Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. П., 27.02.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пернишкият
районен съд, гражданска колегия, Х - ти състав, в открито съдебно заседание проведено на двадесет и
девети януари, две хиляди и двадесета година, в състав:
Районен
съдия: Камелия Ненкова
като разгледа гр. д. № 2191 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба от М.В.Л., ЕГН: **********, с постоянен
адрес: ***, с адрес за кореспонденция, З. гр. Б.Д., ул. „В.К.* срещу ЧСИ С.Б.,
с рег №*** при ПОС, гр. П., с адрес ул. „Н.Ц.“ № **ет*с искане да бъде осъден
ответникът да заплати на ищеца обезщетение за претърпени имуществени вреди в
размер на 2590 лв., твърдяни като неправомерно удържани несеквестируеми доходи
за периода от м. септември 2016 г. до м. февруари 2019 г. по изпълнително дело
№ 1147/2017 г. по описа на частния съдебен изпълнител, ведно със законната
лихва за забава от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
заплащане на сумата.
Ищецът твърди, че от 18.01.2012г. изтъпрпява
наказание „лишаване от свобода“ в З.а в гр. Б.Д., наложено му с присъда по НОХД
№ **/**** г. по описа на Окръжен съд – гр. П.. Твърди, че във връзка със същата
бил осъден да заплати на трето за спора лице- Е.В.Ш., сумата от 150 000
лв. В тази връзка срещу него било образувано изпълнително дело № ****/**** г.
по описа на ЧСИ С.Б., по което за периода от м. 09.2016 г. до м. 02.2019 г. му
била удържана сумата от общо 2590 лева от възнаграждението, което получавал за
работа на щатна длъжност в пенетенциарното заведение /санитар/. Твърди, че с
писмо с изх. № ** ***/12.12.2018 г., получено на 20.12.2018 г. уведомил
съдебния изпълнител за неправомерността на удръжките, но въпреки това същите не
били преустановени. При така изложените съображения отправя искане към съда да
му присъди обезщетение за претърпените имуществени вреди в размер на
неправомерно удържаните суми, ведно със законната лихва от предявяването на
иска.
В законоустановения срок е подаден
отговор от ответника, с който оспорва исковете по основание и размер. Развива
подробни съображения за неприложимост на чл. 446 ГПК по отношение на дохода,
който получават лишените от свобода, които мотивира с приложимата нормативна
уредба на ЗИНЗС и ППЗИНЗС. На следващо място, поддържа, че ищецът е разполагал
с процесуалния ред за защита по чл. 435 ГПК, от който не се е възползвал.
Оспорва наличието на вина с довода, че З.ническата администрация е изчислявала
размера на месечните удръжки, а съдебният изпълнител нямал данни за получавания
месечен доход, който не бил във фиксиран размер, а зависел от изработеното.
Направил е искане за привличане на трето лице – помагач на страна на ответника
– ЗАД „Бул Инс“. Изложени са твърдения, че посоченото лице е застраховател на
неговата професионална отговорност, като с оглед възможността за възникване на
регресно вземане в полза на ответноика е налице интерес от обвързването на
третото лице с установителното действие на мотивите на крайния съдебен акт.
С определение от 24.07.2019 г. съдът е
конституирал на основание чл. 219, гл. 1 ГПК ЗАД „Бул Инс“ ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 като трето
лице – помагач на страната на ответника. Със същото определение е отделен като
безспорен и ненуждаещ се от доказване между страните фактът, че за периода от
м.09.2016 г. до м. 02.2019 г. по изпълнително дело № ****/**** г. по описа на
ЧСИ С.Б., образувано срещу М.В.Л. от полученото от ищеца възнаграждение от З.а
в гр.Б.Д. са направени удръжки в размер на 2590 лева.
С протоколно определение от 23 октомври
2019 г. съдът е допуснал изслушване на съдебно-икономическа експертиза със
задача да установи какъв е размерът на удръжката, която може да се прави ежемесечно
от възнаграждението на ищеца в изпълнение на наложения запор от ЧСИ Б. по
изпълнителното дело и допълнителна задача да се изчисли за исковия период
помесечно какви са били процесните удръжки и да се установи в табличен вид
всяка една от извършените удръжки по изпълнителното дело, която ще бъде
обсъдена по-надолу в решението. В това
заседание съдът е докладвал и приложил
към делото съобразно доклада, изисканото и постъпило по делото, изпълнително
дело на ЧСИ Б. №1147 от 2016 година, постъпило в цялост.
