РЕШЕНИЕ
№ ................../27.07.2022
г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на първи декември през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. С.
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 9614 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 142075 от 07.07.2020 г. постановено
по ГД № 36599 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 162 състав, въз
основа предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу И.Д.А., В.И.А. и Я.И.А. кумулативно
обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно
основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, ответниците са осъдени
да заплатят на „Т.С.“ ЕАД следните суми, а именно:
- И.Д.А. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата
от 390,46 лв., представляваща ½ част от стойността на потребената
топлинна енергия за периода от м. 05.2015 г. до 04.2017 г. за имот, находящ се
в гр. София, ж. к. „*********, с абонатен № 198690, сумата от 9,42 лв.,
представляваща ½ от таксата за дялово разпределение за периода от м.
05.2016 г. до м. 04.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата
на подаване на исковата молба в съда – 26.06.2019 г., до окончателното им
изплащане, като са отхвърлени исковете срещу този ответник с правно основание
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 74,64 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху ½ част от главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2016 г. до 04.06.2019 г., и за сумата от
2,16 лв. – лихва за забава върху ½ част от таксата за дялово
разпределение за периода от 30.06.2016 г. до 04.06.2019 г.;
- В.И.А. и Я.И.А. са осъдени да заплатят на „Т.С.“
ЕАД сумата от по 163,75 лв. всяка от тях, представляваща ¼ част от
стойността на потребената топлинна енергия за периода от м. 06.2016 г. до
04.2017 г. за имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, с абонатен №
198690, сумата от по 4,32 лв., представляваща ¼ част от таксата за
дялово разпределение за периода от м. 06.2016 г. до м. 04.2017 г., ведно със
законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба в съда –
26.06.2019 г., до окончателното им изплащане, като са отхвърлени исковете срещу
тези ответници с правно основание по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл.
149 от ЗЕ за разликата над уважения размер от по 163,75 лв. до пълния предявен
размер от по 195,23 лв., представляваща ¼ част от стойността на
потребената топлинна енергия за периода от м. 05.2015 г. до м. 05.2016 г., за
разликата над уважения размер от по 4,32 лв. до пълния предявен размер от по
4,71 лв. и за м. 05.2016 г. такса за дялово разпределение, както и иска с правно
основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от по 37,32 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху ¼ част от
главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2016 г. до 04.06.2019 г., и
за сумата от по 1,08 лв. – лихва за забава върху ¼ част от таксата за
дялово разпределение за периода от 30.06.2016 г. до 04.06.2019 г.
С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78, ал. 1, 3 и 8 от ГПК за исковото
производство съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД – трето лице - помагач на страната на ищеца.
Решението е обжалвано в срок от ответницата В.И.А.,
чрез назначения ѝ особен представител адв. Д.К., в частта, с която е осъдена
да заплати на ищеца процесните суми. Въззивникът счита, че в обжалваната част
решението на СРС е неправилно, като излага подробни съображения за това в
жалбата. По-конкретно се твърди, че по делото не е доказано, че ответницата има
качеството потребител на топлинна енергия за процесния имот и за процесния
период. Сочи се, че от приетите по делото писмени доказателства се установява,
че ответниците са били собственици на процесния топлоснабден обект към
26.05.2010 г. и че към тази дата би следвало да е било налице и облигационно
отношение между тях и ищеца, но не било доказано, че тези обстоятелства са били
налице и в исковия период. Според жалбоподателя, само на това основание предявените
искове са неоснователни и не следва да се обсъждат други възражения за
недължимост на процесните суми. Предвид изложеното отправя искане към СГС като
въззивна инстанция да отменени решението на СРС в обжалваната част и вместо
него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковата претенция на
ищеца.
Срещу първоинстанционното решение е постъпила
въззивна жалба и от ответницата Я.И.А., чрез назначения ѝ особен
представител адв. Д.К., в частта, с която е осъдена да заплати на ищеца
процесните суми. Въззивникът счита, че
в обжалваната част решението на СРС е неправилно, като излага подробни
съображения за това в жалбата, идентични с тези, изложени в жалбата на
ответницата В.И.А.. В тази връзка отправя
искане към СГС като въззивна инстанция да отменени решението на СРС в
обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло
исковата претенция на ищеца.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба на Я.И.А. от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, с
който се изразява становище за неоснователност на същата по съображения, изложени
в отговора. В тази връзка счита, че първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба – отхвърлена. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.с.“
ЕООД в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е депозирало отговор на въззивните
жалби.
