Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 13.05.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на шести март през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА Х.

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Х. гр. дело № 9041 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 86485 от 08.04.2019 г., постановено по гр. д. № 77480/2018 г., по описа на Софийски районен съд, II ГО, 156-ти състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК искове от „Т.С.“ ЕАД срещу Ф.Х.Д. за установяване, че Ф.Х.Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3 409,87 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр. София, жк „********, с аб. № 046369 за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и сумата от 18,30 лева, представляващи припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение за периода за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и сумата от 873,85 лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на доставената топлинна енергия за периода от 30.08.2015 г. до 10.09.2018 г., както и сумата от 5,09 лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на услугата дялово разпределение за периода 30.08.2015 г. до 10.09.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 25.09.2018 г. по ч. гр. д. № 60567/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 156-ти състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.“ ЕООД.  

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в която са изложени съображения за неговата неправилност и се намира за постановено при нарушение на материалния закон. Сочи се, че неправилно и в противоречие с действителното фактическо и правно положение първоинстанционният съд е приел, че ответницата не е титуляр на вещни права върху имота. Намира се, че от представените по делото доказателства се установява, че Ф.Д. е собственик на процесния топлоснабден имот за исковия период. Счита се, че лицата, които фактически ползват имота на основание облигационно отношение, имат качеството държател, а не ползвател по смисъл на ЗС, като по делото ответницата не е представила нотариален акт, от който да е видно, че е учредено право на ползване по смисъла на ЗС. Излага се, че законът дава легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия“, като е без значение фактът дали лицето обитава процесния имот, респ. дали лично е консумирало топлинна енергия. Предвид изложеното се отправя искане за отмяна на обжалваното решението. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Ф.Х.Д., в който се излагат съображения за нейната неоснователност и се оправя искане за оставянето й без уважение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 156-ти състав, решение за валидно и допустимо, като мнозинството на съдебния състав го намира и за  правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от „Т.С.“ ЕАД искове. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

За уважаване на предявените искове и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

Основният спорен по делото въпрос е дали между страните е съществувало валидно договорно отношение за продажба на топлинна енергия.

Съгласно мотивите на цитираното и от районната съдебна инстанция ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,  правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ).  Писмена форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия  по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, действаща към процесния период.

Клиенти на топлинна енергия  за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия  за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия  дължи цената й на топлопреносното предприятие.  Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.

Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

В процесния случай от представения по делото договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти се установява, че на 21.04.1986 г. Х.Д.И. и Е.А.И., в качеството им на купувачи, са придобили собствеността върху апартамент № 69, находящ се в гр. София, жк „********. От представеното по делото удостоверение за наследници за Х.Д.И. се установява, че след смъртта на последния на 02.05.2006 г., същият е оставил като свой наследници по закон Е.А.И.– съпруга, и Ф.Х.Д. – дъщеря. Това налага извод, че процесният имот е бил съсобствен между Е.А.И.и Ф.Х.Д..

По делото ищецът е представил неоспорено от ответницата заявление-декларация, подадено на 17.10.2006 г. от Е.А.И.до Директора на „Т.С.“ ЕАД, в което Е.А.И.е отправила искане до ищцовото дружество за откриване на партида на нейно име за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк „********, с аб. № 46369.

Съобразявайки гореизложеното, мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че ищецът не е установил по делото при условията на пълно и главно доказване обстоятелството, че ответницата Ф.Х.Д. е имала качеството потребител на топлинна енергия през претендирания период за процесния имот по следните съображения:

Преди началото на исковия период, Е.А.И.като съсобственик с Ф.Х.Д. за процесния имот е подала заявление-декларация до ищцовото дружество, с което изрично е поискала откриването на партида за целия топлоснабден имот на нейно име, като е посочила, че имотът ще се ползва за задоволяване на жилищните й нужди. Съответно, Е.И.е заявила желание цялата доставяна до имота топлинна енергия да се заплаща от нея, като ищецът е открил партида на нейно име за целия имот именно въз основа на това заявление. В този случай следва да се приложи приетото в цитираното по-горе тълкувателно решение разрешение, че когато съсобственик е подал молба-декларация за откриване на индивидуална партида за целия имот на негово име, то облигационната връзка възниква между подалото молба-декларация лице и топлоснабдителното дружество с откриването на партидата на първия въз основа на сключен писмен договор при публично известни общи условия. Това е така, защото както е прието в посоченото тълкувателно решение, противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 от ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. Съдът не намира основание за ограничаване правото на съсобственик свободно да договаря с топлопреносното предприятие чрез изявление за откриване на индивидуална партида на негово име. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и съсобственик за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договор, именно този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия  за собствените му битови нужди, който в разглеждания в настоящото случай е Е.А.И..

С оглед изложеното, мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че жалбата на „Т.С.“ ЕАД е неоснователна, доколкото ответницата Ф.Х.Д. няма качеството на потребител на топлинна енергия, поради което и предявените срещу нея искове следва да бъдат отхвърлени.

Така, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има единствено въззиваемата страна Ф.Х.Д., но същата не е претендирала присъждането на такива.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 86485 от 08.04.2019 г., постановено по гр. д. № 77480/2018 г., по описа на Софийски районен съд, II ГО, 156-ти състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                  2.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

 

на ИВАНКА ИВАНОВА – председател на ІІ Е въззивен състав

по гр. д. 9041/2019 г. по описа на СГС, ГО

 

Не споделям становището на мнозинството на съдебния състав, че за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. ответницата Ф.Х.Д. няма качеството клиент на топлинна енергия за притежаваните от нея идеалните части.

Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.

Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща през исковия период м.05.2014 г. – м.04.2016 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл.153 ЗЕ. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Разяснено е също така, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл.9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.

Тези разяснения се отнасят за хипотезата на трето лице, различно от собственика и вещния ползвател, което ползва имота на договорно основание – със съгласието на собственика/вещния ползвател и е в договорно правоотношение с топлопреносното предприятие, за доказване на което би могло да послужи откриването на индивидуална партида на негово име при топлопреносното дружество, какъвто не е разглежданият случай. Извън посочената хипотеза, законът не придава на откриването на партида за имота значението на правопораждащ факт за възникването на облигационно правоотношение с топлопреносното предприятие. Същевременно съсобственикът на топлоснабдения имот е подразбиран клиент на топлинна енергия за битови нужди по силата на чл.153, ал.1 ЗЕ и съгласно дадените с цитираното тълкувателно решение разяснения.  За наличието на облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия е ирелевантно обстоятелството кое конкретно лице реално упражнява фактическа власт върху топлоснабдения имот. С оглед на това следва да се приеме, че депозирането на заявление - декларация за откриване на партида от лице, различно от ползвател на договорно основание, в случая – от единия съсобственик на имота, е ирелевантно за облигационното правоотношение между ответницата, в качеството й на съсобственик на топлоснабдения имот и ищцовото дружество, а има значение единствено за воденото от ищеца счетоводство и начина на отразяване в същото на формираните за съответния период задължения.

Аргументи за възникване на облигационна връзка между единия съсобственик и топлопреносното предприятие въз основа на подадено от първия заявление не могат да се черпят и от разясненията, дадени с посоченото тълкувателно решение във връзка с отношенията между бившите съпрузи. Това е така, защото когато топлоснабденият имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, при предоставянето му след развода със съдебно решение за ползване на единия от бившите съпрузи, по силата на чл.57, ал.1, изр.1 СК между двамата възниква наемно правоотношение. Такова правоотношение между бившите съпрузи извежда по тълкувателен път и съдебната практика по приложението на чл. 107, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.). По отношение обаче на съсобственост, възникнала на друго правно основание, извън прекратяване на съпружеската имуществена общност чрез развод, не е налице изрична правна регламентация за възникване на наемно правоотношение по силата на закона. Същевременно е налице изрична правна регламентация относно отношенията между съсобствениците във връзка с разноските за съсобствената вещ – съгласно чл.30, ал.3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си.

Независимо от изложеното и дори да се приеме, че е налице сключен договор между неучаствалия по делото съсобственик  и ищеца във връзка с ползването на процесния имот, макар да липсват своевременно въведени в спорния предмет на делото твърдения в тази насока, следва да се съобрази също така и обстоятелството, че съгласно горепосоченото тълкувателно решение съдбата на първоначалния договор за продажба на топлинна енергия за същия топлоснабден имот, сключен с ответницата, като съсобственик на топлоснабдения имот за притежаваните от нея идеални части, зависи от договореното в последния, включително в публично известните общи условия към него. В зависимост от постигнатото съгласие между топлопреносното предприятие и собственика, респективно носителя на вещното право на ползване върху топлоснабдения имот, в първоначално сключения договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, при сключване на такъв последващ договор с ползвател на договорно основание, първоначалният договор или се прекратява през времетраенето на последващия договор, или продължава да действа, като отговорността на собственика или титуляра на вещното право на ползване може да е уговорена като такава при встъпване в дълг (чл.101 ЗЗД), в която хипотеза първоначалният и последващ длъжници ще отговарят солидарно, или като такава при заместване в дълг (чл.102 ЗЗД), в която хипотеза първоначалният длъжник се освобождава от отговорност. Ако в първоначалния договор със субектите по чл.153, ал.1 ЗЕ не е уредено какво се случва с него при сключване на последващ договор с ползвател - трето лице, при която хипотеза ще следва да се преценява във всеки конкретен случай, като се изхожда и от договорното правоотношение между собственика, респ. носителя на вещното право на ползване и третото ползващо топлоснабдения имот лице, дали волята на страните е старият длъжник да бъде освободен от отговорност или да отговаря при условията на солидарна отговорност с новия длъжник.

Ето защо при липса на заявени фактически твърдения и доказателства относно постигнато съгласие между ответницата и третото за процеса лице, че с депозиране на заявлението – декларация първоначалният договор се прекратява и ответницата се освобождава от отговорност, такова действие не би могло да се придаде на посочения документ, тъй като съдът не може да замести волята на страните по едно облигационно правоотношение, нито да я презюмира.

По изложените съображения и доколкото ответницата е съсобственик на топлоснабдения имот, същата притежава качество на клиент на топлинна енергия за битови нужди през исковия период в обема на притежаваните от нея идеални части. Също така доколкото не се установи с депозиране на заявлението – декларация първоначалният договор между страните да се прекратява и ответницата да се освобождава от отговорност, се налага извода, че ответницата е имала това качество през целия исков период, като отговорността й е ограничена до размера на притежаваните от нея идеални части.

 

 

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:  …………………..

 

                                                              (Ив. Иванова)