№ 104
гр. С., 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20252200500130 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение
№ 194/07.03.2025г. по гр.д. № 20242230106185 по описа за 2024г. на СлРС, с
което е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че
П. Т. К., ЕГН: **********, с адрес гр. С., ул. „Й. Щ.”, бл. **, вх. *, ет. *, ап. **
НЕ ДЪЛЖИ на ОБЩИНА С., Булстат: *********, със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. „Цар Освободител“ № 1 сумата от общо 1593,74 лв. -
главница и лихви за начислен данък върху превозните средства за МПС Пежо
307, с рег. № *******, както следва: 503,34 лв. за периода от 2015 г. - 2016 г.,
от които 260,40 лв. - главница и 242,94 лв. - лихви към 03.01.2025 г. по Акт за
установяване на задължения № АУ000015-1/28.03.2017 г., както и 1090,40 лв.
за периода от 2017 г. - 2021 г., от които 657,97 лв. - главница и 432,43 лв.
лихви към 03.01.2025 г. по Акт за установяване на задължения №
АУ0018761/22.08.2022 г. и е осъдена ОБЩИНА - С. да заплати на П. Т. К.
сумата от 563,75 лв. представляваща разноски по делото.
Това решение е атакувано с въззивна жалба от ответната община,
която го счита за неправилно, необосновано и незаконосъобразно и
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Заявява, че първоинстанционният съд неправилно е интерпретирал
нормата на чл. 54 ал. 1 от ЗМДТ до 01.01.2015г., както и новата редакция на
чл. 54 ал. 1 и ал. 2 от ЗМДТ, в сила от 01.01.2015г., като е излязъл извън кръга
1
на правомощията си на граждански съд, позовавайки се на разпоредбата на
чл. 53 от ЗМДТ и заключвайки, че ищцата не дължи данък върху превозните
средства за процесния лек автомобил Пежо. Счита, че съдът в това
производство следва да изследва единствено обстоятелства, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, както разписва чл. 439 ал. 2 от ГПК. Процесният
автомобил е продаден преди издаването на актовете и ищцата е имала
правен интерес да оспори тяхната правилност и законосъобразност по
административен ред, но не го е сторила. Ищцата е била адресат на
издадените АУЗ и не се е възползвала от уредените в закона способи за
атакуване и те с влезли в законна сила. Установените с тях данъчни
задължения обвързват гражданския съд и той не може да пререшава
въпроса за дължимостта им. Развива аргументация в тази насока.
По-нататък въззивникът твърди, че неправилно първоинстанционният
съд е приложил разпоредбите на чл. 53 ал. 1 и 2 от ЗМДТ, касаещи
автоматизирания обмен на данни, тъй като същите се отнасят само за
случаите на придобиване на превозно средство, а не при настъпване на
продажба. Ако ищцата била купувач по сделката, тя нямало да има
задължение за подаване на декларация по образец в община С., но тя е
продавач по сделката от 12.06.2015г. след 2015г. е отпаднало задължението
на собствениците на придобитите превозни средства да подават данъчни
декларации по образец, освен в изрично посочените в ЗМДТ случаи. След като
купувачът е с постоянен адрес в гр. София, данните, поддържани съвместно
от МВР и МФ са изпратени по компетентност в столична община, а не в
община С. и последната не е получила информация за извършената
продажба. Така орган по прихода е издал АУЗ по реда на чл. 107 ал. 3 от
ДОПК на база на подадената данъчна декларация от ищцата по чл. 54 ал. 1
от ЗМДТ от 17.06.2014г. След като е открита данъчна партида по
отношение на лекия автомобил, собственост на данъчно задълженото лице
П. К., е започнало данъчно облагане за придобитото превозно средство,
поради което при настъпване на обстоятелство, което има значение за
данъчното облагане, то следва заинтересованото лице в 2 месечен срок от
настъпването да уведоми компетентната община, за да се закрие
партидата и да спре начисляването на данъци, съгласно чл. 14 ал.3, сега ал. 9
от ЗМДТ. Общината има утвърден образец за декларация за закриване на
партида на МПС с посочени основания, която е достъпна и на официалния й
сайт.
На следващо място въззивникът се оплаква, че съдът неправилно е
приложил и чл. 60 ал. 1 от ЗМДТ. Данъкът върху прехвърленото МПС се
дължи от ищцата до датата на покупко-продажбата, съгл. чл. 60 ал. 2 от
ЗМДТ и представя справка от информационния масив на Д“МДТ“ С. колко е
дължимият размер на данъка до 12.06.2015г., а именно – 80, 23 лв., от които
39,60 лв. главница и 40, 63 лв. лихва и тя следва да ги заплати като данъчно
задължено лице. Въззивникът се оплаква още, че съдът не може да се
2
произнася инцидентно по законосъобразността на административните
актове, освен ако той се противопостави на лице, което не е било участник в
административното производство по обжалването му. Ищцата е била
редовно уведомена за издаването на АУЗ и по свое решение не е реализирала
правото си на жалба пред горестоящия административен орган. Така
влезлите в сила АУЗ са предадени за събиране на установените с тях
публични задължения. Административният акт се ползва със стабилитет,
който не може да се оттегля, отменя и изменя по волята на издалия го
орган, а възможностите на гражданския съд се свеждат единствено до
упражняване на инцидентен контрол само относно валидността им.
Първоинстанционният съд в случая се е произнесъл по законосъобразността
им, без да има правомощия за това, докато те представляват годни
изпълнителни основания съгласно чл. 165 от ДОПК.
С оглед изложеното въззивникът моли да се отмени като неправилно
атакуваното решение и искът да се отхвърли. Претендира разноски за
двете инстанции за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда. В
условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна, тъй като казусът не
се отличава с фактическа и правна сложност и иска то да се намали до
минималния размер по Наредба №1/2004г.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания
за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по тази въззивната жалба
страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна и
развива подробни доводи, с които оборва всички релевирани с въззивната
жалба оплаквания, заявява, че първоинстанционният съд е постановил
обосновано и правилно решение, като е формирал вярна и обективна
фактическа обстановка, която правилно е привел към приложимите
материалноправни норми и е достигнал до законосъобразен извод за
недължимост на посочените в исковата молба суми. Развива подробна
аргументация в тази насока.
С оглед изложеното моли да не се уважава жалбата, а решението да
се потвърди, претендира разноски за тази инстанция, противопоставя се на
приемане на представените писмени документи поради настъпила преклузия.
В отговора няма направени нови доказателствени искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален
представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие
по чл. 32 т. 3 от ГПК – който поддържа въззивната жалба и оспорва
отговора на насрещната страна, моли да се отмени атакуваното решение и
да се постанови ново, с което отрицателните установителни искове бъдат
отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски за двете инстанции
за юрисконсултско възнаграждение, прави възражение за прекомерност на
3
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, за нея се
явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва въззивната жалба, поддържа отговора си и иска атакуваното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски за тази инстанция, представя пълномощно и договор за правна
защита и съдействие.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването,
чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението,
е пълна, обективна и правилна, поради което съгласно чл. 272 от ГПК,
препраща мотивите си към нея. Споделя като правилни и правните изводи,
до които е достигнал първостепенният съд.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Предявеният иск е с правна квалификация чл. 439 от ГПК – ищцата
оспорва с отрицателен установителен иск започналото пред ЧСИ
принудително изпълнение, с взискател община С., основаващо се на два Акта
за установяване на задължение - № АУ000015-1/28.03.2017 г. и № АУ001876-
1/22.08.2022 г., които представляват изпълнителното основание за
образуването на изпълнителното производство по изп.д. № 2028/2022 г. по
описа на ЧСИ Г. Г..
Доколкото цитираните АУЗ са издадени по реда на чл. 107 от ДОПК,
то по смисъла на чл. 14 от ДОПК „задължени лица са физическите и
юридическите лица, които са носители на задължението за данъци“, а
съгласно нормата на чл. 53 от ЗМДТ „данъкът върху превозните средства
се заплаща от собствениците /на превозните средства/“, тоест – актът за
установяване на задължение, издаван по реда на чл. 107 от ДОПК, може да
бъде съставен единствено и само спрямо лице, имащо качеството на
„задължено лице“ и в случая - по отношение на данъка за описания лек
автомобил - това е собственикът му. АУЗ, издаден срещу друго лице, не е
валиден административен акт.
В мотивите на ТР № 5 от 20.07.2010г на ОСК на ВАС е прието, че
4
макар да липсва нормативна уредба за недействителността на
административните актове - няма законови определения за нищожни или
унищожаеми административни актове - те са установени в
административноправната теория и в съдебната практика. Посочено е, че
„един административен акт е нищожен, когато е засегнат от някакъв
порок - от неспазване на изрично изисквани от закона условия за
валидността на административния акт или поради нарушаване на някое от
нормативно установените изисквания за законност на административните
актове - изброени съответно пет порока в чл. 146 АПК. Нарушението на
законовите изисквания за валидност на административния акт трябва да е
съществено, изразяващо се в обективно несъответствие между издадения
административен акт, изискванията и предписанията на закона.
При незаконосъобразните (унищожаемите) административни актове
степента и тежестта на допуснатата незаконосъобразност при издаване
на акта не са радикални нарушения на законността, като
административното решение не страда от важен, силен, тежък или
съществен порок.“
Подчертано е, че „категорични критерии не са възможни, като
преценката е с оглед на конкретни обстоятелства за допусната
нередовност на акта“.
В съдебната практика се очертават няколко хипотези на нищожност
на административния акт, с оглед приетите в ТР №5/2010г. постановки -
когато не е спазена предвидена от закона съществена форма /когато
предвидената форма обуславя съществуването на акта/; когато не е спазена
законната процедура по издаването и порокът е толкова съществен, че води
до липса на валидно волеизявление; при липса на компетентност на органа на
изпълнителната власт, автор на акта; при несъответствие с
материалноправните норми административният акт е нищожен или когато
не е спазена обвързаната компетентност на органа и той е действал извън
пределите на обвързаната компетентност, или когато като основание за
волеизявлението е посочена материалноправна норма, която е била отменена
и на практика липсва основание на акта; нищожен е и административен
акт, издаден при неправилно тълкуване на приложимата материалноправна
норма; при несъответствие с целта на закона – когато тя не би могла да
бъде постигната с волеизявлението на административен акт поради
несъответствие с нито една правна норма в действащото законодателство.
В светлината на казаното следва да се разглежда и настоящият
случай. Безспорно е установено, че ищцата е станала през 2014г. собственик
на автомобил Пежо ******* и с данъчна декларация по чл. 54 ал. 1 от ЗМДТ
от 17.06.2014г. тя е декларирала собствеността си върху него, но на
12.06.2015г., посредством нотариално заверен договор за покупко-продажба,
ищцата е прехвърлила правото на собственост на друго лице, и от този
момент то е станало носител на вещното право. За 2015г. в АУЗ от 2017г. е
отбелязано, че ищцата е внесла данък за този автомобил в размер на 79, 20
5
лв., като също там е посочен целият годишен данък в размер на 158, 40 лв.
Действалата към месец юни 2015г. законова уредба регламентира тези
правоотношения така – съгласно чл. 54 ал. 1 от ЗМДТ размерът на данъка
се определя от служител на общинската администрация въз основа на данни
от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от
Министерството на вътрешните работи, и се съобщава на данъчно
задълженото лице, а съгласно ал. 2 данните по ал. 1 се предоставят от
Министерството на финансите на общините ежедневно по описан начин и
ежемесечно – на електронен носител.
Съгласно чл. 54 ал. 4 от ЗМДТ /в редакцията към месец 06.2015г./
„Собствениците на превозни средства, с изключение на случаите по ал. 1
декларират пред общината по постоянния им адрес, съответно
седалище, притежаваните от тях превозни средства в двумесечен срок
от придобиването им.“
Съгласно чл. 51 ал. 2 от ЗМДТ „органите на Министерството на
вътрешните работи предоставят по електронен път на Министерството
на финансите данни от регистъра на пътните превозни средства.“
От своя страна чл. 60 ал. 1 от ЗМДТ предвижда, че данъкът върху
превозните средства се плаща на две равни вноски, а ал. 2 на чл. 60 разписва,
че „за превозните средства, придобити или регистрирани за движение през
текущата година, данъкът се плаща в двумесечен срок от датата на
придобиването им, съответно на регистрацията им за движение, в размер
1/12 част от годишния данък за всеки месец до края на годината,
включително месеца на придобиването, съответно на регистрацията им за
движение“, като тази норма е в сила от 2005г.
Систематичното и логическо тълкуване на цитираните разпоредби
еднозначно води до извода, че след датата на прехвърляне на превозното
средство, данъкът за него се дължи от новия собственик /включително за
месеца на прехвърлянето/, а облагането на предишния собственик се
преустановява, без значение дали регистрацията на прехвърлителя е
прекратена или не и дали новият собственик е регистрирал на свое име
превозното средство. Една от основните характеристики на данъците е
тяхната законоустановеност по основание, размер и субекти, тъй като
законът е основен източник на данъчното право и това не позволява
излизането извън тази законоустановеност при тяхното определяне.
Аргументът на въззивника, че съгласно чл. 14 ал. 3 /сега ал. 9/ от ЗМДТ
ищцата е следвало в двумесечен срок от датата на прехвърлянето да
уведоми общината, за да се закрие партидата и да спре начисляването на
данъци, не може да се сподели, тъй като тази разпоредба касае единствено
недвижимите имоти и само тяхното данъчно облагане и не подлежи на
прилагане по аналогия към облагането на превозните средства.
Доводът, че в общината има утвърден образец за декларация за
6
закриване на партида за МПС при продажбата му, а ищцата не е подала
такъв, също е неприемлив. Във връзка с развитата в тази насока
аргументация, следва да се подчертае, че дори да се приеме, че ищцата е
следвало да подаде такава декларация, но не го е направила, това не я
превръща автоматично в задължено лице относно данъка – това качество
произтича пряко от закона и се свързва единствено с факта на
принадлежност на правото на собственост до определен момент. Само
това обстоятелство е правопораждащо спрямо данъчното задължение.
Неподаването на цитираната декларация може да представлява единствено
административно нарушение, което би могло да се санкционира само по себе
си, примерно с глоба, но не може да доведе до възникване на данъчно
задължение без наличието на условията за това.
Доколкото такова задължение за прехвърлителя/продавач в закона
липсва, е недопустимо с подзаконови нормативни актове или с общински
наредби да се вменяват на гражданите задължения, по-големи от тези,
които законодателят е предвидил. Също така фактът, че новият
собственик е регистрирал автомобила по местоживеенето си, което е извън
територията на община С. и последната не е узнала за това обстоятелство,
не може да се възложи в ущърб на ищцата. Институционалните
неразбирателства и законодателните несъответствия, липсата на
хармонизация в действията на администрацията и в движението на
информационния поток между различните органи на управление, не следва да
рефлектират върху правата на гражданите и не следва да води до
утежняване на правното или имущественото им положение.
Предвид казаното е видно, че от една страна ищцата, до момента, в
който е била данъчно задължено лице, е внесла данък в размер на 79, 20 лв. за
автомобила Пежо за 2015г., което представлява точно половината от
размера на целия данък за 2015г., както е посочено в самия АУЗ. Сумите, за
които въззивникът-ответник твърди в настоящото производство, че са
дължими за 2015г. /главница и обезщетение за забава/ не следва да се взимат
предвид, тъй като изпълнителното производство е образувано за събиране
на посочените в двата АУЗ суми, сред които са и спорните относно данъка
върху лекия автомобил Пежо и техният размер не може да бъде своеволно
изменян от взискателя в съдебното производство. Съдът се ръководи от
този размер на твърдяното задължение, който е предмет на
принудителното изпълнение.
