Р Е Ш Е Н И Е
№ 260496, 08.12.2020г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен
съд , шести граждански състав
На седемнадесети
ноември две хиляди и двадесета година
в публично
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ: Надежда Дзивкова
Таня Георгиева
секретар : Валентина
Василева,
като разгледа
докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско
дело Nо 2403 по описа за 2020 година
и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на
чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на от Д. К. П. против Решение № 260045/17.08.2020, пост. по гр.д.№12197/2019,
ПРС, в частта в която са отхвърлени предявените от Д.К.П. против Б.Н.С. положителни
установителни искове за признаване за установено, че Б.Н.С. дължи на Д.К.П. сумата
в размер на 500 лева – дължима наемна цена за месец декември 2018 г. по договор
за наем от 23.10.2017 г., като погасена чрез прихващане със сумата в размер на
500 лева, платен депозит от ответника Б.Н.С. по договор за наем от 23.10.2017 г.,
подлежащ на връщане, както и сумата в размер на 1000 лева – обезщетение за неоснователно
ползване на наетия имот, равен на двоен месечен наем за месец януари 2019 г., по
договор за наем от 23.10.2017 г., като неоснователен, за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2473/2019 г. по описа на Районен
съд – Пловдив.
Жалбоподателят Д.П. поддържа,
че решението в обжалваната му част е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно.
Конкретни твърдения за недопустимост не са изложени. По отношение на твърдението
за неправилност се сочи, че съдът е допуснал процесуални нарушения като не е взел
предвид направеното материално правно възражение за ненастъпил падеж на задължението
за връщане на платения депозит, т.к. не се установява наемателят да е изпълнил задълженията
си за заплащане на консумативите на наетия имот. Поддържа ненастъпила изискуемост
на това вземане, поради което и счита, че направеното възражение за прихващане е
неоснователно. Изложени са и съображения относно доказателствената стойност на издадените
електронни фактури за консумативите на имота. По отношение на претенцията си за
заплащане на обезщетение за ползване за м.01.2019г. поддържа, че неправилно съдът
не е отчел настъпилото автоматично прекратяване на договора за наем, поради неизпълнение
на задължението на наемателя да заплаща наемната цена и е подходил формално при
разглеждане на тази претенция. Сочи, че договорната между страните за плащане на
наемната цена в двоен размер като обезщетение при автоматично прекратяване на договора
е категорична и ясна, поради което и изводите на съда в противна насока са неправилни.
Счита, че при настъпило автоматично прекратяване на договора не е мислимо продължаване
на действието му при мълчаливото съгласие на наемодателя. Моли за отмяна на решението
в обжалваната му част и за уважаване на предявения иск изцяло. Претендира разноски
за двете инстанции.
Въззиваемата страна Б.Н.С. чрез
особения представител адв. К.В. оспорва въззивната жалба, като поддържа, че същата
е неоснователна, а решението е правилно и законосъобразно. Развива доводи кое решение
е недопустимо, като счита че обжалваното не попада в тази категория. Излага и съображения
по същество, в смисъл за наличие на изискуемост и ликвидност на вземането, с което
е направено възражението за прихващане. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната
част. Претендира разноски.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта
в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява
с оглед наведените доводи във въззивната жалба.
Жалбоподателят е ищец в производството
пред първоинстанционния съд, сезиран с обективно
съединени установителнни искове за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи заплащане по Договор за наем на наемна цена за
м.12.2018г. и обезщетение за ползване без основание на собствен на ищеца имот
за м.01.2019г. / в които части се обжалва решението/. По отношение на валидността
и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено
от родово и местно компетентен съд, по иск, който е допустим и му е подсъден, произнесъл
се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената
защита.
За да постанови обжалвания
акт, първоинстанционният съд е отхвърлил иска за дължимост на наемната цена за
м.12.2018г. като е приел, че същото е погасено чрез възражение за прихващане с
насрещно задължение на наемодателя за връщане на дадената в депозит сума. По отношение
на иска за заплащане на договорна неустойка е приел, че не се установява
основанието за дължимостта й, т.к. наемодателят не е заявил пред наемателя, че
счита договорът за прекратен и че претендира заплащане на тази неустойка.
Напротив, той е претендирал пред него плащане на наемната цена за м.01.2019г.,
която макар и безспорно не е платена, не е претендирана в настоящето
производство.
От фактическа страна по
делото безспорно се установява, че между страните е налице наемно
правоотношение, възникнало по силата на Договор за наем от 23.10.2017г. Същият
договор е бил срочен – за една година, като е предвидено, че ако след изтичане
срока на договора ползването продължи със знанието и без противопоставянето на
наемодателя то договорът става безсрочен. В чл.7.1 от договора е предвидено, че
при неплащане на наемната цена до 25-то число на текущия месец , то договорът
се счита за автоматично прекратен. В чл.17.6 пък е предвидено, че при забава за
освобождаването на обекта след изтичане на наемния срок или при прекратяване на
договора, то наемателят дължи заплащане на обезщетение в размер на двойния наем
за всеки месец неизпълнение. В договора е вписано е плащането на депозит от
500лв., обезпечаващ финансовите взаимоотношения между страните / ток , вода и
др./, който следва да се върне при заплащане на всичко дължимо , във връзка с
ползването на имота.