Въз основа на така установената
фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
По
допустимостта:
Съдът
намира, че така предявеният иск е допустим и следва да се произнесе по същество.
По
основателността:
Предявените осъдителни искове са с
правна квалификация чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ. Съгласно
разпоредбата на чл. 441, ал.1 ГПК- Частният съдебен изпълнител отговаря при
условията на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите за вредите,
причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. За същите
вреди, причинени от държавния съдебен изпълнител, отговорността е по чл. 49 от
Закона за задълженията и договорите. Същевременно съгласно разпоредбата на чл.
74, ал. 1 ЗЧСИ -
Частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил
при изпълнение на своята дейност. Отговорността на частните съдебни
изпълнители за причинени на страните в изпълнителното производство или на трети
лица вреди е уредена в разпоредбата на чл. 441 от ГПК, съответно чл. 74 от ЗЧСИ. Съгласно ал. 1 на чл. 441 от ГПК частният съдебен изпълнител отговаря при
условията на чл. 45 от ЗЗД за вредите, причинени от процесуално
незаконосъобразно принудително изпълнение, а съгласно чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ
частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил
при изпълнение на своята дейност. От текста на двете разпоредби е видно, че
отговорността на частния съдебен изпълнител за причинените от него при
изпълнение на дейността му вреди е уредена като
деликтна такава. Затова за да възникне същата е необходима да са налице
предвидените в закона предпоставки за това, а именно неправомерно действие или
бездействие на съдебния изпълнител, причинени вреди и причинна връзка между
тези вреди и действието или бездействието. Действието на съдебния изпълнител ще
бъде неправомерно в случай когато то е предприето въпреки нормативната забрана
за извършването му или въпреки това, че не са се налице необходимите за
извършването му предпоставки. Същевременно бездействието му ще бъде
противоправно, когато не се предприема действие, което следва да бъде извършено
по силата на правна норма или въпреки направеното от съответната страна искане
за това, макар и да са налице предвидените в закона предпоставки за извършване
на действието. Съдът е
постановил и да се изиска препис от изпълнителното дело, което е било приобщено
към доказателствената съвкупност по делото.
По искането за допускане изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза,
то съдът е уважил същото, като експертното заключение е било прието и изслушано
от съда в последното по делото съдебно заседание. По делото са били приобщени и
множество писмени доказателства, като впоследното по делото съдебно заседание,
съдът е приел и с нарочни протоколни определения- в цялост изпълнително дело №****/**** г. по описа ЧСИ Б.,
представено по служебно изискване от съда, както и административните дела №
168/2019 г. и № 97/2019 г. по описа на Административен съд – П..
На основание чл.
154, ал. 1 ГПК, съдът е указал, по делото,че в тежест на ищецът по иска с
правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ е да докаже, че е претърпял
твърдените имуществени вреди (неправомерно удържани суми от ЧСИ, накърняващи
секвестируемостта), настъпили в причинна връзка с виновното и процесуално
незаконосъобразно принудително изпълнение, проведено от ответника. Ответникът
следва да наведе правоизключващи възражения съответни на тези на ищеца.
В конкретния случай по делото, исковете
са предявени за обезщетяване на имуществени вреди от неправомерно удържани
несеквестируеми доходи за периода м. 09. 2016 г. до м. 02. 2019 г. по
изпълнително дело № ****/**** г. по описа на съответния съдебен изпълнител,
отвеник в настоящето производство, ведно със законната лихва за забава от
датата на предявяване на исковата молба /като тук следва да се посочи, че
последстващи корекции на периода на претендираната лихва, не могат да бъдат
взети предвид, като същите са процесуално преклудирани, последното съдът
отбелязва във връзка със заявеното от ищеца в последното съдебно заседание по
делото/.
За да бъде основателен
настоящият иск ищецът е длъжен да
докаже наличието на незаконосъобразно принудително изпълнение от страна на
ответника, имуществени вреди за ищеца, включително техния размер, причинна
връзка между принудителното изпълнение и вредите. Виновното поведение на
ответника са презумира с разпоредбата на чл. 45, ал.2 ЗЗД, като подлежи на
обратно доказване от същия.
Съгласно чл. 441 от ГПК
частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от ЗЗД за вредите,
причинени от процесуално незаконосъобразното принудително изпълнение. Съгласно
чл. 74, ал.1 от ЗЧСИ частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които
неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. За да е налице соченият от ищеца фактически състав на твърдяното непозволено
увреждане по смисъл на чл. 441 от ГПК вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 74, ал. 1 от
ЗСЧИ следва същият да докаже по
делото при пълно и главно доказване, че твърдяните действия на ЧСИ при
изпълнение на дейността му по горепосоченото изпълнително дело, изразяващи се в
принудително изпълнение, приключило с вреди
за длъжника - в случая изпълнение върху твърдени за несеквестируемии доходи на
длъжника, е по вина на ЧСИ и е в обхвата на деликтната отговорност, в това
число и че е налице причинно-следствена
връзка между незаконосъобразните действия на ЧСИ и причинената на ищеца вреда.
Съгласно презумцията на ал*на чл. 45 от ЗЗД вината на дееца се счита за налична
до доказване на противното, от което следва извода, че доказателствената тежест
за опровергаване на вината носи ответника.
В случая следва да се докаже и несеквестируемостта.
За да бъде уважен искът по чл. 441 от ГПК вр. с чл. 45 от ЗЗД обаче следва
да са налице и останалите законови предпоставки, а именно вреда за ищеца и
причинна връзка между незаконосъобразните действия на ЧСИ и настъпилата за
ищеца вреда. В случая се
вредата се претендира като претърпяна загуба.
Фактическият състав на
отговорността по чл. 441 ГПК във вр. с чл. 45 от ЗЗД във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ включва следните юридически факти – деяние, противоправност, вреда,
причинна връзка и вина. Ето защо, за да е възникнало спорното право за
обезщетяване на ищеца, последният следва да докаже факти, които се субсумират
под хипотезата на деликта - противоправно
поведение (неправомерни действия и/или бездействия на ЧСИ), наличие на пряка
причинно - следствена връзка между него и настъпила вреда, причинена при
дейността на ЧСИ. Това са правопораждащи факти и доказването им следва да се
извърши от ищеца в условията на пълно и главно доказване. В тежест на ответника е да
обори презумпцията за вина и да докаже своите възражения.
Във връзка с направеното възражение от страна на ответника, че ищецът
не се е възползвал от правото си да обжалва действията на ЧСИ на основание чл.
435 ГПК, следва да се има предвид следното. Константната съдебна
практика, изразена и в Решение №
640/04.10.2010 г. по гр. д. № 920/2009 г. на IV ГО на ВКС, Решение №
139/31.05.2011 г. по гр. д. № 1445/2009 г. на IV ГО на ВКС, Решение №
184/21.09.2011 г. по гр. д. № 1124/2010 г. на III ГО на ВКС, приема, че
съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията
и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са
били обжалвани и какво е решението на съда по жалбата.
В процесния казус, съдът изследвайки
разпоредбите на чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС, вр. с чл. 57 ППЗИНЗС, вр. чл. 446 ГПК,
констатира следното:
Съгласно чл. 78, ал.1 ЗИНЗС - За всяка
работа извън доброволния неплатен труд и дежурствата по поддържане на реда и
хигиената лишените от свобода получават определена част, но не по-малко от 30
на сто от възнаграждението за изработеното, като съгласно ал.2 на същия член,
то- „Частта от възнаграждението по ал. 1 се определя със заповед на министъра
на правосъдието.“ /такава е налична в кориците на делото – стр.32 от адм.д.
№97/19 на Адм СЪД-Кюстендил, в която е вписано, че става въпрос за 40 % от МРЗ/.
Съгласно чл.78, ал.3 ЗИНЗС- На лишените от свобода могат да се правят удръжки
съгласно действащите закони, но не повече от две трети /2/3/от полагащото им се
възнаграждение, което в случая е 40 % от МРЗ /към съответните процесни моменти
на удръжките, тъй като същите за годините-2016 г.,2017г.,2018 г., видно от
справка на от З.а Б.Д.- стр.26 от същото адм.дело/.
Следователно, се налага изводът от така цитираните разпоредби, че се
касае за поредица от норми- общи и специални такива, които уреждат процесния по
делото въпрос. При тълкуването на посочените разпоредби, съотнесени към
настоящия казус, се налагат следните правни изводи:
Действително общият режим на секвестируемостта,
видно от изложеното по-горе е уредена в чл.446 ГПК /при принудително
изпълнение, каквото е и процесното/. Тази разпоредба е уредена в ГПК, което
съгласно чл. 4, ал.1ЗНА (Изм. - ДВ, бр. 46 от 2007 г.)- Кодексът е нормативен
акт, който урежда обществените отношения, предмет на цял клон на правната
система или на обособен негов дял. Тоест урежда по-голям обем от обществени
отношения в сравнения с даден закон, и се прилагат неговите разпоредби
съответно, доколкото в друг закон не е предвидено друго. Аргумент за това е
разпоредбата на чл. 11, ал*ЗНА, съгласно която когато е дадена обща уредба на
определена материя, особен закон може да предвиди отклонения от нея, само ако
това се налага от естеството на обществените отношения, уредени от него. Именно
такава е хипотезата в настоящия казус и именно такъв „съответен закон“ се явява
Закона за изпъленние на наказанията и задържане под стража, и в частност
разпоредбата на чл. 78 ЗИНЗС, цитирана по-горе в нейната цялост. Видно от
същата, то на Министъра на правосъдието е делегирана специална компетентност да
определи процента от МРЗ, който може да бъде му се заплати, тоест урежда се
един особено определен размер от минималната МРЗ /тъй като се касае за
кумунални и битови дейности/. От друга страна съгласно
чл. 3, ал.1 ЗНА (Изм. - ДВ, бр.
46 от 2007 г.) -Законът е нормативен акт, който урежда първично или въз основа на Конституцията, обществени
отношения, които се поддават на трайна уредба, според предмета или субектите в
един или няколко института на правото или техни подразделения. Тоест обществени
отношения с по-малък обхват, в случая е специфични такива, свързани с лицата,
изтърпяващи ЛОС в съответните пенетенциарни заведения. От друга страна-
правилникът, съгласно чл. 7 ЗНА (Доп. - ДВ, бр. 65 от 1995 г., изм., бр. 46 от
2007 г.) (1) Правилникът е нормативен акт, който се издава за прилагане на
закон в неговата цялост, за организацията на държавни и местни органи или за
вътрешния ред на тяхната дейност. Тоест обхватът на правилника е още по-стеснен
и следва да е съответен на закона, за който се отнася и да доразвива изложеното
в закона, като в случай на противоречие между закон и правилник следва да се
приложи законът, като нормативен акт от по-висока степен. /Съгласно чл. 15, ал. 3 ЗНА ако
постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт
от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен
акт./.
Съгласно чл. 57, ал. 1 ППЗИНЗС
удръжките по чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС се изчисляват по реда на чл. 446 ГПК върху
цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават 2/3 от онази
негова част, която съгласно заповедта на МП се полага на лишения от свобода,
след като от нея се приспаднат данъците. С оглед правилното приложение на
закона, съобразно буквата и духа му, настоящият съдебен състав счита за
необходимо да изследва връзката между чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС и чл. 57, ал. 1
ППЗИНЗС в частта, в която изследваната правна норма от съотвения Правилник препраща
към правилата на чл. 446 ГПК.
Следва да се отбележи, че чл. 446 ГПК предвижда размера на несеквестируемия доход в съотношение с МРЗ, като
предвижда три различни хипотези, както следва: 1. Ако месечното възнаграждение
на осъденото лице е в размер между МРЗ и двукратния размер на МРЗ, може да му
бъде удържана 1/3 част, ако е без деца, и 1/4 , ако е с деца, които издържа; 2.
Ако месечното възнаграждение на осъденото лице е между двукратния размер на МРЗ
и четирикратния размер на МРЗ – може да му бъде удържана ½ част, ако е
без деца, и 1/3, ако е с деца, които издържа; 3. Ако осъденото лице получава
месечно възнаграждение над четирикрания размер на МРЗ - може да му бъде удържана горницата над
двукратния размер на МРЗ, ако е без деца, и горницата над двукрания размер и
половина над МРЗ, ако е с деца, които издържа.
От логическото тълкуване на нормите,
съотнесено и към цитираните разпоредби на ЗНА, следва ИЗВОД, че разпоредбата чл.
78 ЗИНЗС, се явява специална такава към общата разпоредба на чл. 446 ГПК, като
определя по-висок максимум на удръжките, а именно 2/3. Следователно, следва да
се приложи специалният закон, който стеснява приложното поле на чл.446 ГПК, без
да е налице каквото и да било противоречие между двете разпоредби.
В този смисъл, предвиденото в
ППЗИНЗС препращане към чл. 446 ГПК прави
така, щото отношението между чл. 78 ЗИНЗС и чл. 446 ГПК да се приема като
отношение между обща и доразвиваща, специална / един вид- допълваща норма/, се
налага като извод.
От друга страна съгласно, Чл. 57 (1) от ППЗИНЗС- Удръжките по член 78, ал. 3 ЗИНЗС се
изчисляват по реда на чл. 446 от Гражданско-процесуалния кодекс върху
цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават 2/3 от
онази негова част, която съгласно заповедта по чл. 78, ал ЗИНЗС се
полага на лишения от свобода, след като от нея се приспаднат данъците.
Тоест, препраща към ГПК, но не за размера, както твърди ищецът за удръжките,
който е определен като размер в материалноправната разпоредба на чл. 78 ЗИНЗС
/която говори за лишените от свобода/, а препраща относно начина, реда, по
който да се извърши удържането, тъй като ГПК е приложимият процесуален
закон. В този смисъл не е налице противоречието, което се твърди от ищеца между
посочените норми, а неправилно тълкуване на същите от ищцовата страна.
Разпоредбите, следва да се тълкуват в духа на закона, в тяхната
взаймосвързаност и обусловеност помежду им, а не изолирано една от друга.
Следователно, това възражение на ищеца, съдът намира за неоснователно такова.
Разпоредбата на чл. 78 ЗИНЗС -предвижда
импепративен максимум по отношение на общата хипотеза /ДО 2/3/, доколкото в
този случай тя касае едно конкретно приложение, тоест има конкретно приложно
поле- „лишените от свобода“, които са подчинени на специален правен режим,
уреден именно в ЗИНЗС, като редът е по процесуалния закон, както съдът посочи
по –горе, тоест по чл. 446 ГПК, но
размерът е по ЗИНЗС. Следва в допълнение
да се посочи, че дори и да се приеме, че е налице твърдяното противоречие,
както твърди ищецът, между ГПК, ЗИНЗС И
ППЗИНЗС, което съдът не приема, че е така, то пак приложение по реда на ЗНА би
намерил специалният закон и уредба, а именно –ЗИНЗС, ако да би имало
противоречие между него и ППЗИНЗС /касае се за удръжките от възнаграждението за положен труд
на лишените от свобода, доколкото същото има специфичен характер и функции, в
който случай е допустим по-висок максимум на удръжките/.
Чл. 56 ППЗИНЗС, препращайки изрично
към правилото на чл. 446 ГПК е създал съотношение между нормите на чл. 78 ЗИНЗС
и чл. 446 ГПК като обща и специална, каквато е в действителност разпоредбата на чл.
78 ЗИНЗС. Аргумент за това е разпоредбата на чл. 11, ал*ЗНА, цитирана по-горе,
съгласно която когато е дадена обща уредба на определена материя, особен закон
може да предвиди отклонения от нея, само ако това се налага от естеството на
обществените отношения, уредени от него. Именно такава е хипотезата уредена в
чл. 78 ЗИНЗС. В този смисъл чл. 56 ППЗИНЗС следва да се счита доразвиващ чл. 78 ЗИНЗС в частта, в която препраща към
чл. 446 ГПК, но и в смисълът, в който препраща. Съгласно чл. 15, ал. 3 ЗНА ако
постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт
от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен
акт. Съдът, съобразявайки логическото тълкуване на законите в тяхната обща
взаимовръзка, буква и дух и във връзка със ЗНА, който се явява определящ по
отношение на прилагането на отделните разпоредби на законодателството, се счита
обвързан да приложи посочените норми в тяхната взаимовръзка, изложена по-горе,
като относно размера на удръжките се съобрази с корелативно обвързаните норми
на ЧЛ.446 ГПК, чл. 78 ЗИНЗС и чл. 57 ППЗИНЗ да определи размера на удръжките, като
пак следва да се посочи, че дори и при хипотеза на противоречие, която не е
налице, доколкото противоречи на акт от по-висока степен, съдът пак прилага
по-високият по степен акт – а именно чл. 78 ЗИНЗС.
На следващо място, и във връзка със
застъпнетие възражения, че удръжките на лицето, са в противоречие и с Тълкувателно
решение № 2/2013 г., ВКС, ОСГТК, съдът
намира следното:
Съдът взема предвид, че ищецът
изтърпява наказание лишаване от свобода и не се намира в трудово
правоотношение, съответно не получава трудово възнаграждение по смисъла на КТ
/арг. чл. 61 и 62 КТ-уреждащи начина и формата на възникване на трудово
правоотношение/. Следователно ищецът не се намира в такова правоотношение, за
да се позовава и ползва от цитираното от него Тълкувателно решение, което касае
доводи и съображения за трудови правоотношения. Ищецът е подчинен на друг режим
на тези отношения, които по същността си не са типични трудови правоотношения
между работник и работодател. Те имат и друга цел- не да подсигурават
прехраната на лицето, която е обезпечена от държавата, а да превъзпитат лицето
към спазване на установения правов ред в обществото. За полагания в пенитенциарните заведения труд
са приложими специалните норми на Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража (ЗИНЗС) и Правилника за приложението му /ППЗИНЗС/.
Съгласно чл. 77, ал. 1 от ЗИНЗС, по време на изтърпяване на наказанието
лишените от свобода имат право на подходяща работа. В ЗИНЗС е предвидено, че
участието на лишените от свобода в трудова дейност има за цел поправяне на
осъдените лица и тяхното ресоциализиране. Също така полагането на труд от
лишените от свобода се извършва не само за да получат възнаграждение, а има и
други изрично предвидени последици, различни от тези присъщи на едно трудово
правоотношение – така например при изчисляване срока на изтърпяното наказание
два работни дни се смятат за три дни лишаване от свобода, строгият режим може
да бъде заменен с общ при добро поведение и положително отношение към труда и
пр.
В случая се касае за едно право на
труд на лишения от свобода, което произтича от превъзпитателната функция на
правото. Правото позволява на лишения от свобода да полага труд, отчитайки го
като превъзпитателен фактор по отношение на личността на престъпния деец, като
свърза с полагането му определени облаги, свързани с наказанието. В случая не
сме изправени пред гражданскоправно отношение в широк смисъл по полагане на
труд, в който да би било мислимо прилагане на разпоредбата на чл. 446 на ГПК в
буквалния й смисъл.
Във връзка с гореизложеното,
настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че законите не следва да
бъдат тълкувани единствено във връзка с тяхната буква, но и с оглед на техния
дух и смисъл и във връзка със специалните закони, в случая ЗИНЗС. Функцията на
института на несеквестируемостта следва да бъдат отчитана във всеки конкретен
случай, а именно, съответства ли на
функцията на този институт прилагането на едни или други норми във връзка с него.
В противоречие с духа на закона е да се счита за несеквестируем доходът на
изтърпяващите лишаване от свобода по отношение на обезщетяването, дължимо от едно
осъдено за престъпление лице /в случая тежко умишлено такова, видно и от
съдържанието на приложение изпълнителен лист – за убийство/, във връзка с
извършения деликт /в случая престъпление/. Още повече, чл. 445, ал. 2, т. 1,
вр. с чл. 444, т. 7 постановява отпадане на института на несеквестируемостта
дори по отношение на единственото жилище на длъжника при извършено непозволено
увреждане. На още по-голямо основание това важи за дохода на длъжника, реализиран
в пенитициарното заведение, във връзка с полагания от него труд.
Още повече в тази връзка, следва да бъде съобразено, намример, и че
съгласно т. 10 ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ВКС, ОСГТК,
давността за вземането тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. В този смисъл, ако да би било
невъзможно изпълнението върху получаваното от лишения от свобода възнаграждение
за труда му, поради абсолютната му несеквестируемост по смисъла на чл. 446 ГПК,
то валидни изпълнителни действия не биха могли да бъдат предприемани от
взискателя, доколкото длъжникът се намира в пенитициарно заведение и не би
могло да се очаква да започне да реализира доход в размер над несеквестируемия.
Това осуетява изпълнителното производство и създава една неравноправна
възможност в полза на изтрърпяващите лишаване от свобода да бъдат осободени от
дължимите от тях престации, поради изтичане на погасителната давност, която
закрила би им била гарантирана от от чл. 78 ЗИНЗС, вр. чл. 57 ППЗИНс, вр. чл.
446 ГПК. От една страна, това противоречи на правната сигурност, а от друга,
влиза в противоречие с основния принцип на правото, че никой не може да черпи
права от собственото си противоправно поведение.
На следващо място, съдът споделя застъпеното в
практиката становише, че законодателят е предвидил определен доход като
несеквестируем за да се гарантира възможността на лицето да задоволи
минималните си месечни нужди за подслон, храна и облекло. В чл. 84, ал*и ал. 3
от ЗИНЗС изрично е предвидено, че лишените от свобода имат право на: 1.
безплатна храна, достатъчна по химически и калориен състав, съгласно таблици,
утвърдени от министъра на правосъдието съгласувано с министъра на
здравеопазването и министъра на финансите; 2. непрекъснато време за сън не
по-малко от 8 часа на денонощие; 3. самостоятелно легло, безплатно облекло,
обувки и спални принадлежности по таблици, утвърдени от министъра на
правосъдието; 4. здравно осигуряване от момента на задържането; здравните
вноски на лишените от свобода са за сметка на държавния бюджет и се превеждат
чрез Министерството на правосъдието, като работещите получават повишена дажба
храна, съобразена с характера на извършената работа. С оглед така предвидените
права на лишените от свобода, същите са поставени в ситуация, в която не са им
нужни парични суми за задоволяване на минимално необходимите жизнени нужди.
Затова и по отношение на тях не съществува законово изискване и съответно
законова гаранция реално да получават възнаграждение в размер на минималната
работна заплата за страната, а за извършване на удръжки от възнаграждението за
положен труд са приложими цитираните по-горе специални норми. След като сумите,
които ищецът получава за полагания от него труд в З.а в гр. Б.Д., не попадат в
изрично предвидените от законодателя изключения, няма пречка върху тях да бъде
наложен запор и те да служат за погасяване на задълженията на лишения от
свобода ищец – така Решение 200 от 18.07.2019 година на Кюстендилски окръжен
съд.
Институтът на несеквестируемостта
идва да осигури необходимия екзисненс минимум, за да защити длъжника от тежките
механизми на правото, които биха го поставили в позиция, в която да не може да
посреща и най-елементарните си ежедневни нужди. В този смисъл, правото следва
да осигури едни справедливи и балансирани обществени отношения, в които да се
гарантира, от една страна, събиране на престацията от кредитора, и от друга,
нормални условия за съществуване на длъжника. В процесната хипотеза, длъжникът
има осигурени условия на живот, в който случай защитният механизъм на
несеквестируемостта не би създал справедливост, а би излязъл извън предвидената
си законова функция и именно затова закщонодателят се е погрижил да уреди
специалните хипотези на секвестируемостта, посочени по -горе.
Видно
от изготвената съдебно-икономическа експертиза, съгласно заключението на вещото
лице, удръжката, която може да се прави ежемесечно от възнаграждението на ишеца
в изпълнение на наложения запор на ЧСИ Б. по изпълнително дело 1174/2016 г. в
размер на 2/3 е по-голяма от действително преведената сума по месеци и е спазено
изискването запорът да не бъде по-голям от 2/3 от нетния размер (нетен размер
2819.16 лв– преведена сума по запора-
2540.00 лева = 279.16 лв. разлика по-малко). С протоколно определение от о.с.з.
от 29 януари 2020г., съдът е приел така изготвената експертиза, която кредитира
и понастоящем в своите изводи. Съдът кредититира така изготвената експертиза
като безпротиворечива и обоснована, като по отношение на правните въпроси,
съдът вече взе становище, тъй като същите са в компетентността на решаващия съд.
Следователно ЧСИ е извършил съобрзно закона удръжките по изпълнителното дело.
Тоест не е налице дори и първият правопораждащ елемент от фактическия състав на
чл. 74 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД, а именно противоправно поведение, довело до
вреда, което да налага да се обсъждат вина и причинна връзка с резулатата, при
положение, че резултатът е правомерно удържани суми.
По реда на ЗЧСИ пасивно легитимирани
да отговарят са длъжностни лица, които изпълняват дейност по принудително
изпълнение на съдебни решения за действията им при и по повод тази дейност.
Определяща е вида на дейността, като частните съдебни изпълнители дължат
обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. Пряка вреда означава директно въздействие върху правната сфера на
увредения и означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе
незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител.
Преки са само онези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима
последица от вредоносния резултат, т. е. които са адекватно следствие на
увреждането (Решение № 281/10.12.2014 г. по гр. д. № 3219/2014 г. на III ГО на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК). При иск, предявен на основание чл.
74, ал. 1 ЗЧСИ, отговорността ще е налице когато има неправомерни действия на
ЧСИ, настъпила вреда, причиняване при изпълняване на дейността на ЧСИ и
причинна връзка. В този смисъл е налице задължителна практика на ВКС - решения
по чл. 290 ГПК № 264/8.04.10 г. по г. д. № 474/09 на ВКС, IV ГО, и №
120/8.07.11 г. по т. д. № 1123/10 на ВКС, ТК, II ТО, която настоящият състав
изцяло споделя.
Определящ е видът дейност, като
частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка
и непосредствена последица от увреждането. Пряка вреда означава директно
въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че увреденият не би
претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на
частния съдебен изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са
типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат,
т.е. които са адекватно следствие от увреждането. При иск, предявен на
основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, отговорността ще е налице, когато има
неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причиняване при изпълняване на
дейността на ЧСИ и причинна връзка. /Решение № 264 от 8.04.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 474/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева/.
В
случая съдът намира, видно от всичко изложено, че не може да се приеме, че е
налице който и да е от горепосочените елементи на деликтната отговорност, които
да водят до извод за ангажиране на същата от страна на ЧСИ . С оглед липсата на
кумулативно изискуемите законови предпоставки от фактическия състав на чл. 441
от ГПК вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 74 от ЗЧСИ съдът намира, че по делото не се
доказа, че е налице твърдяното непозволено увреждане, поради което предявеният
иск за търсената от ищеца обезвреда се явява неоснователен и следва да се
отхвърли в неговата цялост.
Разноски
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в
полза на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски за
платен депозит за СИЕ в размер на 120 лева, и адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, вр. с Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждение, съгласно чл.7, от Същата
наредба- 411 лева /съгласно списък на
разноските по чл. 80 ГПК- стр.78 от делото/. Посочените разноски са в тежест на ищеца. На
основание чл.78, ал.10 ГПК, третото лице –помагач няма право на разноски по
делото.
Мотивиран от
горното Пернишкият районен съд:
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от М.В. Любонов, ЕГН: **********, с постоянен
адрес: ***, с адрес за кореспонденция, З. гр. Б.Д., ул. „В.К.*, с правно
основание чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, срещу ЧСИ С.Б.,***
за
осъждане на С. В.Б., в качеството му на частен съдебен
изпълнител с рег. №*** на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд-П. да заплати, на
ищеца обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 2590 лв., от
неправомерно удържани несеквестируеми доходи за периода от м. септември 2016 г.
до м. февруари 2019 г. по изпълнително дело № 1147/2017 г. по описа на частния
съдебен изпълнител причинени вследствие незаконосъобразните действия на
ответния ЧСИ, като неоснователен.
ОСЪЖДА М.В. Любонов,
ЕГН: **********,***, с адрес за кореспонденция, З. гр. Б.Д., ул. „В.К.* с ДА
ЗАПЛАТИ на С.Б., в качеството му на частен съдебен изпълнител с рег. №*** на
КЧСИ, с район на действие Окръжен съд-П., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК направените
по делото разноски в размер на общо 531 лв- заплатено адвокатско възнаграждение
и депозит за изготвена СИЕ по делото.
РЕШЕНИЕТО е постановено с участието
на трето лице- помагач на страната на ответника- „ЗАД „Бул Инс” ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер” №87, като
трето лице-помагач на страната на ответника.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия: