О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№…………../04.06.2018
г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХІІ състав, в закрито заседание на
четвърти юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРИНА
ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията
гр.дело № 5620/2018 г. по описа на
Районен съд, град Варна, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 130 ГПК.
Образувано е по предявени искови претенции
от страна на Л.А.И., ЕГН **********, адрес: *** срещу „В.Е.Д.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:*** с искане да се признае за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1089,54 евро /2130,92 лева/, представляваща част от неизплатено трудово
възнаграждение и дължими командировъчни разходи по договор № 22/16.09.2016 г.
за изпълнение на длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече
тона“, дължима за периода 01.10.2017 г. до 31.10.2017 г., за които е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2315/2018 г. по описа на Районен съд, град
Варна.
Съдът изиска служебно гр.д. №
5622/2018 г. по описа на Районен съд, град Варна и гр.д. № 5621/2018 г. по
описа на Районен съд, град Варна.
Производството по гр.д. № 5622/2018 г.
по описа на Районен съд, град Варна констатира, че производството по
горепосоченото дело е образувано с оглед предявени от Л.А.И., ЕГН **********,
адрес: *** срещу „В.Е.Д.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:*** искови претенции, с които иска да се признае за установено в
отношенията между страните, че ответника дължи на ищеца сумата от 1443,78 евро,
възлизаща на 2829,76 лева, представляващи част от неизплатено трудово
възнаграждение и дължими, но неизплатени командировъчни разходи по договор № 22/16.09.2016
г. за изпълнение на длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече
тона“ за периода 01.11.2017 г. до 31.11.2017 г., за които е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 2308/2018 г. по описа на ВРС.
Производството по гр.д. № 5621/2018 г.
по описа на Районен съд, град Варна е образувано по предявени от Л.А.И., ЕГН **********,
адрес: *** срещу „В.Е.Д.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:*** искови претенции, с които иска да се признае за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1600 евро,
възлизаща на 3129,28 лева, представляващи част от неизплатено трудово
възнаграждение и дължими, но неизплатени командировъчни разходи по договор №
22/16.09.2016 г. за изпълнение на длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил
– 12 и повече тона“ за периода 01.12.2017 г. до 31.12.2017 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2309/2018 г. по описа на ВРС.
С определение № 5412/14.05.2018 г. по
гр.д. № 5620/2018 г. по описа на Районен съд, град Варна състав на съда съедини в общо производство гр.д. №
5621/2018 г. по описа на Районен съд, град Варна и гр.д. № 5622/2018 г. по
описа на Районен съд, град Варна и гр.д. № 5620/2018 г. по описа на Районен
съд, град Варна за общо разглеждане и произнасяне на общо решение, на основание
чл. 213 ГПК.
След запознаване с издадените заповеди
за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2315/2018 г. по описа на
Районен съд, град Варна, ч.гр.д. № 2308/2018 г. по описа на Районен съд, град
Варна и ч.гр.д. № 2309/2018 г. по описа на Районен съд, град Варна, съдът с
разпореждане № 18283/14.05.2018 г. остави производството без движение като даде
конкретни указания относно констатираните нередовности.
В указания едноседмичен срок от
получаване на горецитираното разпореждане, ищецът
чрез процесуалния си представител, с валидно учредена представителна власт,
видно от представените към заявленията пълномощни по ч.гр.д. № 2315/2018 г. по
описа на Районен съд, град Варна, ч.гр.д. № 2308/2018 г. по описа на Районен
съд, град Варна и ч.гр.д. № 2309/2018 г. по описа на Районен съд, град Варна,
депозира уточнителна молба. С нея посочва, че сумата
от 1089,54 евро /2130,92 лева/, представляваща част от неизплатено трудово
възнаграждение и дължими командировъчни разходи по договор № 22/16.09.2016 г.
за изпълнение на длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече
тона“, се претендира за периода 01.10.2017 г. до 31.10.2017 г., а сумата от 1443,78
евро, възлизаща на 2829,76 лева, представляващи част от неизплатено трудово
възнаграждение и дължими, но неизплатени командировъчни разходи по договор №
22/16.09.2016 г. за изпълнение на длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил
– 12 и повече тона“ се претендира за периода 01.11.2017 г. до 31.11.2017 г., а
сумата от 1600 евро, възлизаща на 3129,28 лева, представляващи част от
неизплатено трудово възнаграждение и дължими, но неизплатени командировъчни
разходи по договор № 22/16.09.2016 г. за изпълнение на длъжността „шофьор на
тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“ се претендира за периода 01.12.2017
г. до 31.12.2017 г.
Съдът
след запознаване с материалите по делото, констатира следното от фактическа и
правна страна:
По ч.гр.д. № 2308/2018 г. по описа на
Районен съд, град Варна е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
№ 1174/14.02.2018 г., с която е разпоредено „В.Е.Д.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на
сумата от 1446,86 евро, възлизаща на 2829,76 лева, представляващи част от
неизплатено трудово възнаграждение за месец ноември 2016 г. по договор за
изпълнение на длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“.
По ч.гр.д. № 2309/2018 г. по описа на
Районен съд, град Варна е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
№ 1174/14.02.2018 г., с която е разпоредено „В.Е.Д.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на
сумата от 1600 евро, възлизаща на 3129,28 лева, представляващи дължимо трудово
възнаграждение за месец декември 2016 г. по договор за изпълнение на длъжността
„шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“.
По ч.гр.д. № 2308/2018 г. по описа на
Районен съд, град Варна е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
№ 1174/14.02.2018 г., с която е разпоредено „В.Е.Д.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на
сумата от 2130,92 лева, представляващи част от неизплатено трудово
възнаграждение за месец октомври 2016 г. по договор за изпълнение на длъжността
„шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“, заедно със законната
лихва от датата на сезиране на съда 14.02.2018 г. до окончателното изплащане на
сумата.
За допустимостта на установителния иск по чл. 422 ГПК е необходимо да е налице
пълен идентитет на претенциите, заявени в двете
производства /заповедното и исковото/ – по основание, размер и период,
доколкото в исковото производство се установява дължимостта
именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е
издадена заповед за изпълнение.
Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК е специално и е пряко обвързано
със заповедното такова по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка обвързаност е свързана
с обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на исковото производство
е да се установи вземането на ищеца от ответника - длъжник, така, както същото
е заявено в заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение.
Изложеното е основание да се приеме, че искът по чл. 422 ГПК трябва да има за
предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в заповедното
производство дълг. Сочената идентичност е изискване, процесуална предпоставка,
както за редовността на иска, респективно за надлежното сезиране на съда, така
и за допустимостта на предявената претенция. Това е така, тъй като с решението
по този иск ще бъде признато или отречено същото право, за което е издадена
заповедта, поради което в заявлението за издаването й трябва да бъдат посочени
всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването и
съществуването на вземането. Съдът, който разглежда предявения по реда на по
чл. 422 ГПК иск, следва да съобрази, че с него кредиторът продължава защитата
си по повод направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради
което не може да променя материалноправната
характеристика на вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното
в заповедното производство. Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното материално субективно право съобразно
неговата индивидуализация, въведена от кредитора, съответно – ищеца по иска за
съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените
основание и петитум.
В настоящия случай, подобен идентитет не е налице, дори напротив. При липса на
идентичност в произнасянето на съда по заповедното и исковото производство, би
се стигнало до недопустимо разминаване в претенциите. Отделен е въпросът, че
правото на защита на длъжника би било сериозно накърнено. В конкретния случай,
не е налице идентитет на претенциите, заявени в двете
производства по основание и по период. В заповедното производство сумите се
претендират като незаплатено трудово възнаграждение за месеците октомври,
ноември и декември 2016 г., а в исковото производство сумите се претендират
като част от неизплатени трудови възнаграждения и командировъчни разходи за
месеците октомври, ноември и декември 2017 г. С депозираната уточнителна молба тези разминавания не са отстранени.
С оглед гореизложеното не е налице
пълен идентитет между заявлението и исковата молба.
Това е така, защото искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на исковото
производство е да се установи вземането на ищеца от ответника - длъжник, така,
както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената заповед за
изпълнение. Индивидуализацията на претендираните
вземания по основание, размер и период са съществени, тъй като в случай, че
бяха посочени в правилните им размери и периоди, длъжникът можеше да не възрази
срещу издадените заповеди. Въпреки дадените указания, ищецът не мотивира и
правен интерес от установителни искове по чл. 422 ГПК
във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК за дължимост
на процесните вземания, за които има издадени
заповеди за изпълнение.
Ето защо и, на основание чл. 130 ГПК,
производството по делото следва да се прекрати, тъй като така предявените
искове са недопустими.
Съгласно т.13 от ТР № 4/18.06.2014 г.
на ВКС, ОСГТК, издадените заповеди за изпълнение подлежат на обезсилване при
прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ.
чл. 415, ал. 1 ГПК, с изключение на случая на прекратяване на производството по
делото при сключена съдебна спогодба или ако исковият съд приеме, че заповедта
за изпълнение е влязла в сила. Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение,
издадена по чл. 410, съответно по чл. 417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист
по чл. 418 ГПК при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на
чл. 415, ал.1, вр. с чл. 422 ГПК, е съдът в исковото
производство, който е постановил определението за прекратяване.
С оглед гореизложеното следва да бъдат
обезсилени издадените заповеди за изпълнение по ч.гр.д .№ 2315/2018 г. по описа
на Районен съд, град Варна, по ч.гр.д. № 2308/2018 г. по описа на Районен съд,
град Варна и по ч.гр.д. № 2309/2018 г. по описа на Районен съд, град Варна.
Поради прекратяване на производството
по настоящото дело и при съблюдаване на постановките на ТР № 4/18.06.2014 г. на
ВКС, ОСГТК указания, съдът дължи произнасяне и по направените в заповедното
производство разноски от страна на ответника, поискани своевременно с
депозираните възражения по всяко от частните граждански дела. Съгласно
представените договори за правна защита и съдействие от 27.02.2018 г. по
ч.гр.д. № 2308/2018 г. по описа на Районен съд, град Варна /л.14/; от
27.02.2018 г. по ч.гр.д. № 2309/2018 г. по описа на Районен съд, град Варна
/л.16/; и от 27.02.2018 г. по ч.гр.д. № 2315/2018 г. по описа на Районен съд,
град Варна /л.12/ същите възлизат на 900 лева. Последните следва да бъдат
възложени в тежест на ищеца, на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
Водим
от горното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 5620/2018
г. по описа на Районен съд, град Варна и ВРЪЩА
ИСКОВАТА МОЛБА с вх. рег. № 26404/19.04.2018 г., с вх. рег. № 26407/19.04.2018
г. и с вх. рег. № 26405/19.04.2018 г. депозирани от Л.А.И., ЕГН **********,
адрес: ***
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение,
издадена по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2308/2018 г. по описа на Районен
съд, град Варна, както и заповед за изпълнение, издадена по реда на чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 2309/2018 г. по описа на Районен съд, град Варна и заповед за
изпълнение, издадена по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2315/2018 г. по описа
на Районен съд, град Варна
ОСЪЖДА Л.А.И., ЕГН **********,
адрес: *** да заплати на „В.Е.Д.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:*** сумата от 900 лева, представляващи сторени разноски по ч.гр.д. №
2308/2018 г., по ч.гр.д. № 2309/2018 г. и по ч.гр.д. № 2315/2018 г. и трите по
описа на Районен съд, град Варна, на основание чл. 78, ал.3 ГПК
Определението
подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му на Л.А.И., ЕГН **********, адрес:
***
Препис от настоящото определение не следва да се връчва на „В.Е.Д.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***
РАЙОНЕН СЪДИЯ: