не води до прехвърляне на собственост, нито пък прави ползвателя негов
владелец. Съобразявайки характера на търпимите действия като израз на взаимопомощ,
същите не могат да обосноват в конкретния случай дори и държане на имота, защото липсва
облигационна връзка между извършващия ги и собственика, като по делото няма данни и за
5
заявени претенции от някоя от страните на извъндоговорно основание.
В този смисъл от събрания доказателствен материал не се установява да е смущавана
упражняваната от ответницата фактическа власт – въпреки че е посещавал имота в
качеството си на бивш съпруг и баща, Н. Г. не е удостоверил по никакъв начин да държи
вещта като своя нито лично, нито чрез своите деца. Данните по делото сочат единствено, че
ищецът е предприел действия по ремонт, свързани с подобряване на условията за
ползването на имота, които деиствия обаче не надхвърлят нуждите на обикновеното
ползване и също не биха могли да се възприемат от ответницата като отричане на правата й
– още повече, че са изпълнени със знанието, съгласието и без противопоставянето на В. К.,
която е била действителния владелец на апартамента. Изложеното се потвърждава и от
показанията на дъщерята, безспорно живяла в апартамента за процесния период, която
изрично посочва, че не е присъствала на случай, в който баща й да е заявявал претенции към
майка й да напусне жилището.
Същевременно данните за уговорените срещи на ищеца с дъщеря му и неговите
внуци извън процесния апартамент с цел да не бъде дразнена майката, съответно да не им
създава излишно напрежение /съгласно показанията на свидетеля М. С./, доказват, че макар
и лицето да е имало временно установена фактическа власт върху имота със съгласието на
собственика, основано на добрите им междуличностни отношения за определен период от
време, то в последващ момент В. К. изрично е заявила своята воля за преустановяване на
търпимите действия. В този смисъл М. С. посочва: “Брат ми 2018 г. отиде да живее в
гарсониерата. И майка ми може би след този период започна да недоволства много. Баща
ми да не идва, той е такъв, той е онакъв.”
Предвид изложеното, поради липсата на установена явна, необезпокоявана и
непрекъсната фактическа власт върху процесния недвижим имот от страна на ищеца с
намерението за своене, Н. Г. не се легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от спорния имот.
В този смисъл ищецът не обори и констатациите в издадения по обстоятелствена проверка
нотариален акт, доколкото не бяха ангажирани доказателства, които да отричат
удостовереното право на собственост на В. К.. Ето защо предявеният иск следва да се
отхвърли изцяло.
Не съществува самостоятелен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, отмяната на нотариален акт
по реда на чл.537, ал.2 ГПК е последица от уважаването на иск за собственост и затова съдът
не дължи постановяване на диспозитив по този текст, когато отхвърля иск за собственост.
/Решение № 69 от 16.07.2020 г. по гр. д. № 3841 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 1-во
гр. Отделение/
Предвид отхвърляне на всички претенции, предявени от ищеца, съдът не следва да се
произнася по предявеното в условията на евентуалност насрещно възражение на ответника
за придобиване на процесния имот по давност.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответницата следва да
бъдат присъдени сторените по делото разноски в размер на 3 000 лв. адвокатско
възнаграждение, което е действително заплатено по банков път на адв. К. С., видно от
платежно нареждане от 06.04.2023 г. във връзка с договор за правна защита и съдействие №
29803/05.04.2023 г. /л. 71-гръб от делото/.
Своевременно е направено възражение за прекомерност на претендираното от
ответника адвокатско възнаграждение. Съгласно задължителното тълкуване, дадено от ВКС
в ТР № 6/2012 г., ОСТГК, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за
съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на
делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно
6
фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите
правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. В процесния
случай извършените от процесуалния представител на ответника действия се изразяват в
подаване на отговор на исковата молба и извършване на процесуално представителство в
общо две на брой съдебни заседания с разпит на четирима свидетели по един оценяем иск,
поради което съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение не е съобразено
с минималните размери на адвокатските възнаграждения съгласно чл. 7, ал. 5, вр. чл. 7, ал. 2,
т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съобразявайки и оспорената ½ идеална част от правото на собственост
върху процесния недвижим имот. В този смисъл адвокатското възнаграждение като
прекомерно следва да бъде редуцирано от претендирания размер - 3650 лева до размера от
3000 лв., която сума следва да бъде присъдена на ответницата като разноски в настоящото
производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Г. Г. , ЕГН **********, с адрес: адрес срещу В. М. К.,
ЕГН **********, с адрес: АДРЕС, иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за
установено правото на собственост и предаване на владението на 1/2 идеална част от
следния имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****************, по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-27/03.04.2021 г.
на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо
самостоятелния обект: няма данни, адрес: АДРЕС намиращ се в сграда с идентификатор
*************, предназначение: жилищна сграда-многофамилна, сградата е разположена в
поземлен имот с идентификатор *********, предназначение на самостоятелния обект:
жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 79,53 кв. м.,
прилежащи части: избено помещение Х20, 2.734% ид. ч. от общ. части на сградата, при
съседи: на същия етаж *************.39, *************.19, под обекта *************.17,
над обекта: няма; стар идентификатор: няма.
ОСЪЖДА Н. Г. Г., ЕГН **********, адрес адрес, на основание чл.78, ал. 3 ГПК да
заплати на В. М. К., ЕГН **********, с адрес: АДРЕС, сумата от 3 000 лв. -разноски по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7