Р Е Ш Е Н И Е № 260309
гр.Пловдив, 29.10.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно заседание на 29.09.2020г.,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСЛАВ РАДЕВ
ИВАН АНАСТАСОВ
при участието на секретаря: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов
въззивно гражданско дело № 1536/2020г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
въззивна жалба от А.М. против решение № 999/19.03.2020г. по гр.д.№ 13793/2019г.
на ПдРС, ХХІІ гр.с. в частта, с която е отхвърлен иска на жалбоподателката по
чл.439 от ГПК за това да бъде признато за установено по отношение на
въззиваемата страна „******“ООД, че не му дължи сумата от 29,43 лева- държавна
такса и 300 лева- адвокатско възнаграждение, които суми се явяват съдебни
разноски в производството по издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
№ 10010/18.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 16446/2017г. на ПдРС, ХІV гр.с.. Във
въззивната жалба се сочи, че решението в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно, по-конкретно се твърди, че РС погрешно е приел, че
въпросните вземания не са погасяват с кратката 3-годишна погасителна давност,
приложима по отношение на основните вземания по главницата, а с общата
5-годишна погасителна давност. Твърди се, че вземането за разноски е акцесорно
спрямо главното вземане и поради това по отношение на него е приложима същата
по вид погасителна давност. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и
уважаване на иска.
От
въззиваемата страна „********“ООД е подаден отговор на въззивната жалба, с
който се поддържа, че решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно.
ПОС,
ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Производството по гр.д.№ 13793/2019г. на ПдРС, ХХІІ гр.с. е образувано по
искова молба от А.М. против „********“ ООД, с която са предявени обективно
съединени искове по чл.439 от ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи
на ответника сума в размер на 645,54 лева- главница по договор за потребителски
кредит № 1030419, ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано
от датата на постъпване на заявлението в съда- 16.10.2017г. до окончателното погасяване, 267,34 лева- непогасен
остатък от договорна лихва за периода 26.04.2013 г. до 25.04.2014 г., 558,44
лева- лихва за просрочие върху дължимата главница, равняваща се на законната
лихва плюс 15 процентни пункта годишно за периода 26.04.2014 г. до 10.10.2017 г.,
29,43 лева- държавна такса и 300 лева- адвокатско възнаграждение, за които суми
е издадена заповед за изпълнение № 10010/18.10.2017 г. по реда на чл.410 ГПК и
изпълнителен лист № 12721 от 15.11.2017 г. по ч.гр.д. № 16446/2017 г. по описа
на ПдРС.
С постановеното от ПдРС, ХХІІ гр.с. решение № 999/19.03.2020г. са
признати за недължими сумите от 645,54 лева- главница по договор за
потребителски кредит № 1030419, ведно със законната лихва върху горепосочената
сума, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 16.10.2017г. до окончателното погасяване, 267,34 лева- непогасен
остатък от договорна лихва за периода 26.04.2013 г. до 25.04.2014 г., 558,44
лева- лихва за просрочие върху дължимата главница, равняваща се на законната
лихва плюс 15 процентни пункта годишно за периода 26.04.2014 г. до
10.10.2017г.. Отхвърлени са исковете за признаване за установено, че
жалбоподателят не дължи съдебните разноски в заповедното производство- 29,43
лева- държавна такса и 300 лева- адвокатско възнаграждение, за които суми е
издадена заповед за изпълнение № 10010/18.10.2017 г. по реда на чл.410 ГПК и
изпълнителен лист № 12721 от 15.11.2017г. по ч.гр.д. № 16446/2017г. по описа на
ПдРС. Както беше посочено по- горе, жалбоподателят поддържа, че вземанията за
разноски, като акцесорни спрямо основното вземане за главницата по договора за
потребителски кредит, са погасени с изтичане на погасителната давност спрямо
основното вземане.
Както се сочи в мотивите към Определение №538/17.06.2016 по дело №2367/2016г. на
ВКС, ГК, III г.о. „Вземането за съдебни разноски има
самостоятелен характер и не съставлява част от спорното право. Поради
самостоятелния характер на вземането за разноски законодателят е уредил
специален процесуален ред за защита срещу решението в частта за разноските- чл.
248 ГПК, който не се припокрива с реда за защита срещу решението по
съществото на спора /опр. по ч.тд. №943/12 г. на ВКС, второ г.о., ТР №6/14 г.
ОСГТК, т.1/. Вземането за съдебни разноски се урежда в процесуалния закон и не
е допълнително вземане, което произтича от главното по см. на чл.119 ЗЗД“. В същия смисъл са и мотивите към Определение № 534 от
18.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 465/2019 г., IV г. о., ГК. В мотивите към Решение
№ 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о., ГК се приема
също така, че „Отговорността за разноски също е деликтна, но тя е уредена като
ограничена обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен
или недопустим иск и включва само внесените такси и разноски по производството,
както и възнаграждението за един адвокат“. Вземането за разноски не може да се
разглежда като акцесорно спрямо което и да било вземане по договора за
потребителски кредит, защото не се поражда от облигационното правоотношение по договора,
а е процесуална последица от завеждането на съдебно производство- независимо от
това, дали същото е исково или заповедно. Доколкото заповедта за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК не е обезсилена, то разноските се явяват
дължими по силата на същата, а не по силата на предходно възникнало правно
основание, каквото представлява договорът за потребителски кредит спрямо
вземанията за главница и лихви. В този смисъл е и Решение № 7116 от 12.11.2018 г. на СГС по в.
гр. д. № 2257/2018г., в което се сочи, че „Съществуването на спорното вземане
има значение за изхода на делото, но причината за ангажиране отговорността на
страната за разноските не произтича пряко от това вземане, а е последица от
неоправданото предизвикване на съдебен процес“. Ето защо, твърдението на
жалбоподателя за погасяване на вземането на съдебни разноски в заповедното
производство с изтичане на приложимата спрямо главницата по договора за
потребителски кредит кратка 3- годишна погасителна давност се явява
неоснователно. Следва само да се добави, че от датата на заповедта за
изпълнение на парично задължение- 18.10.2017г., до датата на предявяване на
исковете по чл.439 от ГПК- 23.08.2019г., след която дата погасителната давност
е спряла да тече, са изминали по- малко от три години. Ето защо, решението на
ПдРС в обжалваната му част ще следва да бъде потвърдено, като в полза на
въззиваемата страна „********“ООД бъдат присъдени направените от него съдебни
разноски за адв.възнаграждение в размер от 360 лева.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 999/19.03.2020г.
по гр.д.№ 13793/2019г. на ПдРС, ХХІІ гр.с. в частта, с която е отхвърлен иска
на жалбоподателката А.М. по чл.439 от ГПК за това да бъде признато за
установено по отношение на въззиваемата страна „*********“ООД, че не му дължи
сумата от 29,43 лева- държавна такса и 300 лева- адвокатско възнаграждение,
които суми се явяват съдебни разноски в производството по издаване на Заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК № 10010/18.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 16446/2017г.
на ПдРС, ХІV гр.с..
ОСЪЖДА А.М. ***, ЕГН: ********** да
заплати на „********“ООД, ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: *********
сумата от 360 лева- съдебни разноски в настоящето въззивно производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: