О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./ .04.2019г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на
двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
като разгледа докладваното от съдия Писарова в.ч.т.д.№595/2019г., по
описа на ВОС, ТО, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 278 във вр. чл.413, ал.2 и чл.418, ал.4 от ГПК. Образувано е по частна жалба на АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ЕООД, ЕИК *********, София, срещу разпореждане
на ВРС, 41 състав, по ЧГД №2930/2019г., рег.№8663/26.02.2019г., в частта, в
която е отказано издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по заявление с
вх.№13649/21.02.2019г., подадено от
„Агенция за контрол на просрочени вземания“ЕООД, ЕИК *********, с което се
иска издаване на заповед за изпълнение срещу
С.М.И., ЕГН **********,***, за сумата от 210.00 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 25.12.2017г. до
17.09.2018г., както и за сумата от 195.00 лева, представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране.
В частната жалба се твърди, че разпореждането на ВРС в обжалваната част
е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост, поради което се претендира отмяна ведно с издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК за претендираните суми. По същество в жалбата се
излага, че в производството по този ред не се проверява дали вземането
съществува като целта е бързина и процесуална икономия. Твърди се, че заявлението
е съобразено с изискванията за неговата редовност по чл. 410, ал. 2, вр. чл.
127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 ГПК, като следва да се отбележи, че в закона
липсва препращане към чл.127, ал.2 ГПК - т.е. не е необходимо към заявлението
да се прилагат доказателства за установяване на вземането. Преследваната с
уреденото в действащия ГПК заповедно производство цел е да се създаде опростена
съдебна процедура, въз основа на която кредиторът в съкратени срокове да може
да се снабди с изпълнително основание срещу своя длъжник, с оглед
принудителното изпълнение на вземането си. Поради целта на производството,
жалбоподателят излага, че съдът дължи проверка на формалната редовност и
необходимите реквизити на Заявлението по чл. 410 ГПК, а споровете по
обективираните в него материални субективни права следва да се решат по исков
ред, при положение, че длъжникът входира възражение по чл. 414 ГПК. Поддържа
се, че неустойката по своята същност представлява форма на договорна
отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението.
Както е посочено в т. 12 на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, отхвърлената от съда неустойка е начислена вследствие на
неизпълнение на поети договорни задължения от страна на заемателя за
представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от
неизпълнение на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението
на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност
за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната
престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които
кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на
свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако длъжникът добросъвестно беше
изпълнил поетото договорно задължение и беше предоставил такава гаранция, то
кредиторът щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе
вреди. Поддържа валидността на неустоечното вземане вкл. съобразно постановките
на TP №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСТК на ВКС, че неустойката не може
да бъде нищожна само на основание противоречие с добрите нрави, както приема
съдът в обжалваното Разпореждане. Прави се довод, че въпросът за противоречие
на неустойката с добрите нрави следва да бъде решен чрез комплексна преценка -
не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други
фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да
ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство
за неоснователно обогатяване, а в случая преценката на съда е единствено въз
основа на изложените в заявлението факти /поради липсата на изискване за
прилагане на документи/. Дори и да приемете, че неустойката е прекомерна, то
това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а съдът
следва да намали нейния размер. /цит.практика в определение от 29.09.2017г. по
ч.г.д. 11715/2017г. по описа на СГС и Определение от 15.02.2018 г. по ч.г.д.
61444/2017 г. по описа на СГС/
Съдът намира, че частната
жалба е подадена от легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт,
който подлежи на обжалване, в преклузивния срок за това, поради което същата се
явява процесуално допустима. Препис от същата не подлежи на връчване на
насрещната страна съгласно чл.413, ал.2 ГПК.
Разгледана по същество
съдът намира жалбата за неоснователна поради
следното: Производството е образувано пред ВРС по заявление на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника С.М.И., ЕГН **********,*** за
следните вземания: Сумата от 451.49 лева, представляваща неплатена главница по
Договор за паричен заем № 5404595 от 21.12.2017 г. сключен между „Вива
кредит”ООД и С.М.И., като вземането по договора е прехвърлено на заявителя с
Приложение № 1 от 03.12.2018г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 01.12.2016г., сключен между „Вива кредит” ООД, ЕИК
********* и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ЕООД, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда на 21.02.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата от 70.83
лева, представляваща договорна лихва за периода от 20.01.2018 г. до 17.09.2018г.; сумата от 209.79 лева,
представляваща такса за експресно разглеждане на документи; сумата от 210.00
лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 25.12.2017 г. до 17.09.2018 г.; сумата от 195.00 лева,
представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране както и сумата от 8.59 лева, представляваща лихва за
забава върху непогасената част от главницата, за периода от 18.09.2018 г. до
11.02.2019г.