По делото са събирани и
гласни доказателства – разпитвана е свидетелката Б., която твърди, че е близка
на жалбоподателя Д.П.. Тя установява, че лично е ходила в процесния имот, за да
напомня на наемателя Б.С.. Твърди, че в периода м.11.2018-м.01.2019г няколко
пъти се е срещала с наемателя, за да му напомни, че трябва да си плати наема. В
края на м.01.2019г. С. напуснал жилището.
При така установената
фактическа обстановка, следва да се приеме, че договорът за наем между
страните, станал безсрочен след продължаване на ползването от страна на
наемателя след 23.10.2018г., е продължил действието си до напускане на
наемателя през м.01.2019г. Не може да се приеме доводът на жалбоподателя, че
поради клаузата за автоматично прекратяване на договора при забава на плащането
на наемната цена , възниква и автоматично задължение за заплащане на
обезщетението по чл.17.6. За дължимостта му следва наемодателят да е
обективирал пред наемателя по някакъв начин волята си за приложението й, а в
случая са налице доказателства за точно обратното – неговият представител е
претендирал пред наемателя заплащане на наемната цена за м.01.2019г. Ето защо по делото не се доказва основанието
за дължимост на посоченото обезщетение. По отношение на наемната цена за
м.12.2018г. се установява, че в този период договорът за наем е бил продължен,
наемателят е ползвал наетия имот. При доказателствена тежест за наемателя,
същият не установява да е изпълнил задължението си за заплащане на наемната
цена. Претенцията за заплащане на наемната цена от 500лв. за м.12.2018г. се
явява доказана по основание и размер. Ответникът С., чрез особения си
представител, е направил възражение за прихващане със задължението на
наемодателя да върне платения при сключването на договора депозит от 500лв. За
да се уважи възражение за прихващане е необходимо същото да изхожда от
легитимирана страна, да са налице условията на чл.103 и чл.104 от ЗЗД. В случая
възражението за прихващане е направено от страна в правоотношението, т.е.
изхожда от легитимирано лице. Вземането, обаче не е изискуемо. За да докаже
изискуемостта на това си вземане наемателят следваше да докаже, че е заплатил
всички сметки, свързани с ползването на имота – за ток, вода и др. Този въпрос
не е безспорен по делото, напротив, наемодателя претендира, че не се заплатени
комуналните сметки за исковия период. Доказателства за плащане не са ангажирани.
При това положение възражението за прихващане остава недоказано и не следва да
бъде уважавано. С оглед отхвърляне на възражението за прихващане , то искът за
заплащане на наемната цена за м.12.2018г. като основателен и доказан следва да
бъде уважен.
Първоинстанционното решение
е частично неправилно / по отношение на иска за осъждане на ответника да
заплати наемната цена за м.12.2018г./, поради което в тази част следва да бъде
отменено. В останалата част , като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
По разноските
На адв. К.В.В. следва да
бъде заплатено възнаграждение в размер на 300лв., внесено от жалбоподателя по
депозитната сметка на ПОС.
На осн. чл.78 от ГПК
въззиваемата страна следва да заплати на жалбоподателя сумата от 228,26лв.,
разноски във въззивното производство по съразмерност, както и сумата от общо 241,65лв.,
допълнително разноски в първата инстанция- 110,76лв. за заповедното
производство, 130,89лв. за първоинстанционното исково производство, изчислени
по съразмерност да допълнително уважената част от исковете.
С оглед на изложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№ 260045/17.08.2020, пост. по гр.д.№12197/2019, ПРС, в частта в която е отхвърлен
предявеният от Д.К.П., ЕГН **********, против Б.Н.С., ЕГН **********, положителен
установителен иск за признаване за установено, че Б.Н.С., ЕГН **********, дължи
на Д.К.П., ЕГН **********, сумата в размер на 500 лева – дължима наемна цена за
месец декември 2018 г. по договор за наем от 23.10.2017 г., като погасена чрез прихващане
със сумата в размер на 500 лева, платен депозит от ответника Б.Н.С. по договор за
наем от 23.10.2017 г., подлежащ на връщане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО че Б.Н.С., ЕГН **********, дължи на Д.К.П., ЕГН **********, сумата
в размер на 500 лева – дължима наемна цена за месец декември 2018 г. по договор
за наем от 23.10.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение №1420/12.02.2019г., пост. по ч.гр.д.№2473/2019, ПРС.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ направеното от Б.Н.С., ЕГН **********, възражение за прихващане на
сумите по предявените искове със сумата в размер на 500 лева, платен депозит по
договор за наем от 23.10.2017 г., подлежащ на връщане.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 260045/17.08.2020, пост. по гр.д.№12197/2019, ПРС в останалата
обжалвана част.
В
необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Б.Н.С.,
ЕГН **********, да заплати на Д.К.П., ЕГН **********, сумата от 228,26лв.,
разноски във въззивното производство и сумата от 241,65лв. , разноски в
първоинстанционното производство.
Да се
изплати на адв. К.В.В. възнаграждението в размер на 300лв., внесено от Д.К.П. по
депозитната сметка на ПОС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :