Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Варна, 17 септември 2020 година..
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД,
Гражданско отделение – първи състав, в открито съдебно заседание проведено на тридесет
и първи август две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН
ШАКИРОВА
като разгледа докладваното от съдия Красимир
Василев,
в.гр.дело
№ 1369 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е
въззивно и е образувано е по въззивна жалба на адв.Д.П. /ВАК/, като процесуален
представител на И.И.М. против Решение № 1490 от 09.04.2020 година, постановено
по гр.дело № 10 500/2019 година на ВРС, с което съдът е отхвърлил предявения от
ищцата иск против Община – град Варна, за приемане на установено в отношенията
между страните, че ответника не е собственик на ПИ с идентификатор 10135.3511.319 по КККР, одобрени със
заповед №РД-18-64/16.05.2008г. на изпълнителен директор на АГКК, с площ от
504кв.м., находящ се в *** при граници на имот: ПИ 10135.3511.342,
10135.3511.320, 10135.3511.444 и 10135.3511.318, на осн. чл.124 от ГПК и с
което ищцовата страна е била осъдена да заплати разноски, в размер на 700 лева,
на осн. чл.78, ал.2 от ГПК.
С жалбата си
въззивницата моли съдът да отмени атакуваното решение, като неправилно и
противречащо на наличните по делото доказателства.Излагат се доводи, според
които съдът превратно е тълкувал както закона, така и представените от тях
писмени и гласни доказателства.Излага се още, че наличните по делото свидетели
дават основание да се приеме, че ищцата е станала собственик на имота по
давност, каквито са твърденията й.
В срока по чл.263 от ГПК против жалбата е бил депозиран отговор от страна на Община – град Варна,
чрез ю.к.Ц., с които те настояват решението да бъде потвърдено.
В съдебно заседание
по делото въззивницата М., редовно призована, не се явява, но чрез адв.П.
поддържа въззивната си жаба на сочените в нея основания.
Въззиваемата страна –
Община – град Варна, редовно призована, се представлява от ю.к.Ц., която
оспорва жалбата и моли съдът да потвърди решението.
За да се произнесе по спора, като се запозна
с материалите по делото и застъпените от страните становища, ВОС намери за
установено следното:
Пред ВРС И.И.М. излага факти и обстоятелства, според които е придобива по
давност следния недвижим имот: Поземлен имот с идентификатор 10135.3511.319
по КККР, одобрени със заповед №РД-18-64/16.05.2008г. на изпълнителен директор
на АГКК, с площ от 504кв. м., трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг обществен обект,
комплекс, стар идентификатор: няма,
номер по предходен план: 5110319,
при съседи: ПИ 10135.3511.342, 10135.3511.320, 10135.3511.444 и 10135.3511.318,
като началото на владението е установено през 2000 година,
в трайно установените му граници и то е упражнявано непрекъснато,
необезпокоявано и явно до настоящия момент.Според ИМ през 2018
година ищцата е направила опит да се снабди със н.а. по обстоятелствена
проверка, но Община – Варна е съставила АЧОС №10061 за за ПИ
10135.3511.319, които е бил вписан в Службата по
вписванията - №48, том II, вх.рег. №620, дело №257/16.01.2018г.Ищцата сочми, че общинските власти са актували имота на основание чл.2, ал.1,
т.2 от ЗОС вр. §42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС.Според ищцовата страна
Община – Варна не е придобила собствеността върху процесния имот, т.к. не е бил
осъществен нито един от способите и основанията, посочени в нормата на чл. 2 от
ЗОС.По тази причина намира, че следва да се приеме за установено в отношенията
между тях, че ответната страна не е собственик на спорния имот.
Община – град Варна е оспорила исковата претенция, като е изложила
аргументи, съобразно които процесния имот е бил одържавен, и обезщетението
изплатено на предходния собственик.Приема, че претенцията се явява
неоснователна и настоява да се отхвърли.Прилага писмени доказателства, според
които процесния имот е бил с № ПИ 99 по
КП от 1986г. на ж.к.Възраждане IV м.р. със Заповед № 3789/01.12.1989г. на
Председателя на ИК на ОбНС-Варна; че е бил отчужден от П.С.Т.за предвиденото по ЗРП мероприятие „Детски дом IV
м.р.-„Възраждане“; че със Заповед №767/12.04.1990г. на
Председателя на ИК на ОбНС- Варна, горепосочената е обезщетена с тристайно
жилище ап.19 в жилищен блок ***м.р, с което процедурата
по отчуждаване е приключила и имотът е станал общинска собственост.
ВРС е отхвърлил претенцията, като е намерил, че процесния имот е общинска
собственост и по отношение на него ищцата не може да се позове на давност.
При тези данни становището на съда е
следното:
Съобразно
разпоредбата на чл.124 ГПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването
или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има
интерес от това. Правният интерес е положителна процесуална предпоставка от
категорията на абсолютните, за която съдът е длъжен да следи служебно във всяко
положение на делото. В конкретния случай предявения отрицателен
установителен иск за собственост е
допустим от гледна точка на изискването за правен интерес, предвид твърденията,
подкрепени с доказателства, че ищецът вероятно се легитимира като собственик на
оригинерно основание на процесния имот, и съобразно установеното обстоятелство,
че ответникът Община Варна му оспорва това право, обективирано в съставения
АЧОС № 10061 от 09.01.2019 година.Предвид изложенот и при положение, че ищата е
във фактическа власт на спорния имот, съдът намира, че е налице правен интерес
от предявения иск, като от преценката на ищеца зависи каква форма на защита на
твърдяното му да е накърнено субективно право да избере – положителен или
отрицателен установителен иск за собственост. В случая, успешното провеждане на
отрицателен установителен иск за собственост върху спорния имот срещу общината
би било предпоставка /не единствена/ същият да се снабди с к. н. а. за
собственост на имота по обстоятелствена проверка. По тези съображения съдът
намира, че предявения отрицателен установителен иск за собственост е допусим и
подлежи на разглеждане по същество.
Характерното
за този вид защита – отрицателен установителен иск за собственост, предмет на
изследване в процеса, е правото на собственост на ответника. В случая в тежест
на ответника е да докаже, че е собственик на процесния имот, като освен това
същият е длъжен да изчерпи всички свои възражения, респ. да изчерпи всички
основания, на които твърди, че е собственик, а ищецът трябва да докаже
твърденията си за фактите, които изключват това право.
Според
изложеното общинските власти те са придобили процесния имот по силата на закона
– § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, ДВ, бр. 96/1999 год., като преди това имотът е бил
държавна собственост, придобит от държавата след проведено отчуждаване по реда
и при условията на ЗТСУ /отм./.В тази връзка по делото са налични писмени
доказателства - Заповед № 3789 от
01.12.1989 година по чл.98 от ЗТСУ /отм./, с които процесния имот – тогава под
№ 99 се отчуждава от лицето П.С.Т.и за тази цел с Допълнителна Заповед № 767 от
12.04.1990 година същата е била обезщетена с жилище, находящо се в град Варна,
бл.79, ап.9, ет.2, вх.Вв к-с „Възраждане“.Наличен също така е и Оценителен
протокол от 08.11.1989 година /вж.л.25/.Установено е също така, а не се и спори
от страните, че по отношение на процесния имот не е бил съставян АДС, няма
извършвано възстановяване по реда на ЗВСНОИ,ЗПИНМ,ЗТСУ и други закони.
Според
даденото от вещото лице и неоспорено от страните заключение по СТЕ имота
предмет на настоящия спор е идентичен с имота предмет на отчуждителното
мероприятие. Вещото лице също така е посочило, че съгласно изследваните от него
планове имота винаги е бил отреден за детска градина, като това безспорно
представлява обществено мероприятие по смисъла на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС.
С
оглед на данните по делото, ВОС приема,
че процесният имот е отчужден с влязла в сила заповед по чл. 98 от ЗТСУ /отм./.Тази
заповед се ползва с вещен ефект и с влизането й в сила собствеността върху
отчуждения имот преминава върху Държавата, като без правно значение е
обстоятелството, кой е бил действителния собственик на отчуждения по реда на
ЗТСУ /отм./ имот. В случая ищовата страна, претендира да го е давностила за
периода от 2000 година до настоящия момент.В АЧОС № 10061 от 09.01.2019 година
обаче е удостоверено, че Общината претендира да е собственик на основание § 42
от ПЗР на ЗОС - ДВ бр. 96/1999 г., т. е. като имот - частна държавна
собственост. При това положение, следва, че на заявеното от ищцата придобивно
основание "давност" по чл.79 ал.1 от ЗС, ответникът противопоставя
възражението за неприложимост на такъв придобивен способ, с оглед разпоредбата
на чл.86 от ЗС - редакция 1951 г. и редакция ДВ бр. 31/1990 г. С допълнението
на разпоредбата, ДВ бр. 33/1996 г., в сила от 1.06.1996 г., ограничението е
редуцирано само за имоти - публична държавна и общинска собственост, какъвто не
е настоящият имот. Наред с това обаче съгласно § 1 от ЗД на ЗС ДВ.бр.46/2006
година е спряна давността за придобиване на държавни и общински имоти за срок 7
месеца, считано от 31.5.2006 г. При тази нормативната уредба въззивният съд е
редно да прецени дали ищцата може да се позовават на десетгодишна придобивна
давност по чл.79 ал.1 от ЗС спрямо Общината, респективно нейният праводател
държавата, която е започнала да тече от 2000 година.От 2000 година до 2006 година не е изтекъл предвидения в
закона 10 годишен давностен срок, предвид наложения мораториум с нормата на § 1
от Закона за допълнение на Закона за собствеността, ДВ, бр. 46 от 2006 г., в
сила от 1.06.2006 г., изм., бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., в сила от
31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г., според която давността за придобиване на държавни и
общински имоти спира да тече до 31
декември 2022 година, каквато е и настоящата редакция. Без значение е
твърдяното от ищцовата страна, че липсата на проведено мероприятие би могло да
закрепи протичането на давностния срок.С влизане в сила на ЗИД на ЗОС, ДВ, бр.
96/05.11.1999 год., по силата на § 42 от ПЗР на цитирания закон и съобразно
установеното по делото, че процесният имот попада в предметния обхват на тази
разпоредба, съдът приема, че Община Варна се легитимира като собственик на
имота.
Ето
защо и с оглед на горното, ВОС намира, че решението е правилно, по същество
отговаря на наличните доказателства.
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1490 от 09.04.2020 година, постановено по гр.дело №
10 500/2019 година, по описа на ВРС, тридесет и първи състав.
Решението подлежи на
обжалване пред състав на Върховен Касационен Съд на Р България, в едномесечен
срок от съобщаването на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: