Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 11.03.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8323 по описа за 2020 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.12.2019
год., постановено по гр.дело №47486/2019 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу А.М.М. и Б.П.В. искове с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ вр. с чл.
200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от
4 892.42 лв.,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.02.2016
год. до 30.04.2018 год. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“********ет.********абонатен
№******ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№7887/2019 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в – 08.02.2019 год., до окончателното
й изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните
предявени размер и период, а исковете за сумата от 2.78 лв. – стойност на
услугата дялово разпределение и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени
изцяло и ответниците А.М.М. и Б.П.В. са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.“ ЕАД
на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски по делото и направените
разноски в заповедното производство в размер на 675.20 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците А.М.М. и Б.П.В..
Жалбоподателите поддържат, че в тежест на ищеца било да установи съгласно чл.
154, ал. 1 ГПК възникването между страните на твърдяното облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия, както и че бил
доставял топлинна енергия в сочените количества и съответно за ответниците е
възникнало задължението да заплатят нейната стойност; че е била извършвана
услугата дялово разпределение от лице, с което ищецът бил сключил договор и че
е възникнало задължение за заплащането на възнаграждение в претендирания
размер; че ответниците са изпаднали в забава, респ. че ищецът им е изпратил
покана за плащане. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответниците
са потребители на топлинна енергия. В случая по делото не било доказано, че за
процесния недвижим имот е била открита партида с абонатен №******. Заключението
на вещото лице по съдебно-техническата експертиза и заключението на вещото лице
по съдебно-счетоводната експертиза не следвало да бъдат кредитирани. Те били
изготвени въз основа на документи, съставени от ищеца и третото лице-помагач.
Неправилно СРС бил приел за доказано количеството на доставената топлинна
енергия. Видно било от заключението по съдебно-техническата експертиза, че
общият топломер, монтиран в абонатната станция, не бил преминал метрологична
проверка в срок. Следователно налице било договорно неизпълнение от страна на
ищеца – виж и чл. 186, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, като той не бил установил годността
на средството за търговско измерване, обслужващо процесния адрес. А при липсата
на доказателства, че регистрираното количество топлинна енергия е било надлежно
отчетено от законно монтирано и сертифицирано средство за търговско измерване,
правилото на чл. 162 ГПК било неприложимо. Ето защо молят решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Третото
лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Срещу разпореждането
от 17.06.2020 год., постановено от СРС по посоченото дело, е подадена частна
жалба от ответниците А.М.М. и Б.П.В.. Частните жалбоподатели поддържат, че с
определение от 19.05.2020 год. било оставено без уважение искането им за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Съгласно разпоредбата
на чл. 248, ал. 3 ГПК, определението, с което съдът се произнасял по молбата,
подлежало на обжалване по реда, по който се обжалва решението. Според чл. 259,
ал. 1 ГПК, решението на СРС подлежало на обжалване в двуседмичен срок, считано
от връчването на същото на страните. Следователно определението по чл. 248, ал.
1 ГПК подлежало на обжалване в срока, в която се оспорвало решението.
Неправилно СРС бил посочил, че определението от 19.05.2020 год. подлежи на
обжалване в едноседмичен срок и върнал частната жалба на ответниците срещу
посочения съдебен акт. Частната жалба било депозирана в рамките на
законоустановения двуседмичен срок. Ето защо молят обжалваното разпореждане да
бъде отменено, а делото – върнато на СРС за администриране на подадената частна
жалба. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
По отношение на
въззивната жалба:
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание 318, ал. 2
ТЗ вр. с чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Доказано е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата –
етажна собственост, в
която се намира този
имот, е
била присъединена към топлопреносната мрежа. Установено е също така въз основа на
съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че ответниците,
които са съпрузи /обстоятелство, което не е било спорно във въззивното
производство/, са съсобственици на процесния апартамент №24, поради което и следва
да се приеме, че те се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, съответно имат качеството на битови
клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ,
бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на
ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК. Следва да се посочи, че според нормата на
чл. 25, ал. 2 СК /отм./, респ. чл. 32, ал. 2 СК, за
задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нужди на
семейството, те отговарят солидарно.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. Липсата на подадена от
потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни
отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона – В
този смисъл Решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр.дело № 3184/2013 г., ІІІ
г.о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна
съдебна практика. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество
са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката ме по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото подлежи
на кредитиране, че в процесния имот има 6 бр. отоплителни тела – радиатори, на
които са монтирани 5 бр. топлинни разпределители, както и 2 бр. водомери, като
за периода от м.май 2014 год. до м.април 2018 год. било извършвано дялово
разпределение от петте разпределители, а за радиатора без уред се извършвал
„служебен отчет“ /поради липсата на измервателно устройство/; потреблението на
топла вода било на база реален отчет на показанията на водомерите; делът на
ответниците за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване бил
изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба. Установено е също така, че общият топломер в абонатната станция бил
преминал през метрологични проверки на всеки две години, като резултатът от
проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи.
Следователно доказана
е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответниците топлоенергия
в определено количество за исковия период. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно
определените цени и възражението на жалбоподателите, че
дяловото разпределение е било извършено неправилно се явява неоснователно. Нормата
на чл. 6.5 от Методиката по Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването предвижда, че за сгради – етажна собственост, в които
има отоплителни тела без уреди за индивидуално отчитане, се прилага екстраполация по максимален специфичен разход на сградата.
На следващо
място, установено е въз основа на заключението по съдебно-техническата
експертиза, че стойността на топлинната енергия за периода от 01.05.2015 год.
до 30.04.2018 год. възлиза на 6 461.38 лв., като в съответствие с нормата
на чл. 155, ал. 1 ЗЕ и счетеното за основателно възражение за погасителна
давност, релевирано своевременно от ответниците /чл. 131 ГПК вр. С чл. 120 ЗЗД/, първоинстанционният съд е приел,
че са налице основания за ангажиране на солидарната отговорност на ответниците
за заплащане на дължимата за периода от 01.02.2016 год. до 30.04.2018 год.
стойност на доставената топлинна енергия в размер на 4 892.42 лв.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане –
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд не
обсъжда възраженията на жалбоподателите във връзка с предявените искове за претендираната
цена на услугата дялово разпределение, както и тези по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй
като същите са отхвърлени и в тази част първоинстанционното решение не е било
обжалвано и е влязло в сила.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателите нямат право на разноски.
По отношение на частната
жалба:
Частната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт и в законоустановения срок, поради което
се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С
първоинстанционното решение в тежест на ответниците са били възложени на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените от ищеца разноски в исковото
производство и в заповедното производство в общ размер на 675.20 лв. Своевременно
ответниците са депозирали молба, съдържаща искане за изменение на решението в
частта за разноските, което е било оставено без уважение от СРС с определението
по делото от 19.05.2020 год., за което е посочено, че подлежи на обжалване с
частна жалба пред СГС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
Препис от
горепосочения съдебен акт е бил надлежно връчен на ответниците на 02.06.2020
год., като на 16.06.2020 год. те са упражнили право на частна жалба срещу него.
За да постанови
обжалваното разпореждане, СРС е приел, че частната жалба срещу определението по
чл. 248, ал. 1 ГПК е просрочена, тъй като е подадена след изтичане на
едноседмичния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подлежи на връщане на основание чл.
275, ал. 2 вр. с чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК.
Разпореждането е
правилно.
Актът по чл. 248,
ал. 1 ГПК е определение, независимо от вида на акта, който се изменя или допълва
в частта за разноските /решение или определение/. Определенията се обжалват с
частни жалби по реда, предвиден в глава ХХI „Обжалване на определения“ /чл. 274 – 279 ГПК/ – виж и
разясненията по т. 24 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело
№ 6/2012 год., ОСГТК. Съгласно разпоредбата на чл. 275, ал. 1 ГПК и чл. 262,
ал. 2, т. 1 вр. с чл. 275, ал. 2 ГПК, частните жалби се подават в едноседмичен
срок от съобщаване на определението, а в случай на подаването им след изтичане
на срока за обжалване, същите подлежат на връщане.
В този смисъл
като е определил едноседмичен срок за обжалване на определението по чл. 248,
ал. 1 ГПК, връчено на частните жалбоподатели на 02.06.2020 год., и е върнал
подадената от тях на 16.06.2020 год. частна жалба първоинстанционният съд е дал
съответни на закона указания и е постановил законосъобразно разпореждане.
Неоснователни са
доводите на частните жалбоподатели, че срокът за обжалване на определенията по
чл. 248, ал. 1 ГПК, с които се изменя или допълва първоинстанционното решение в
частта за разноските, респ. се отхвърля искането за тяхното изменение или
допълване, е двуседмичен, какъвто е срокът за въззивно обжалване на решението
/чл. 259, ал. 1 ГПК/, тъй като според чл. 248, ал. 3 ГПК, определенията за
разноските се обжалват по реда, по който подлежат на обжалване решенията,
поради следните съображения:
С нормата на чл.
248, ал. 3 ГПК се предвижда изрична обжалваемост на определенията по чл. 248,
ал. 1 ГПК, които не са преграждащи и биха подлежали на инстанционен контрол,
само ако това е предвидено в закона – виж чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, а
препращането към реда за обжалване на решенията/определенията указва
функционално компетентните съдилища по частните жалби срещу определенията по
чл. 248, ал. 1 ГПК и свързва обжалваемостта на тези определения с
обжалваемостта на основния съдебен акт – решение или определение /ако
решението/определението не подлежи на обжалване, няма да подлежи на обжалване и
определението по чл. 248, ал. 1 ГПК/. Нормата на чл. 248, ал. 3 ГПК не създава
специална уредба за обжалване на определенията по чл. 248, ал. 1 ГПК, различна
от регламентираната в разпоредбите на чл. 274 – чл. 279 ГПК, относно срока за
подаване на частната жалба, съдържанието на същата и приложенията към нея, срок
за отговор, администриране, характер на производството, разглеждането и
решаването й и т.н.
Ето защо
развитите от частните жалбоподатели оплаквания са неоснователни, а частната
жалба следва да бъде оставена без уважение.
При този изход на
спора частните жалбоподатели нямат право
на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение /включително и в частта му с характер на
определение/ не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 20.12.2019
год., постановено по гр.дело №47486/2019 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, в
обжалваната му част.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частната
жалба на А.М.М. и Б.П.В. срещу разпореждането от 17.06.2020 год., постановено
по гр.дело №47486/2019 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в.
Решението /включително и в частта му с характер на определение/ не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/