Р Е Ш Е Н И Е
№ 9
гр. Русе, 16.03.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - РУСЕ, в публично
заседание на 24 февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав
Председател: ДИАН ВАСИЛЕВ
Членове: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
ГАЛЕНА
ДЯКОВА
при секретаря ДИАНА МИХАЙЛОВА и с участието на прокурора Г.
МАНОЛОВ като разгледа докладваното
от съдия ДЯКОВА КАД
№ 662 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството
е по реда на чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна
жалба на ГД ”Изпълнение на наказанията“ против Решение № 25 от 18.09.2020 г.,
постановено по
адм. дело № 560/2018 г. по описа на Административен съд – Русе.
В касационната жалба на ГД
ИН се оспорва решението в осъдителната му част и в частта на разноските. Твърди
се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на административнопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва
изводите на съда и счита, че не са съобразени със събраните по делото доказателства.
Моли да бъде отменено решението в оспорваната му част.
Ответникът по жалбата – П.И.М.,
чрез процесуален представител адв. Г. В. взема становище за неоснователност на
жалбата.
Представителят на Окръжна
прокуратура - Русе дава заключение, че касационната жалба е допустима, но
неоснователна.
Административен съд - Русе,
в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
жалбата е неоснователна.
Производството по делото е
образувано по искова молба на П.И.М. против Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ при Министерството на правосъдието, с която се иска да бъде
осъдена ответната страна да заплати на ищеца сумата от 49 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в периода от
15.07.2012 г. до 04.12.2013 г., в изпълнение на наложената му мярка за
неотклонение „задържане под стража“, когато е бил настанен в ареста в гр. Русе,
тъй като в противоречие с изискването на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС е бил поставен в
неблагоприятни битови условия, изразяващи се в: недостатъчна жилищна площ в
килията, в която е пребивавал в Следствен арест – Русе; лоши хигиенни условия в
килията – липса на течаща вода, липса на тоалетна; недостатъчно отопление през
зимния период, проветряване. Според ищеца поради липсата на тоалетна в килията
по голяма нужда се е ходило определено време по график – само сутрин, обед и
вечер, а извън това време по малка нужда в шишета; освен това ищецът сочи че
през целия период на престой е имало денонощно светене на две лампи; позовава
се и на липса на условия за двигателна активност. В резултат на тези незаконни
действия и бездействия на ответника е претърпял неимуществени вреди, изразяващи
се в страдания, унижения на човешкото достойнство, дискомфорт.
С обжалваното решение състав
на АдмС - Русе е приел иска за частично основателен, като е счел, че е налице изтекла
погасителна давност за времето преди 26.11.2013 г. и е
осъдил ГД ИН да заплати на П. М. сумата от 90 лева, представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, претърпени в периода 26.11.2013 г. – 04.12.2013 г. /общо
девет дни/, в резултат на действия и бездействия на администрацията на ареста в
гр. Русе, изразяващи се в липсата на постоянен достъп до санитарен възел и
престой на открито в ареста, както и сумата от 10 лева – внесена държавна такса
и е отхвърлил иска за горницата над 90 лв. до пълния му предявен размер.
Съдът
в мотивите си е приел, че през процесния период не са били изпълнени
изискванията на закона, като по делото е безспорно установено, че всички килии
в ареста, включително килия № 11, в която е пребивавал П. М. през въпросните 9
дни, не са били снабдени със самостоятелни тоалетни и бани. По този начин е
нарушен чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, изискващ осигуряване на постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода. Установено е също така, че П. М. не е бил
извеждан на разходка на открито, което е нарушение на правото на престой на
открито не по-малко от един час на ден по чл. 240, във вр. с чл. 86, ал. 1, т.
1 от ЗИНЗС. Съдът е приел, че липсата на постоянен достъп до санитарен възел и
престой на открито в ареста са проявни форми на поставяне в неблагоприятни
условия за изтърпяване на задържането по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС,
които уронват човешкото достойнство и пораждат чувство на малоценност. Поради
това П. М. е понесъл неимуществени вреди и са налице предпоставките на чл.284, ал. 1
от ЗИНЗС за
присъждане на обезщетение. На основание чл. 52 от ЗЗД и с оглед характера на увреждането,
степента и продължителността на причинените страдания и техния интензитет, съдът
е уважил иска за сумата от 90 лева.
Решението
е правилно.
В
случая е предявен иск по чл. 284, ал. 1
от ЗИНЗС и чл. 204, ал. 4 от АПК за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразни бездействия на
служители от администрацията на ГД ИН.
Според
чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от
свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на
наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда,
че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко
или унизително отношение.
Според
чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Настоящият
съдебен състав на АдмС - Русе счита за неоснователни твърденията на касационния
жалбоподател ГД ИН за неправилност и необоснованост на съдебното решение.
С
оглед наличните данни по делото се установяват всички елементи от фактическия
състав на отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 284, ал. 1
от ЗИНЗС.
Решаващият съд правилно и
законосъобразно е счел, че със събраните доказателства по делото се установяват
незаконосъобразни действия/ бездействия на администрацията на касатора относно
неосигуряване на престой на открито и липса на постоянен достъп до санитарен
възел.
При установеното от
фактическа страна, че през процесния период всички килии в ареста в гр. Русе,
включително килия № 11, в която е пребивавал П. М., не са били снабдени със
самостоятелни тоалетни и бани. По този начин несъмнено е нарушен чл. 20, ал. 3 от
ППЗИНЗС, изискващ осигуряване на постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода. Правилно и напълно обосновано първата съдебна инстанция е счела, че липсата
на постоянен достъп до санитарен възел се явява проявна форма на поставяне в
неблагоприятни условия за изтърпяване на задържането по смисъла на чл. 3, ал. 2
от ЗИНЗС, която уронва човешкото достойнство и поражда чувство на малоценност.
Правилно
и обосновано с оглед разпределената доказателствена тежест и представените
писмени и гласни доказателства, първоинстанционният съд е приел за доказано
нарушение на изискванията чл. 71 от ППЗИНЗС и чл. 86, ал.1, т. 1 от ЗИНЗС
относно задължението на касатора да осигури правото на престой на открито на
ответника по жалбата, при доказана липса на помещение за престой на открито в
ареста в гр. Русе.
Разпоредбата на чл. 256, ал.
4 от ЗИНЗС предоставя компетентност на главния директор на ГД „Изпълнение на
наказанията“ единствено да определя времето за престой на открито на
задържаните, а не да изключва това право като указва, че при определени
предпоставки престоят ще се извършва в закрити помещения.
Формалното предоставяне на
престой на задържаните лица в едно закрито помещение с площ 31 кв.м., чиито
прозорци се отварят от служители с цел проветряване, при липсата на спортни
уреди или други възможности за гарантиране на пълноценна двигателна активност,
определено не кореспондира с правото му по чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС.
Претендираните от касатора
архитектурни съображения не могат да дерогират правото по чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС и кореспондиращото задължение на администрацията на ГД ИН да го осигури,
при положение, че същият се явава възложител по см. на ЗУТ. В тази връзка
следва да се има предвид § 145 от решението по делото Н. и други срещу България
доклад CPT/Inf (92) 3 [EN]) на КПИ и на
т. 27.1 от Препоръка Rec (2006)2 на Комитета на министрите при Съвета на
Европа относно Европейските правила за затворите, съгласно която на всеки
затворник следва да бъде предоставена възможност за упражнения на чист въздух,
най-малко един час на ден, ако атмосферните условия позволяват.
Налице е и неизпълнение от
страна на пенитенциарните власти на задълженията, произтичащи от задължителното
съгласно чл. 46, § 1 от ЕКПЧ решение на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу
България. Тази разпоредба предвижда
изрично задължение на страните по Конвенцията да изпълняват окончателните
решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.
Съдът обосновано е приел, че
е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на касатора да
осигурят на задържаните лица такива условия, които да не създават предпоставки
за увреждане на физическото и психическото им здраве.
Тези битови условия, дължащи
се на бездействието на администрацията на касатора, обуславят основателността
на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В случая безспорно се установява,
че са налице незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на
ГДИН, защото негови длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват
ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложената мярка за
неотклонение и задържане в ареста в гр.Русе, не са изпълнили задълженията си да
осигурят на ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с
уважение към човешкото му достойнство и които да не създават предпоставки за
увреждането на физическото и психическото му здраве, а също и за нарушаване на
забраната установена в чл. 3 от ЕКПЧ.
Касационната инстанция
споделя изводите на съда относно основателността на претенцията и размера на
определеното обезщетение. Присъдената сума от 90 лв. за процесните девет дни е
достатъчна, за да компенсира причинените на осъдения страдания от лошите условия
в ареста в гр. Русе. Същото е справедливо определено, на основание чл. 52 от ЗЗД, във вр. с § 1 от ЗОДОВ, тъй като е фиксиран паричен
еквивалент, съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху
увреденото лице, като се има предвид и размера на обезщетенията, които ЕСПЧ
присъжда в своите решения по казуси, близки на процесния.
По тези съображения
касационната жалба на ГД ИН се явява неоснователна и обжалваното решение следва
да бъде оставено в сила.
По изложените съображения и
на основание чл. 221, ал. 3 от АПК, съдът
Р Е Ш
И:
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение № 25 от 18.09.2020 г.,
постановено по
адм. дело № 560/2018 г. по описа на Административен съд – Русе.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.