Р Е Ш Е Н И Е
№ 612
град Горна Оряховица, 29.01.2020 година
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ГОРНООРЯХОВСКИЯТ районен съд, шести състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КРАСИМИРА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Милена Димитрова и в присъствието на прокурора ……, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. дело № 969 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното :
Иск за установяване съществуване на вземане с правно основание чл.415,ал.1 във вр. чл.422,ал.1 от ГПК във вр. чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД.
Ищецът „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : град София,
район „Младост”, ж.к. „Младост
Твърди, че след предсрочното прекратяване на договора между ,,Теленор България” ЕАД и С.Н. по негова вина - поради изпадането му в забава, на потребителя е издадена фактура № **********/10.01.2016г., която включва задължение за заплащане на неустойка за предсрочно прекратяване на договор за предоставяне на мобилни услуги чрез номер ********** в общ размер на 388,16 лв. Сочи, че размерът и основанието за възникване на задължението са уредени в раздел IV, т.4 от Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № ********* от 11.03.2015г., като съгласно посочената клауза, в случай на предсрочно прекратяване на договора по вина на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за абонаментния план месечни такси от прекратяването на договора до края на първоначално предвидения му срок - 11.03.2017 г. Посочва, че общата сума, начислена във фактурата е 388,16 лв., а изискуемостта на вземанията на ,,Теленор България” по всяка от фактурите е настъпвала петнадесет дни след издаването й.
Заявява, че поради липсата на действия на ответника, насочени към изпълнение на паричните му задължения, от страна на ,,Теленор България” ЕАД е депозирано заявление по чл. 410 от ГПК до Районен съд - Горна Оряховица, въз основа на което е било образувано частно гражданско дело № 2674/2017г. и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение.
Моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено наличието на вземането на ,,Теленор България” ЕАД по издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по частно гражданско дело № 2674/2017г. по описа на ГОРС против длъжника - ответник С. С. Н. с ЕГН **********, както следва: 441,07 лв. - представляваща общ сбор на дължимите суми, съгласно фактура № **********/10.10.2015г., фактура № **********/10.11.2015г. и фактура № **********/10.01.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането; ведно с присъдените в заповедното производство деловодни разноски в размер на 385 лв., от които 25 лв. - внесена ДТ, и 360 лв. адвокатски хонорар, както и всички, направени от ищеца разноски в настоящото производство, в т.ч. внесената ДТ в размер на 25 лв. и изцяло изплатения адвокатски хонорар в размер на 360 лв. с вкл. ДДС. Моли съда да присъедини към настоящото дело и образуваното заповедно производство за вземането му по ч.гр.д. № 2674/2017 г. по описа на ГОРС.
В съдебно заседание, ищецът, не се представлява. Депозира писмена молба - становище, чрез процесуалния си представител – адв. З.Ц. от САК, с която поддържа исковата молба. Излага съображения. Моли съда да уважи предявения иск и да му присъди направените разноски съгласно представения списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът С. С. Н. с ЕГН **********, с адрес ***, с постоянен адрес ***, с настоящ адрес ***, призован по реда на чл.47 от ГПК, не депозира писмен отговор на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК.
В предоставения му срок по чл.131 от ГПК, назначеният на ответника особен представител по чл.47,ал.6 от ГПК – адв. Й.А.И. от ВТАК, със служебен адрес ***, офис 7, депозира писмен отговор на исковата молба. Особеният представител счита предявените искове за процесуално допустими, поради възникнал гражданско - правен спор между правоспособни и дееспособни лица. Счита, че са спазени правилата за процесуална легитимация на страните, както и че искът е предявен пред родово и местно компетентен съд. Оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва исковете по основание и по размер. Излага съображения, че съгласно т.11 от договор за мобилни услуги, въз основа на заявка № *********, в която е посочено, че ,,За период от 6 месеца от датата на влизане в сила на настоящия договор, преминаване към друг абонаментен план за мобилния номер, посочен тук и в приложението към този договор не е възможно”, както и съгласно посоченото в договора, че той влиза в сила на 07.02.2015г., т.е. от момента на подписването му, е налице изрична уговорка между страните, че в период от 07.02.2015г. до 07.08.2015г. няма да могат да променят абонаментния план на мобилен номер +359*********, за който е сключен договора. Сочи, че абонаментният план по договора е ,,Резерв”, на стойност 13,99 лв. месечно, видно от самия договор. Заявява, че на 11.03.2015г. между страните е сключено допълнително споразумение към горепосочения договор, което касае същия мобилен номер – +359*********, и с което е променен абонаментния план за същия мобилен номер, като се преминава към абонаментен план ,,Резерв”, на стойност 29,99 лв. месечно. Посочва, че на основание чл.20а от ЗЗД, договорът има силата на закон за тези, които са го сключили. Счита, че допълнителното споразумение, което е подписано на 11.03.2015г. между страните по договора не може да произведе действие, а тъй като не може да произведе действие, от него не могат да възникнат нито права, нито задължения за която и да е от страните. Посочва, че ищецът основава исковата си претенция за неустойка на клаузата в раздел IV, т. 4 от допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № ********* от 11.03.2015г., която не е релевантна. Счита, че допълнителното споразумение изобщо не е произвело действие между страните, тъй като е сключено в нарушение на първоначалния договор между тях, а дори да се приеме, че допълнителното споразумение има действие между страните, то не са изпълнени фактите, посочени във фактическия състав, който води до възникване на отговорност за заплащане на неустойка. Посочва, че видно от клаузата в раздел IV,т.4 от допълнителното споразумение: ,, В случай на прекратяване на ползване на услугите, предоставяни от Оператора на Потребителя с горепосочения мобилен номер, през срока, посочен в чл.2 от този раздел, по вина или инициатива на Потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка СИМ карта/номер до края на този срок.” Излага съображения, че за да възникне задължение за заплащане на неустойка, е необходимо договорът да бъде прекратен, а от представените по делото доказателства това обстоятелство не се установява. Сочи, че прекратяването на договора, за да предизвика отговорността за заплащане на неустойка, е необходимо да е станало по вина или инициатива на потребителя, за което също не се представят никакви доказателства, а единствено са налице твърдения в исковата молба. Предвид изложеното, счита, че не е възникнало задължение за заплащане на неустойка.
В съдебно заседание, ответникът С. С. Н. не се явява. Особеният представител - адв. Й.А.И. от ВТАК, поддържа писмения отговор на исковата молба. Излага съображения в писмена защита. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл.235,ал.2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното :
Безспорни в настоящото
производството са фактите, че „Теленор България” ЕАД е депозирало на
18.12.2017г. пред ГОРС заявление по реда на
чл.410 от ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. дело № 2674/2017г. по
описа на ГОРС, издадена е Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК № 3553 от 20.12.2017г., в полза на „Теленор България” ЕАД, против длъжника С. С. Н., с която ответникът е
задължен да заплати на посоченото дружество следните суми, а именно : сумата
от 441.07 лв., представляваща неизпълнено парично договорно задължение по
Договор за мобилни услуги № ********* от 07.02.2015г., допълнително
споразумение № ********* от 11.03.2015г. към договора, за заплащане на
стойността на предоставени и ползвани далекосъобщителни услуги, заедно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда -
18.12.2017г. до окончателното й изплащане, сумата от 25.00 лв., представляваща
направените по делото разноски за държавна такса, както и сумата от 360.00 лв.,
представляваща адвокатско
възнаграждение с включено ДДС. Безспорни
по делото са и фактите, че в срока по чл.414,ал.2 от ГПК, длъжникът е депозирал
писмено възражение против издадената заповед за изпълнение на парично
задължение.
Видно от приетите писмени доказателства – заверени преписи от договор за мобилни услуги № ********* от 07.02.2015г., Приложение – ценова листа за абонаментни планове за частни лица от дата 07.02.2015г., декларация-съгласие от 07.02.2015г., на 07.02.2015г., между „Теленор България” ЕАД гр. София и С. С. Н. с ЕГН ********** е сключен цитирания писмен договор, с който дружеството-ищец се задължава да предоставя на ответника-абонат електронни съобщителни услуги, при условията на този договор и ОУ на «Теленор България» ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги, а ответникът се задължава да заплаща услугите, активирани съгласно договора по избран от него тарифен /абонаментен/ план за телефонен номер : +359*********, СИМ карта 89359050000508233502, а именно : абонаментен план Резерв 13,99, с тарифиране на интервали от 60 секунди, като първоначалният срок е 24 месеца : договорът влиза в сила на 07.02.2015г. и изтича на 07.02.2017г. Съгласно т.11 от договора и приложената към него декларация-съгласие от 07.02.2015г., потребителят декларира, че е запознат, получил е екземпляр и е съгласен да спазва Общите условия на «Теленор България» ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги, както и страните са се съгласили, че за период от 6 месеца от датата на влизане в сила на този договор, преминаване към друг абонаментен план за мобилния номер, посочен в договора и приложенията към него, не е възможно. Страните по процесния договор са постигнали и уговорка в случай на прекратяване на договора през първоначалния срок по вина или инициатива на потребителя, последният да дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка СИМ карта до края на този срок.
Видно от приложените по делото допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № ********* от 11.03.2015г. и приложенията към него, в същото е визирано, че се сключва между „Теленор България” ЕАД гр. София и С. С. Н. с ЕГН **********, и по силата на същото дружеството-ищец се задължава да предоставя на ответника-абонат електронни съобщителни услуги, в съответствие и при спазване на Общите условия на «Теленор България» ЕАД за взаимоотношения с потребителите на съответния вид услуги, по избран от потребителя абонаментен план и условия, а именно : Резерв 29,99 промо 22.49 лв., като промоционалната месечна такса и допълнителните национални минути извън Теленор се предоставят за първите 24 месеца от първоначалния срок на допълнителното споразумение. Съгласно раздел IV,чл.2 от допълнителното споразумение, същото влиза в сила на 11.03.2015г., а според раздел IV,чл.4, в случай на прекратяване на ползването на услугите, предоставяни от оператора на потребителя на горепосочения мобилен номер, през срока, посочен в чл.2 от този раздел, по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка СИМ карта до края на този срок. В раздел III, т.2 от допълнителното споразумение, страните са се съгласили, че за период от 6 месеца от датата на влизане в сила на същото, преминаване към друг абонаментен план за мобилния номер, посочен в него, не е възможно.
От приетите писмени доказателства се установява, че в случая ищецът - оператор е издал на ответника-потребител, както следва : 1/ фактура № **********/10.10.2015г., за отчетен период : 10.09.2015г. - 09.10.2015г., на стойност 89,45 лв. с ДДС, като след приспадане на надвнесени суми за предходни задължения, остатъкът от дължимата сума е определен на 29,45 лв.; 2/ фактура № **********/10.11.2015г., за отчетен период : 10.10.2015г. - 09.11.2015г., на стойност 30.13 лв. с ДДС; 3/ фактура № **********/10.01.2016г. на стойност 388,16 лв. за начислена неустойка предсрочно прекратяване на договори за услуги.
По делото е приета съдебно-икономическа
експертиза, чието заключение съдът кредитира като обосновано и кореспондиращо
на приетите по делото писмени доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи :
Предявени са искове с правно основание чл.415,ал.1 във вр. чл.422,ал.1 от ГПК във вр. чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД, които съдът намира за допустими. Съдът счита, че за ищеца е налице правен интерес от предявяване на настоящите искове за установяване съществуването на вземанията, за които е издадена Заповед № 3553/20.12.2017г. по ч. гр. дело № 2674/2017г. по описа на ГОРС, връчена на ответника по реда на чл.47 ГПК, като искът е предявен надлежно в срока по чл.415,ал.1 от ГПК.
Разгледан по същество, предявеният иск с правно основание чл.415,ал.1 във вр. чл.422,ал.1 от ГПК във вр. чл.79,ал.1 от ЗЗД се явява частично основателен, по изложените по-долу съображения.
Събраните в хода на настоящото производство писмени доказателства, цитирани по-горе, удостоверяват фактите, че между страните по делото е възникнало облигационно правоотношение, по силата на сключен между тях договор за мобилни услуги № *********/07.02.2015г. и ОУ към него, за предоставяне на далекосъобщителни услуги за телефонен номер **********, срещу заплащане стойността на договорения месечен абонамент от 13.99 лв. на месец по абонаментен план Резерв. Въз основа на приетите писмени доказателства се установява и наличието на облигационно правоотношение, породено от сключено между същите страни допълнително споразумение № ********* от 11.03.2015г. за предоставяне от ищеца на ответника на далекосъобщителни услуги за телефонен номер ********** и мобилно устройство Globul, модел М100, сериен номер 355264060454355, срещу заплащане на стойността на договорения месечен абонамент Резерв от 29.99 лв. промо 22.49 лв. Видно от представения договор за мобилни услуги и допълнително споразумение към него, в същите се съдържа описание на тарифните планове и ценовите условия, като са посочени част от задълженията на абоната и последиците от неизпълнението им. Настоящият съдебен състав намира, че формално договорът от 07.02.2015г. и допълнителното споразумение от 11.03.2015г. отговарят на законовите изисквания за съдържанието на договор, сключен при общи условия, тъй като включват необходими реквизити - страни, предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. Видно от договора от 07.02.2015г. и допълнителното споразумение от 11.03.2015г., както и приложените към тях декларации-съгласие от С. С. Н., приложимите Общи условия са приети с положен подпис от абоната, който по този начин е декларирал, че е запознат с тях и е получил екземпляр от същите. В този смисъл не са налице основанията за съществуване на предпоставките за нищожност на договора поради противоречието му с нормата на чл.228 от ЗЕС, като същият е редовен от външна страна и обвързва страните.
В тази връзка, съдът не приема доводите на особения представител, че допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № ********* от 11.03.2015г., не е породило действие, предвид наличието на уговорка в т.11 от договора за мобилни услуги от 07.02.2015г., че „за период от 6 месеца от датата на влизане в сила на настоящия договор, преминаване към друг абонаментен план за мобилния номер не е възможно”, т.е. в периода от 7.02.2015г. до 7.08.2015г. страните не да могат да променят абонаментния план на мобилен номер +359*********, за който е сключен договора. Настоящият съдебен състав намира, че именно на основание разпоредбата на чл.20а от ЗЗД, на която се позовава особеният представител, съгласно ал.2 от същата, договорът за мобилни услуги от 07.02.2015г., който има силата на закон за страните, които са го сключили, може да бъде изменен само по взаимно съгласие на същите страни, каквото безспорно е постигнато в процесния случай между оператора „Теленор България” ЕАД и потребителя С.Н. в допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № ********* от 11.03.2015г. във връзка с промяна на абонаментния план и дължимата месечна такса за него от Резерв 13,99 лв. на Резерв 29,99 лв. промо 22,49 лв. месечно. При тези дани, предвид установените по делото факти за наличието на валидно сключен договор за електронни съобщителни услуги, изменен с допълнително споразумение от 11.03.2015г. между страните по делото, съдът приема, че ответникът дължи на ищцовото дружество заплащане на абонаментната такса, начислена му с фактура № **********/10.10.2015г. и фактура № **********/10.11.2015г., в договорения промоционален размер от 22,49 лв. месечно с включен ДДС /18,74 лв. без включен ДДС/. Въз основа на приетата по делото СИЕ обаче, се установява по безспорен начин, че ответникът е реализирал частично плащане в размер на 60 лв. по фактура № **********/10.10.2015г., с което е погасил задължението за месечна абонаментна такса в размер на 22,49 лв., като е останала неплатена сума от 29,45 лв., съставляваща стойността на други начислени далекосъобщителни услуги от ищеца-оператор. По отношение на дължимата абонаментна такса в договорения промоционален размер от 22,49 лв. месечно с включен ДДС /18,74 лв. без включен ДДС/ по фактура № **********/10.11.2015г., не се установява същата да е платена от ответника до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Видно от заключението на приетата и необорена с никакви други доказателства СИЕ, вземането на ищеца за абонаментна такса в договорения размер от 22,49 лв. месечно с включен ДДС по фактура № **********/10.11.2015г., не е погасено чрез плащане от ответника до датата на изготвяне на писменото заключение. Такива доказателства по делото относно горепосочената неплатена сума не са представени и до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. С оглед изложеното, съдът намира, че предявеният иск е доказан по основание и по размер в тази негова част - до размер от 22.49 лв. с включен ДДС, представляващ стойността на неплатената на падежа дължима месечна абонаментна такса по допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № ********* от 11.03.2015г., за отчетен период 10.10.2015г. - 09.11.2015г., по издадената фактура № **********/10.11.2015г.
По горните съображения, съдът следва да признае съществуването на вземане на ищеца спрямо ответника за сумата 22.49 лв. с включен ДДС по издадена от ищеца фактура № **********/10.11.2015г., ведно със законната лихва, считано от 18.12.2017г. до окончателно изплащане на сумата, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение № 3553/20.12.2017г. по ч. гр. д. № 2674/2017г. по описа на ГОРС.
Преценявайки приетите по делото писмени доказателства, съдът намира обаче за недоказани твърденията, изложени в исковата молба, че „Теленор България” ЕАД гр. София е изпълнило всички свои задължения по сключения с ответника договор, допълнителното споразумение и ОУ към него, а именно : че операторът реално е предоставил на клиента визираните в процесните фактури услуги, че същите са вярно отчетени от измервателните средства на доставчика на услугите и че са правилно тарифирани, а оттук - и че същите са коректно фактурирани, че ответникът реално е използвал и потребил услугите, подробно описани в процесните фактури и приложенията към всяка една от тях. Недоказани се явяват твърденията на ищеца, че начислената от доставчика стойност за ползвани от ответника услуги съответства на договореното между тях и на реално ползваните от потребителя услуги. В тази връзка, съдът счита за основателни възраженията на ответната страна, че приетите по делото писмени доказателства – заверени преписи от подробно описаните 2 бр. фактури и приложения към тях, на които ищецът се позовава за доказване вземанията си спрямо ответника, притежават единствено формална доказателствена сила и с оглед критериите на чл.180 ГПК, удостоверяват единствено фактите, че са издадени от „Теленор България” ЕАД гр.София и че лицето, което е подписало тези документи, е техен автор. В подкрепа на твърденията си за фактическото предоставяне на услугите по сключения договор и за техния размер ищецът е представил единствено 2 бр. данъчни фактури, които не са подписани от ответника, поради което се явяват негодно доказателство за установяване извършени доставки на далекосъобщителни услуги. Нямат по различен характер и приложенията към фактурите „Общо потребление за мобилен/фиксиран номер”, в които е обективирана справка за извършени разговори и ползване на интернет от абоната. Същите удостоверяват единствено факта на отразяване в счетоводството на оператора на задължения на абоната, произтичащи от проведени телефонни разговори, изпратени кратки съобщения, разговори към други национални мрежи, разговори към „Грижа за клиента”, мобилен интернет и услуги с добавена стойност /смс/. Едностранното вписване в счетоводните книги се ползва със специфичната доказателствена сила по чл.182 ГПК, но само в случай, че насрещната страна не е оспорила тяхната редовност, а в случая особеният представител на ответника е оспорил верността на обективираните във фактурите данни във връзка с възражението за неизпълнение на произтичащите от договора задължения на оператора, поради което в тежест на ищеца е да осъществи пълно и главно доказване на твърдените от него обстоятелства относно изпълнение на задълженията си по сключения с потребителя договор. Поради това ищецът е длъжен да ангажира доказателства за действително потребените услуги и техния размер, за която преценка съдът не разполага със специални знания. Доказателства в изложената насока по делото не са представени. Приложените към фактурите справки „Общо потребление за мобилен/фиксиран номер” са частни документи, които изхождат от ответника и не могат да бъдат противопоставени на ищеца. Поради това, съдът намира, че тези писмени доказателства, ангажирани и изходящи от ищцовата страна, удостоверяват изгодни за „Теленор България” ЕАД гр. София факти и не могат да се ползват с доказателствена стойност за удостоверяване на обстоятелствата, че операторът реално е доставил услуги от описания в документите вид и количество на ответника, че потребителят реално е потребил описания в тези документи услуги, че такива услуги са вярно отчетени от измервателните средства на доставчика на услугите и са тарифирани съгласно условията на избрания абонаментен план Резерв 29,99, чиито параметри са уговорени в допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № ********* от 11.03.2015г., и че начислените с тези фактури суми са дължими, при което същите следва да се преценяват, наред с другите доказателства. Изрично съдебната практика на ВКС, включително и с решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, приема, че не фактурата е основание за плащане, а реално доставената и потребена услуга от ответника, като при оспорване именно този, който основава твърденията си и вземането си на тези фактури, носи доказателствената тежест за установяване на потребените от ответника услуги, тяхното правилно отчитане и тарифиране и начина на определяне на цената им. Това важи още повече, когато тези фактури не носят подписа на ответната страна. Неизпълнението на това задължение води до настъпване на неблагоприятни последици именно за ищеца.
По тези съображения, съдът намира, че твърденията на „Теленор България” ЕАД - доставчик за ползване от ответника-потребител на предоставени му от него услуги, за реалното им потребяване и то във вида и в количествата, посочени във фактура № **********/10.10.2015г. и фактура № **********/10.11.2015г. и приложенията към тях, за съответствие на начислените суми на ползвани от ответника услуги по сключения с ищеца договор, както и за дължимост на сумите, начислени по процесните две фактури, не се подкрепят от никакви други доказателства, приобщени по делото. Последиците от недоказването на основанието и размера на тези вземания следва да се отнесат във вреда на ищеца, и след като ищецът не доказва факта, от който произтичат тези вземания за предоставени на ответника мобилни услуги, както и цената им, предявеният иск по чл.415,ал.1 във вр. чл.422,ал.1 от ГПК във вр. чл.79,ал.1 от ЗЗД в тази му част, досежно неплатената част от цената на далекосъобщителните услуги, определена в общ размер от 30,42 лв. по фактура № **********/10.10.2015г. и фактура № **********/10.11.2015г., следва да се отхвърли като неоснователен.
Въз основа на приетите по делото писмени доказателства и СИЕ, съдът намира за изцяло недоказана по основание и размер претенцията на ищцовото дружество относно признаване на парично вземане за неустойка в размер на 388.16 лв. На първо място, въпреки възложената му доказателствена тежест досежно тези факти, ищецът не установява по делото наличието на твърдяното в исковата му молба основание за едностранно предсрочно прекратяване на процесния договор от страна на „Теленор България” ЕАД, кога е настъпило това прекратяване и осъществен ли е надлежно фактическият състав на същото. Действително, в процесния договор - раздел IV,т.4 от допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № ********* от 11.03.2015г., е уговорено, че в случай на прекратяване на ползване на услугите, предоставяни от оператора на потребителя през срока, посочен в чл.2 от този раздел, по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка СИМ карта/номер до края на този срок. Съдът намира за недоказано от страна на ищеца „Теленор България” ЕАД, въпреки възложената му за това доказателствена тежест, че настоящият случай да попада в тази хипотеза. В случая ищецът се позовава на клаузи в договора, допълнителното споразумение към него и в общите условия, които уреждат общо задължения за абоната. Липсват обаче каквито и да било доказателства по делото за осъществяване конкретно на фактите, изпълващи хипотезите на тези клаузи от договора. Уговореното в цитираните клаузи прекратяване на облигационната връзка поради неизпълнение, във всички случаи изисква волеизявление, изпратено от изправната и получено от неизправната страна. С получаване на изявлението облигационната връзка следва да се счита прекратена без предоставяне на срок, след изтичане на който да настъпи и прекратителния ефект. Тълкувана съгласно чл.20 от ЗЗД, клаузата регламентира неустойка, но само при разваляне, като в тази хипотеза надлежното разваляне е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка, тъй като е уговорена именно за този етап от развитието на облигационното правоотношение. Право да развали едностранно договора има само изправната страна по него. Предвид установеното по-горе, ищецът не доказва своята изправност, а именно : далекосъобщителните услуги, чиято стойност претендира да бъде заплатена от потребителя, да са действително доставени на ответника във вида и количеството, описани в горепосочените две фактури и приложенията към тях, което е съществена предпоставка за надлежното упражняване на правото на разваляне. На следващо място, доколкото не е уговорено друго, договорите подлежат на прекратяване с изявление в същата форма – чл.87,ал.1 от ЗЗД. В случая дори да се приеме, че в полза на „Теленор България” ЕАД е възникнало право, съобразно уговореното в договора, да прекрати облигационната си връзка с ответника поради неизпълнение на негови насрещни задължения, то по делото няма събрани годни писмени доказателства, които да удостоверяват, че приложената „последна покана за доброволно плащане” е редовно връчена на ответника. Поради това, приетата като писмено доказателство покана за доброволно плащане няма характер на писмено изявление за прекратяване на договора между страните, тъй като липсват доказателства да е достигнала до ответника. Дори да се приеме, че исковата молба съдържа изявление за разваляне на договора, то същото е направено след съставянето на процесната фактура № **********/10.01.2016г., с която е начислена неустойка, а освен това преписът от нея не е връчен лично на ответника, предвид призоваването му по реда на чл.47,ал.5 от ГПК, поради което към момента на начисляването на неустойка в размер от 388,16 лв. ищцовото дружество не е имало основание за това.