Районният съд е отхвърлил
заявлението за издаване на заповед за изпълнение като приел, че договорните
клаузи, предвиждащи заплащане на неустойка за неизпълнение за предоставяне на
обезпечение по договора, след сключването му, заплащането на разходи и такси за
извънсъдебно събиране на просрочени задължения, са нищожни. За да постанови този
резултат първата инстанция е приела, че приложение към процесното
правоотношение намират разпоредбите на Закона за потребителския кредит, в
частност императивното правило на чл.33 от ЗПК, че при забава, кредиторът има
право само на лихви върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Съдът
приел, че таксата за разходи, заобикаля това ограничение на специалния закон
като се предвижда допълнително плащане, което е свързано със забавата на
длъжника и по което не се предоставя допълнителна услуга. Ако пък това плащане
е за управление на кредита, то съдът приел, че тогава то противоречи на
забраната на чл.10а, ал.2 от ЗПК. По отношение на претендираната неустойка за
неизпълнение на договорно задължение съдът приел, че същата прехвърля риска от
неизпълнение задължение на финансовата институция да прецени предварително
кредитния риск, върху длъжника като води до допълнително увеличаване размера на
задълженията му. Съдът е приел, че уговорената неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение, е типичен пример на излизане на неустойката от присъщите
и функции като цели единствено неоснователно обогатяване. Същата е постановена
в противоречие с чл.33 от ЗПК, а така също противоречи и на добрите нрави тъй
като се стига до недопустимо кумулиране на плащане на неустойка за забава,
компенсаторна неустойка и реално изпълнение. Нещо повече, от собственото си
неизправно поведение кредиторът се домогва да черпи полза.
В производството по чл.
410 от ГПК съдът не събира доказателства, нито може да прави изводи въз основа
на представени такива (съобразно приетото в т. 2б на ТР № 4/18.06.2014 г. по ТД
№ 4/2013 г. на ВКС), като преценката на съда по основателността на искането, с
което е сезиран, е ограничена единствено до проверка на твърденията изложени в
заявлението, съответно то следва да съдържа надлежно конкретизирано по
основание и размер вземане. Съгласно чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд
е длъжен служебно да извърши и проверка дали искането не противоречи на закона
и добрите нрави.
Настоящият състав споделя
изводите на първоинстанционния съд относно недопустимостта на заявлението в
обжалваната част. При преценка изложените в същото заявление факти, се
установява, че с оглед качеството на длъжника на потребител и приложение на
разпоредбите на ЗПК, то приложение следва да намерят и нормите на Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/ - съгласно чл.24 от ЗПК вр.чл.143 – 148 от ЗЗП.
Клаузата на чл.146 от същия прогласява неравноправните клаузи за нищожни поради
пряко противоречие с императивните норми в защита на по-слабата икономически
страна в правоотношението. Поради това съдът не възприема доводите на
жалбоподателя, че съдът не може и не следва служебно да констатира наличието на
нищожна/неравноправна клауза както, че е превишил правомощията си в производството,
навлизайки в преценка по същество на обстоятелства, които са предмет на бъдещо
исково производство. /така опр.№974/07.12.2011г. по ч.т.дело №797/2010г. на II
т.о. на ВКС и решение на Съда на ЕС от 14.06.2012г. по дело С- 618/2010, с
което е дадено задължително тълкуване съгл.чл.633 ГПК и чл.267 от ДФЕС на
реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО.
Съдът намира
разпореждането на заповедния съд в отхвърлителната част за правилно и
законосъобразно. Приложение към процесното правоотношение, съгласно изложените
факти и обстоятелства от заявителя, намират разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Възможността кредиторът да въвежда такси извън
стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а от ЗПК и е
предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Налице е изрична забрана съгл.чл.10а, ал.2 ЗПК да се изискват такси и
комисионни за действия, свързани с управлението и усвояването на кредита. С
твърденията за въведени с договора за паричен заем клаузи за начисляване на
неустойка за неизпълнение, разходи и такси за извънсъдебно събиране, след
настъпване падежа на главните задължения, по същество се цели заобикаляне на
ограничението в чл.33 от ЗПК и въвеждане допълнителни плащания, свързани
единствено със забавата на длъжника. Тъй като тези клаузи преследват забранена
от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава, те противоречат
пряко на чл.33 ЗПК и са недействителни като не пораждат права и задължения за
страните.
Допълнителен аргумент за
отхвърляне на заявление в частта за претендираната неустойка за неизпълнение на
договорно задължение, е и противоречието с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД. От изложеното в т.12 от заявлението става ясно, че задължението на кредитополучателя
да осигури поръчител не е определено като предварително условие за сключване на
договора. Това противоречи на принципа на добросъвестност и цели единствено
начисляване на неустойка, водеща до оскъпяване на кредита. Санкционна по своя
характер, доколкото е предвидена при неизпълнение на договорно задължение, тази
неустойка по никакъв начин не кореспондира с вредите от неизпълнението.
Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин се
отклонява от присъщата и обезпечителна и обезщетителна функция и води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на
кредитополучателя. Уговорена с цел неоснователно обогатяване на кредитора,
неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Достигайки до аналогични
изводи първата инстанция е постановила законосъобразно и правилно разпореждане
за отказ да издаде заповед за изпълнение досежно тези претенции. Жалбата срещу
разпореждането на съда е неоснователна, а разпореждането като правилно в
обжалваната част следва да бъде потвърдено.
Въз основа на изложеното,
съдът
О П Р Е ДЕ Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане рег.№8663/26.02.2019г., постановено по
ЧГД №2930/2019г. на 41 състав на ВРС, в обжалваната
част, в която е отказано издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
заявление с вх.№13649/21.02.2019г. на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ЕООД, ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение срещу С.М.И., ЕГН **********,***, за
сумата от 210.00 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 25.12.2017г. до
17.09.2018г., както и за сумата от 195.00 лева, представляваща разходи и
такси за извънсъдебно събиране, на основание чл.413 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: