Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В
въззивен състав, в публично заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА
МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл.
съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Симеонова в. гр. д. № 599/2021
г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20228795/19.10.2020 г. по гр. д. № 77850/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 81 състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Н.Ю.Н., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в.“ ООД, ЕИК *******сума в размер на 1544,59 лв., ведно със законната лихва от 19.11.2019 г., договорна лихва за периода от 14.09.2016 г. до 14.06.2017 г. в размер на 123,21 лв. и лихва за забава за периода от 14.09.2016 г. до 30.03.2018 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) в размер на 180,72 лв. Осъдена е Н.Ю.Н. да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ООД сумата от 584,81 лв. – разноски в исковото производство, и сумата от 86,97 лв. – разноски в заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Н.Ю.Н., чрез назначения ѝ по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Д.М., с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението. Сочи се, че ответницата не е получила уведомление за цесията, като съдът неправилно е приел, че длъжникът е бил уведомен за цесията с получаване на препис от исковата молба и приложенията към нея от особения представител. В случая няма упълномощаване, а назначаване на особен представител от съда, което не предполага връзка между длъжника и представляващия го. Не са изпълнени изискванията на чл. 99 ЗЗД, поради което цесията не е породила действие спрямо длъжника. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението и за отхвърляне на исковете.
Въззиваемата страна - „А.з.с.н.в.“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, подаден чрез юрисконсулт Ирена Станчева, оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението. Поддържа, че цесията е била валидно съобщена на длъжника още преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, както и в хода на висящото производство чрез връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и след изтичане на двуседмичния срок от залепване на уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК, а освен това и чрез връчването им на назначения от съда особен представител на ответника. В тази връзка се позовава на формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., I т. о., в което е прието, че особеният представител на ответника може редовно да получи копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу нея, в това число да получи всякакви уведомления. Моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски за въззивното производство.
За да се произнесе по основателността на
жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото
доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая въззивният съд приема, че първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо като постановено спрямо ненадлежна страна, по следните съображения:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно правната теория и съдебната практика, исковият процес е двустранно производство - условие за допустимостта му е наличието на две срещуположни страни, на два различни правни субекта като ищец и ответник. Съгласно чл. 26, ал. 1 ГПК страни по гражданските дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото. Законът предоставя право на иск на носителя на спорното право, за което се търси защита в процеса, поради което в общия случай страни в процеса са самите субекти на спорното материално правоотношение. Правото на иск е средство за защита на материалното право чрез разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. За да породи задължение за съда да предприеме необходимите процесуални действия и да разреши конкретния гражданскоправен спор, правото на иск, като всяко субективно право, трябва да е възникнало, да съществува в полза на лицето, от чието име се предявява искът и да бъде надлежно упражнено. Възникването, съществуването и надлежното упражняване на правото на иск се обуславя едновременно от наличието на определени положителни условия (процесуални предпоставки) и от липсата на отрицателни (процесуални пречки), които са уредени в закона и за които съдът е длъжен да следи служебно както при предявяването на иска, така и в хода на производството до приключването му със съдебен акт. Сред абсолютните процесуални предпоставки за възникването и упражняването на правото на иск са надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална правоспособност (респ. правосубектност за юридическото лице), разбирана като призната от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално неправосубектно лице.
Процесуалният закон - ГПК предвижда възможност и за замяна на страните в хода на висящото производство, но при спазване на изискванията на чл. 228 ГПК.
Видно от данните по делото по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, подадено от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 12.04.2018 г., с която е разпоредено длъжникът Н.Ю. Асенова да заплати на заявителя сумата от 1544,59 лв., представляваща дължима главница по договор за стоков кредит № 2323784 от 23.06.2016 г., сключен с „У.К.Ф.“ ЕАД, ведно със законната лихва от 30.03.2018 г. до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 123,21 лв. за периода от 14.09.2016 г. до 14.06.2017 г., обезщетение за забава в размер на 180,72 лв. за периода от 14.09.2016 г. до 30.03.2018 г. и 86,97 лв. – разноски по делото, които вземания произтичат от договор за стоков кредит № 2323784 от 23.06.2016 г., сключен с „У.К.Ф.“ ЕАД, впоследствие прехвърлени н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 20.12.2016 г. и Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания, ведно с Приложение № 1 от 19.04.2017 г., сключен на основание чл. 2.1. от Рамковия договор. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******е депозирана искова молба вх. № 2033272/10.02.2018 г.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявените искове и е признал
за дължими спорните суми в полза н. „А.з.с.н.в.“
ООД, ЕИК *******, като е изложил мотиви за основателност на исковете н. „А.з.с.н.в.“
ООД.
В случая решението е постановено спрямо търговското дружество - „А.з.с.н.в.“ ООД, ЕИК *******- заличен търговец, считано от 21.08.2015 г., т. е. спрямо неправосубектна страна. Това дружество (преобразуващо се) е прекратено чрез промяна на правната форма, а на негово място е възникнало новоучредено дружество – „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******(това обстоятелство се установява от служебно извършената от въззивния съд справка в Търговския регистър), което е и надлежна страна в настоящото производство, от която са подадени както заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, така и исковата молба. Замяната на ищеца в обжалвания съдебен акт е извършено от първоинстанционния съд в противоречие със съдопроизводствените правила и е недопустимо (доколкото замяната на страна може да се осъществи само по реда на чл. 228 ГПК, каквато хипотеза на изменение на иска чрез замяна на страна в случая не е налице). Произнасяйки се по отношение на друга страна в процеса - ищец и то неправосубектна, Софийски районен съд на практика се е произнесъл по непредявен иск и решението му на това основание следва да бъде обезсилено, а делото да бъде върнато на друг състав на районния съд за произнасяне по първоначално предявените искове с ищец „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******.
По
направените от страните разноски следва да се произнесе първоинстанционният съд
при новото разглеждане на спора, съобразно изхода на делото.
Така мотивиран и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20228795/19.10.2020
г. по гр. д. № 77850/2018 г. по описа на Софийски районен
съд, 81 състав, като постановено спрямо ненадлежна страна и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от
друг състав на Софийски районен съд за произнасяне по предявените от „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК *******срещу Н.Ю. А., ЕГН ********** искове.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.