Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 25.02.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и шести
януари през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №7186 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.01.2020
год., постановено по гр.дело №52649/2018 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу Д.П.Т. искове, че ответникът дължи на ищеца сумата от 388.60 лв. /главница/, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №18387/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 30 с-в – 20.03.2018 год. до окончателното й изплащане, като исковете
са отхвърлени в останалата му част до пълния предявен общ размер от 514.45 лв.
и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 339.92 лв., а ищецът е осъден да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 85.62 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която е уважен предявения иск за главницата, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Д.П.Т.. Жалбоподателят
поддържа, че по делото не била установена облигационна връзка между страните,
както и че той има качеството на потребител на топлинна енергия. Правото на
собственост се удостоверявало чрез официален документ или официално заверен
препис от същия. В случая по делото било представено копие от нотариален акт,
което не било заверено от държавен орган, поради което и не удостоверявал
правата, обективирани в него. Представените от ищеца извлечения от сметки, въз
основа на които същият претендирал заплащане на разходи за топлинна енергия,
следвало да бъдат изключени от доказателствата по делото – те представлявали
доказателство, което било създадени от него. Извлеченията от търговските книги
и записванията в тях представлявали доказателство между търговци за
установяване на търговски сделки, а ответникът не бил търговец. Ищецът не бил
доказал дължимостта на претендираната сума. Не бил установен действителния
размер на разходваното количество топлинна енергия за процесния имот приз
исковия период. По делото била допусната съдебно-техническа експертиза, като
било видно от заключението на вещото лице, че в имота нямало отоплителни тела и
не била ползвана топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване. Начислена
била за заплащане топлинна енергия за сградна инсталация пропорционално на
отопляемия обем по проект – 165 куб.м. Вещото лице обаче било установило, че
тръбите на сградната инсталация в процесната сграда минават през общите части
на сградата, но са затапени преди процесния имот. От абонатната станция на
процесната сграда имало отделни свързващи тръби към процесния имот, но те били
затапени преди влизането им в този имот. Колекторната кутия на процесния имот
не била захранена с топлинна енергия. Поради това и в отговора на исковата
молба била направено искане за прогласяване нищожността на договор №866/416119,
при Общи условия, по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, поради липсата на предмет.
Първоинстанционният съд не се бил съобразил с принципите на европейското право,
намиращи директно приложение в случая. За всяко количество потребена толинна енергия
следвало да има отделно отчитане по пера и измерване на съответното количество,
което в случая не било сторено. В процесната сграда имало един топломер,
показателите по който се разпределяли
между етажните собственици съобразно кубатурата на собствените им имоти, но
този начин на разпределение бил неправилен и не съответствал на изискванията на
европейските норми, не отчитал какво действително количество бил разходвал
всеки отделен потребител. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да
бъде потвърдено в обжалваната му част.
Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Т.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивните жалби пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният
съд приема, че решението на СРС е недопустимо в обжалваната му част, поради
следните съображения:
Обективните и
субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне
съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално
право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част
и петитума на исковата молба /чл. 127 ГПК – на изискванията в посочената
разпоредба трябва да отговаря и заявлението за издаване на заповед за
изпълнение съгласно чл. 410, ал. 2 и чл. 411 ГПК, като заповедният съд е длъжен
да следи за редовността на заявлението/. Наведените в обстоятелствената част на
молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са
определящи да вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът
трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор.
Предмет на
установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по
смисъла чл. 410 ГПК, респективно по чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл.
415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена
заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със
заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на
договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./.
В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за
изпълнение и установителния иск /като няма пречка заявителят да предяви по
исков ред вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил
заповед за изпълнение/.
Искът, предявен
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се разглежда по правилата на общия исков процес,
като според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 11б от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., ОСГТК, в
производството по този иск е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане
друг иск на ищеца – чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск – чл. 211 ГПК, инцидентен
установителен иск – чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно
разглеждане с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. В мотивите на Тълкувателното решение
е посочено, че в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК – за
изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за
увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта
за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при
условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на
чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.
В разглеждания
случай е видно както от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч.гр.дело №18387/2018
год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в /т.12, абзац І/, така и от обстоятелствената
част и петитума на исковата молба, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и в
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК са предявени искове за съществуване на вземанията,
за които е била издадена заповедта за изпълнение по горепосоченото дело /стр. 1,
абзац 1 и 2/, че според „Т.С.“ ЕАД ответникът Д.П.Т. е ползвал доставена в
процесния недвижим имот топлинна енергия за стопански нужди през процесния период,
без да заплаща нейната стойност, като по този начин е спестил разходи. Следва да бъде отбелязано, че ищецът не се позовава на
предходно правно основание – преюдициално договорно правоотношение между него и
ответника, каквото не е възникнало, не се е осъществило или е отпаднало –
напротив изрично твърди, че между страните не е бил сключен писмен договор за
продажба на топлинна енергия за стопански нужди съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3
ЗЕ, въпреки че ответникът е бил длъжен да предприеме необходимите действия за
сключването на такъв договор /виж изложеното на стр. 2, абзац 2 от исковата
молба/. При тези твърдения СГС счита, че спорното право намира своето правно
основание в чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Фактическият
състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго,
наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно
основание за това имуществено разместване в отношенията между двата субекта.
Доколкото в
частност първоинстанционният съд е разгледал иск за реално изпълнение, макар
изрично да не го е квалифицирал и волята му в тази насока е изрична, тъй като в
мотивите на обжалваното решение е посочено/прието, че „между страните е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди при общи условия …, възраженията
на ответника за нищожност на договора за доставка на топлинна енергия, поради
липса на отоплителни тела, които да я доставят още от деня на сключването му,
не могат да се споделят …“ /т.е. не се касае за очевидна фактическа грешка –
виж и изготвения доклад по делото по чл. 146 ГПК на л. 59 – 60 от
първоинстанционното дело/, то следва да се приеме, че е допуснато нарушение на
диспозитивното начало. СРС се е произнесъл извън надлежно очертания с исковата
молба предмет на спора, съответстващ напълно на предмета на заповедта за
изпълнение, издадена срещу ответника по ч.гр.дело №18387/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 30 с-в, поради което и въззивният съд счита, че на основание чл. 270,
ал. 3, изр. 3 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в
обжалваната му част, включително и в частта му, в която ответникът е осъден да
заплати на ищеца разноски в размер на 339.92 лв., а делото – върнато на друг
състав на СРС за произнасяне по действително предявения по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД /новото разглеждане би следвало
да започне от стадия на изготвянето на доклад по делото по чл. 146 ГПК/.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от 20.01.2020 год.,
постановено по гр.дело №52649/2018 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, в
частта му, в която е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу Д.П.Т. иск /без дадена от първоинстанционния съд правна квалификация/
за сумата от 388.60 лв., както и в частта му, в която ответникът Д.П.Т.
е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски за първоинстанционното
производство в размер на 339.92 лв.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав
на действително предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.П.Т.
иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/