Не на последно място, съдът следи служебно за спазването на добрите нрави при претенция за
неустойка – т.3 от ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. дело №
1/2009г. на ОСТК на ВКС. Предвид това, че договорът за далекосъобщителни услуги
е за периодично изпълнение, от което следва и обусловеността на насрещните
престации : услугите се заплащат от потребителя, след като са предоставени от
оператора, то следва, че ако е уговорена неустойка при предсрочно прекратяване
на договора в размер на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края
на срока му, операторът ще получи имуществена облага в размер, какъвто би
получил при действащ договор, но без да предоставя услуги. По съществото си,
клаузата за неустойка замества дължимото от потребителя изпълнение на
задължението му да заплаща месечна такса, без обаче да може да ползва услугите
срещу нея, предвид прекратяването на договора (занапред). Уговорената по този
начин неустойка за предсрочно прекратяване излиза извън очертаните в закона
функции и създава условия за неоснователно обогатяване на предоставящия
услугата оператор, и като такава е нищожна, поради противоречие с добрите нрави
/в този смисъл Решение № 110/21.07.2016г. по дело № 1226/2015г. на ВКС, ТК, I
т.о., Решение № 193/09.05.2016г. по т.д. № 2659/2014г. на ВКС, I т.о., Решение
№ 219/09.05.2016г. по т.д. № 203/2015г. на ВКС, I т.о./.
Предвид изложените съображения, съдът счита, че за ищеца не е възникнало вземане за неустойка при предсрочно прекратяване на договора, и съответно искът с правно основание чл.415,ал.1 от ГПК във вр. чл.92 от ЗЗД е неоснователен. Поради това, след като по делото не установява съществуването на парично вземане на ищеца „Теленор България” ЕАД за сумата от сумата от 388.16 лв. - неустойка за предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги, за която е издадена фактура № **********/10.01.2016г., искът следва да бъде отхвърлен в тази негова част, ведно със законната лихва, считано от 18.12.2017г. до окончателно изплащане на тази сума.
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона, дадено в т.12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска по чл.415,ал.1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Предвид изхода по настоящия спор и на основание чл.78,ал.1 от ГПК, основателна се явява претенцията на ищеца за присъждане на направените по делото съдебни разноски за доплатена държавна такса в размер на /25 лв./, за възнаграждение на вещо лице /180 лв./, за възнаграждение на особен представител /300 лв./ и за платено адвокатско възнаграждение /360 лв./, общо в размер на 865 лв. в исковото производство, както и за присъждане на направените в заповедното производство разноски за платена държавна такса и за платено адвокатско възнаграждение в заповедното производство общо в размер на 385 лв., които следва да бъдат възложени в тежест на ответника съразмерно на уважената част от иска, както следва : в размер от 43,25 лв. – разноски в исковото производство, и в размер от 19,25 лв. – разноски в заповедното производство. В останалата й част, претенцията на ищеца за присъждане на разноски по делото следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. С. Н. с ЕГН **********, с адрес ***, с постоянен адрес ***, с настоящ
адрес ***, че ДЪЛЖИ заплащане на „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление : град
София, район „Младост”, ж.к. „Младост
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание
чл.415,ал.1 във вр. чл.422,ал.1 от ГПК във вр. чл.79,ал.1 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД, предявен от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление : град София, район „Младост”, ж.к. „Младост
ОСЪЖДА С. С. Н. с ЕГН **********, с адрес ***, с постоянен адрес ***, с настоящ
адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление : град София, район „Младост”, ж.к. „Младост
ОТХВЪРЛЯ претенцията по чл.78,ал.1 от ГПК, предявена от ищеца „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление : град София, район „Младост”, ж.к. „Младост
Решението подлежи на въззивно обжалване от страните, в двуседмичен срок от връчването му, пред Великотърновски окръжен съд.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК, на страните да се връчи препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ : ……...........................