Така съдът приема, че ищцата, като задължено лице по смисъла на
относимите към спора закони, е изпълнила данъчното си задължение, като
след 12.06.2015г. за нея е отпаднало качеството „задължено лице“ и
данъчното облагане за автомобила Пежо е следвало да се преустанови.
Следователно издадените два АУЗ в частите, с които са определени
данъчни задължения на лице, което няма качеството на задължено лице, са
нищожни, тъй като приложимите материалноправни норми са неправилно
7
тълкувани, а актовете страдат от обективно несъответствие с
изискванията и предписанията на закона, тъй като не кореспондират с
действалите към момента на издаването им разпоредби, не постигат целта
на закона и това е радикално нарушение, което е накърнило съществено и
изначално правата на ищцата.
По реда на косвения съдебен контрол, съгласно нормата на чл. 17 ал. 2
от ГПК, в настоящото производство съдът може да се произнесе
инцидентно по валидността на административните актове /каквито са
АУЗ/, независимо дали те подлежат на съдебен контрол. Нищожността
следва да се оповести дори и страната да не се позовава изрично на нея.
Може да се отбележи, че е без значение неоспорването на АУЗ по
административен ред и това не може да отнеме на длъжника правото му да
оспорва изпълнението по реда на чл. 439 от ГПК. Действително в случая не
се изтъкват факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което са издадени изпълнителните основания, но самите
те /в частта, предмет на настоящия спор/, представляват невалидни
административни актове, съответно – не могат да породят валидно
данъчно задължение, респективно - публично общинско вземане, което да
подлежи на принудително събиране. От своя страна може да се счете, че
юридическият факт на започване на изпълнителното производство е
настъпил след издаването на нищожните в описаните части актове и
именно започването му е дало правен интерес на ищцата да предяви иска по
чл. 439 от ГПК, а доколкото тези актове представляват „правно нищо“ в
тези си части, поради липса на изпълняемо право, само това обстоятелство
е достатъчно, да се приеме, че отрицателният установителен иск е
основателен и следва да се признае недължимостта на сумата общо 1593,
74 лв. - главница и лихви за начислен данък върху превозно средство – лек
автомобил Пежо 307, с рег. № *******, както следва: 503, 34 лв. за периода
от 2015г. - 2016г., от които 260, 40 лв. - главница и 242, 94 лв. - лихви към
03.01.2025г. по АУЗ № АУ000015-1/28.03.2017г., както и 1090, 40 лв. за
периода от 2017г. - 2021г., от които 657, 97 лв. - главница и 432, 43 лв. лихви
към 03.01.2025 г. по АУЗ АУ001876 1/22.08.2022г.
Като е достигнал до същите крайни изводи, първоинстанционният съд
е постановил правилно решение, което следва да се потвърди, а въззивната
жалба – да се остави без уважение.
С оглед изхода на процеса в тази инстанция отговорността за разноски
следва да се възложи на въззивника, който понесе своите както са направени
и заплати тези на въззиваемата в размер на 500 лв. за адвокатско
възнаграждение, като съдът счита, че няма основание то да бъде
намалявано, тъй като кореспондира с характера и сложността на спора,
съответства на обема на положените процесуални усилия и не е прекомерно
с оглед цената на иска и минималните размери на адвокатските
възнаграждения по наредба №1/2004г.
8
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 194/07.03.2025г. по
гр.д. № 20242230106185 по описа за 2024г. на СлРС.
ОСЪЖДА община С. да заплати на П. Т. К. направените разноски по
делото за въззивното производство в размер на 500 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9