РЕШЕНИЕ
№ 238
гр. Тутракан, 14.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТУТРАКАН в публично заседание на шести
декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Огнян К. Маладжиков
при участието на секретаря Светлана Н. Генчева Гвоздейкова
като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Гражданско дело №
20233430100361 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по редовна и допустима искова молба с вх.№
2924/14.07.2023 на „Б. Д.“ АД с ЕИК *** против Р. А. И. с ЕГН********** за
осъждането му да плати парична сума по договор за потребителски кредит.
Предметът му е осъдителна претенция по реда на чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3
ГПК за вземане, за което първоначално се е развило производство по чл. 417
ГПК, завършило с Разпореждане № 326/25.04.2023 по ч.гр.д.№ 173/2023 на
Районен съд Тутракан за частичен отказ да се издаде заповед за изпълнение,
потвърдено с Определение № 304/03.07.2023 по в.ч.гр.д.№ 194/2023 на
Окръжен съд Силистра.
Подсъдността на делото на Тутраканския районен съд се определя от
цената на иска, която е 2415,10 лева, и от настоящия адрес на потребителя,
който е в с. Зафирово, общ. Главиница, станал известен от служебна справка
на съда в НБД „Население“ – чл. 113 ГПК.
Доплатена е държавната такса от 48,30 лева върху цената на иска.
Исковата молба е подадена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, който
тече от влизането в сила на Разпореждане № 326/25.04.2023 по ч.гр.д.№
173/2023, на 03.07.2023 г.
С исковата молба се претендират: главница 690,21 лева; възнагР.телна
лихва 890,06 лева, изчислена за времето от 15.07.2021 до 03.08.2022 г.;
обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) 34,07 лева за периода от
15.08.2021 или от 03.08.2022; обезщетение за забава 680,76 лева за периода
1
04.08.2022-04.04.2023; разходи за изискуем кредит 120 лева, дължими по
договор за кредит за текущо потребление от 20.11.2020 г.
Ищецът „Б. Д.“ АД твърди, че е титуляр на така посоченото вземане,
възникнало от процесния договор. Излага доводи в тази насока. Моли за
уважаване на осъдителния иск. Претендира разноски.
Ответникът Р. И. не депозира писмен отговор.
В съдебното заседание ищецът се представлява от юрисконсулт, който
поддържа иска; ответникът не се явява и не се представлява.
Съдът намира от фактическа и правна страна следното:
Искът е с правна квалификация по чл. 430, ал. 2 ТЗ във вр. чл. 240, ал. 1
и 2 и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите във връзка със Закона за
потребителския кредит.
От приложените писмени доказателствени средства и приетото
заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза съдът
установява, че на 20.11.2020 г. между страните е сключен Договор за кредит
за текущо потребление. Договорът е потребителски и приложим към него е
Законът за потребителския кредит. Уговорени са: главница 10000 лева, срок
за издължаване 120 месеца, при годишен лихвен процент 9,09% и ГПР 9,44%.
В погасителния план е посочен ГЛП 8,09%.
Ответникът е изпаднал в забава при изплащането на дълга, което е
провокирало кредиторът да обяви оставащата главница за предсрочно
изискуема. Волеизявлението е връчено чрез ЧСИ по реда на чл. 47 от ГПК,
чрез залепяне на уведомление на 20.07.2022 г., с изтекъл 14-дневен срок за
получаване на писмото на 03.08.2022 г. Към тази дата просрочието, според
заключението на вещото лице, е 353 дни. Съдът приема, че волеизявлението е
валидно направено с възникнали от това последици – целият остатък от
неплатения дълг е станал изискуем на 03.08.2022 г. Предмет на делото е
установяването на точния му размер, в т.ч. по компоненти и дали същите
съответстват на сумите, за които съдът по заповедното производство е
постановил отказ да издаде заповед за изпълнение, респективно и осъждането
на ответника за тях.
За разликата между ГЛП в договора и погасителния план, в полза на
потребителя, за чиито интереси съдът следи служебно, е указано на вещото
лице да използва в изчисленията си по-ниския процент. Видно от
обстоятелствената част на експертното заключение, при спазване на
указанието за ползване в изчисленията на ГЛП 8,09% и отчитане на
заложените разходи за 50 лева еднократна такса за разглеждане и одобряване
на кредита и месечните такси от 4,50 лева за обслужване на разплащателната
сметка, ГПР е 9,4333%, което според съда е точно посоченият в договора
9,44%. Оттук и извода, че годишният лихвен процент, който е по договор
9,09%, се явява техническа грешка, тъй като, ако същият беше участвал в
изчисленията, ГПР със сигурност щеше да е по-висок 9,44%. Ето защо,
указанието за прилагане на по-ниския лихвен процент, който е в погасителния
план, освен в полза на потребителя, се явява и реално договорения между
2
страните и именно той е бил съобразяван от кредитодателя, когато е правил
своите изчисления за ГПР.
Съдът не съобразява посоченото от вещото лице повишаване на таксата
за обслужване на разплащателната сметка от 4,50 лева на 4,95 лева от януари
2021 г., тъй като преценката за съответствието на договора със законовите
изисквания, трябва да се направи към момента на сключването му. Едва
тогава, ако договорът е действителен, следва да се съобразяват настъпилите
по обективни и/или субективни причини промени в договорените параметри.
Заключението на вещото лице, което съдът приема за пълно,
обосновано и компетентно, е дадено, че в ГПР от 9,44% не е включена
ежемесечната застрахователна премия от 8,05 лева, която е отразена в
погасителния план. Опровергано се явява твърдението на ищеца в молбата му
с вх.№ 3372/09.08.2023, че ГПР от 9,44% отчита този разход в съответствие с
чл. 7.1. от Общите условия по договора за заем. Впрочем, това твърдение
противоречи на информацията след подписите под погасителния план, че
застраховката не е задължително условие за получаване на кредита, защото в
чл. 7.1. от ОУ, макар да не са упоменати изрично застрахователните премии, а
най-общо „такси за допълнителни услуги, ползването на който представляват
изпълнение на условия за получаване на преференциална лихва по кредита“,
явно е целено от банката кредитор да не се включва застрахователната
премия, позовавайки се именно на чл. 7.1. от ОУ. Такива стремежи са
незаконосъобразни. Видно от приложения сертификат по застраховка
„Кредитна защита“ и от съгласието за присъединяване към нея, застраховащ
и ползващ се от застрахователните плащания при настъпване на
застрахователните рискове е банката кредитор, която действа и като
застрахователен агент по договор сл.№ **********. При това положение, и
след като застрахователната сума е включена в погасителния план, за същата
не може да се приеме на основание § 1, т. 1 от ДР към ЗПК, че е разход, който
не е задължителен за сключването на договора за кредит при конкретните
условия.
В тази връзка съдът намира, че в текста на § 1, т. 1 от ДР към ЗПК е
пропуснато онова, което се съдържа в чл. 3, б. „ж” на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити: че за да не се включва към общия
разход по кредита застрахователната премия, предоставената услуга освен да
не е задължителна за отпускането на самия заем, не трябва да е
задължителна за получаването на кредита при предлаганите условия.
Въпреки неточното транспониране на директивата, смисълът и е запазен в
̀
ЗПК. Правоотношението е потребителско и попада в обхвата на правото на
Европейския съюз, което позволява нормите на Директивата да служат за
съответно тълкуване на вътрешната правна норма. Освен това, в образеца на
Стандартния европейски формуляр (Част III, т. 3) е възпроизведено точно
това условие, което означава, че националният законодател не се е отказал от
него. Като допълнителен аргумент, икономическата логика е такава, че
обезпечените кредити са по-ниско рискови от необезпечените, а нивото на
риска има значение за размера на лихвата. При положение че кредиторът има
3
качеството на застрахователен посредник, който е предложил и е сключил
договора за застраховката между длъжника и застрахователя, и при
положение че самият кредитор е ползващото се по нея лице, би било
неоснователно да се приеме, че процесната застраховка е нямала значение за
отпускането на заема при конкретните условия. В тази връзка съдът обръща
внимание на съображение № 20 от Директивата, според което следва да се
оцени обективно доколко кредиторът реално е информиран за разходите
предвид изискванията за професионално усърдие. Щом договорът,
застраховката и изобщо всички документи по заема са подписани на една и
съща дата – 20.11.2020 г., и от един и същи служител на банката – Юксел
Ресми Хамза, обективната оценка на тези факти сочи на извода, че
кредитодателят е бил реално информиран за разходите, които следва да
направи потребителят за получаването на заема при конкретните условия. Ето
защо ежемесечният разход от 8,05 лева е следвало да се включи към общите
разходи по заема, оттам и при изчислението на ГПР.
Заключението на вещото лице е, че реалният ГПР, добавяйки този
разход, е 11,0387%. Разликата е (11,0387 – 9,44) = 1,5987%.
Тутраканският районен съд съобразява, че банковите служители, когато
оферират даден кредит, ползват калкулатори за изчисляване на погасителните
вноски и ГПР, съобразно изходните параметри (условия), които договарят.
Възможно е различните калкулатори да имат разлика в настройките за
закръгляния, които да резултират в сгрешен ГПР. Те обаче биха били
минимални, ако причината е само в настройките за закръгляне. Ето защо,
дори да има отклонение между действителния размер на ГПР и договорения,
която разлика да е в ущърб на потребителя, от значение е дали ГПР е
заблуждаващ. Противното, ако се приеме, че всякакво отклонение, било то и
абсолютно минимално, води до невъзможност ГПР да изпълни функцията си
на стандартизиран показател за сравнение между различни кредитни оферти,
би бил несправедлив от гледна точка на добросъвестния кредитодател.
Критерии за това, коя стойност е минимална и коя съществена, няма: нито
законови, нито изведени от практиката. Затова Тутраканският районен съд
възприема такива по съображения, изведени от общото начало за
справедливост в гражданския оборот – чл. 5, изр. 2, пр. 1 от ГПК, приемайки
че когато разликата между действителния ГПР и договорения е повече от 1/10
от последния, ГПР не би могъл да изпълни функциите си на стандартизиран
показател за сравнение между различни кредитни оферти. Този критерий не
съобразява разликата на процента ГПР в абсолютна стойност (като процентни
пунктове), тъй като при кредити, които са с нисък ГПР, разлика от 1-2% може
да е твърде съществена за вземането на потребителско решение, докато
същите 1-2% при т.нар. „бързи кредити“, които са високолихвени, по-скоро
не биха имали такова значение.
Установената разлика от 1,5987% се явява с повече от 1/10 от
договорения ГПР 9,44%, а именно 1,5987 / 9,44 = 1,69/10, поР. което съдът
приема, че невключването на застрахователната премия към общите разходи
по заема, а оттам и в ГПР, е довело до невъзможност последният да изпълни
функциите си на стандартизиран показател за сравнение между различни
4
кредитни оферти, което се приравнява на липсващ в договора ГПР. Оттук и
на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съдът приема, че
процесният договор за потребителски кредит е недействителен.
На основание чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
заема, но не дължи лихва или други разходи по него.
Заключението на вещото лице е, че сумата по главницата от 10000 лева
е предоставена на кредитополучателя по разплащателната му сметка на
20.11.2020 г. Съдът обаче изключва от нея 50-те лева такса за разглеждане и
отпускане на заема, тъй като това е присъщата на професионалния
кредитодател дейност и попада в забраната по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК за
събиране на такси, свързани с усвояване на кредита. Остатъкът от 9950 лева е
изтеглен на каса на 20.11.2020 г, видно от извлечението по разплащателната
сметка, което е приложено към заключението на вещото лице.
След подробно запознаване него, което е за периода от отпускане на
заема до 27.10.2023 г., съдът установява, че по същата сметка е усвоен и друг
заем, а погасителните плащания за двата, както и погашенията за
застрахователните премии по две отделни застраховки към „Групама
животозастраховане“ ЕАД – чрез директен дебит, са ясно разграничени за
кой от кредитите се отнасят. Затова съдът е съгласен със заключението на
вещото лице, че по процесния заем са направени плащания в общ размер на
1037,41 лева, но те не са единствените. Към тях трябва да се добавят и осем
вноски по 8,05 лева към „Групама животозастраховане“ ЕАД, общо 64,40
лева, които са преведени чрез директен дебит, тъй като същите попадат в
хипотезата на „други разходи по кредита“ по чл. 23 от ЗПК, които не се
дължат. Общата платена сума по процесния заем е 1037,41+64,40 = 1101,81
лева.
Така, при чиста сума, от която се е възползвал длъжника, 9950 лева, и
погасени 1101,81 лева, разликата е 8848,19 лева. Това е размерът на
дължимата главница по заема, на осн. чл. 23 от ЗПК.
Съдът вече е издал Заповед № 89 за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 25.04.2023 по ч.гр.д.№ 173/2023 на
ТнРС, при това за по-голяма сума, а именно 8875,20 лева. Ето защо,
претендираната в настоящото исково производство главница в размер на
690,21 лева се явява недължима, а искът за нея – неоснователен.
Що се отнася до останалите компоненти на претендирания дълг, те
също са недължими на осн. чл. 23 от ЗПК. Тоест, исковата молба е изцяло
неоснователна и следва да се отхвърли.
Водим от гореизложеното, Тутраканският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ осъдителния иск на „Б. Д.“ АД с ЕИК *** против Р. А. И. с
5
ЕГН ********** да плати:
главница 690,21 лева, представляваща разликата между сумата от
8875,20 лева, за която е издадена Заповед № 89 за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
25.04.2023 по ч.гр.д.№ 173/2023 на ТнРС, и претендирания в заповедното
производство размер от 9565,41 лева;
възнагР.телна лихва 890,06 лева, изчислена за времето от 15.07.2021 до
03.08.2022 г.;
обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) 34,07 лева за периода
от 15.08.2021 или от 03.08.2022;
обезщетение за забава 680,76 лева за периода 04.08.2022-04.04.2023;
разходи за изискуем кредит 120 лева,
претендирани като дължими по договор за кредит за текущо потребление от
20.11.2020 г., за които суми е постановено Разпореждане № 326/25.04.2023 по
ч.гр.д.№ 173/2023 на Районен съд Тутракан с отказ за издаване на заповед за
изпълнение, потвърдено с Определение № 304/03.07.2023 по в.ч.гр.д.№
194/2023 на Окръжен съд Силистра.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Окръжен
съд Силистра.
Съдия при Районен съд – Тутракан: _______________________
6