Първоинстанционното решение в частта относно
ответника И.Д.А., както и в частта, с която са отхвърлени исковите претенции, е
влязло в сила, тъй като в посочените части същото не е обжалвано.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл.
2 от ГПК.
В този смисъл
настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във
въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на
първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
В мотивите на СРС
е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл. 269 от ГПК
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на
съдебното решение в обжалваната част, като такива пороци в случая не се
констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените
във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация
на исковете.
Депозираните въззивни жалби са допустими. Същите са подадени в законоустановения срок,
срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирани лица и при наличието на правен
интерес от обжалването.
Разгледани по същество, жалбите са неоснователни, респективно първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно, по
следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран
с предявени кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с
правно основание по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД.
Първоинстанционният
съд е основал решението си на база приетите по делото доказателства, за качеството
потребители на топлинна енергия (ТЕ) на ответниците като съсобственици на топлоснабдено жилище, за наличието
на облигационна връзка между ищеца и ответниците по доставка на ТЕ по договор
при Общи условия, обвързващи ги, и за размера и цената на реално доставената и
отчетена ТЕ за жилището му, установен от приетите по делото писмени
доказателства, също и за възлагане извършването на дяловото разпределение на
третото лице-помагач на ищеца (ФДР), и липса на доказателства за некачествено
изпълнение, е уважил иска за цената на ТЕ и таксата за услугата дялово
разпределение частично, а този за обезщетението за забава е отхвърлил изцяло. Въз основа на посочените доказателства се извършва преценката за реално
доставената и потребена в жилището на ответниците ТЕ за исковия период, цената за която
потребена ТЕ нито се твърди, нито е установено да е платена.
Изложените от
първоинстанционния съд фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
въззивният съд споделя и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да
е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията в
жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:
Единствения спорен
между страните въпрос във въззивното производство, очертан с въззивните жалби,
е дали въззивниците и ответници в производството пред първата инстанция са били
собственици на процесния имот, респ. потребители на ТЕ, доставяна в същия и към
момента на исковия период.
От приетия по делото като
писмено доказателство Нотариален акт за покупко-продажба, вписан в Служба по
вписванията – София на 28.12.2000 г. под акт № 27, том LLXIX, № от вх. рег. 34250/28.12.2000 г. се
установява, че Е.Т.А. и И.Д.А. са продали на В.И.А. и Я.И.А. процесния имот, а
именно: Апартамент № 114, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. *********. С
Решение № I-47-32/27.03.2010 г.,
постановено по ГД № 10316 по описа за 2008 г. на Софийски районен съд е
признато за установено, че сделката, обективирана в посочения нотариален акт, е
нищожна за ½ ид. ч. от процесния имот, собственост на И.Д.А.. С оглед на
което по делото е установено, че В.И.А. и Я.И.А. са собственици на останалата
½ ид. ч. от процесния имот при равни квоти, т. е. всяка една от тях е
собственик на ¼ ид. ч. от процесния имот. Относно тези обстоятелства по
делото не се и спори.
В тази връзка въззивниците
и ответници в производството пред първата инстанция са потребители на ТЕ за
битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Между страните е възникнало
и съществувало облигационно отношение по договор за продажба на топлинна
енергия, сключен при Общи условия, съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Понятието „потребител
на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.),
действал до 17.07.2012 г., съгласно което физическо лице е собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на
§ 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г.
се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по
смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ, в новата редакция, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Оплакването в
жалбата, че не е доказано по делото ответниците да са собственици на процесния
имот, респ. потребители на ТЕ, доставяна в същия и към момента на исковия
период е неоснователно. Ищецът не е бил длъжен да установява отрицателния факт
на липса на промяна в собствеността. В тежест на ответниците по делото е било
да докажат положителния факт, че в периода след цитираните писмени
доказателства – нотариален акт и съдебно решение, са настъпили промени в
собствеността на процесния имот, респ. че квотите на ответниците в
съсобствеността на процесния имот са се изменили. В случая наличието на такива
обстоятелства нито се твърди, нито по делото са ангажирани доказателства, от
които да се установява такава промяна.
Изложеното сочи, че решението в
обжалваната част е правилно и следва да се потвърди.
По
отношение на разноските:
При този изход на делото, на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК право на разноски във въззивното производство има
единствено въззиваемият ищец. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът
на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Защитата на въззиваемия по делото се изразява в депозиране на бланкетен отговор
на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК и подаване на бланкетна
молба, с която се изразява становище по хода и по съществото на делото. Предвид
минимума от действия, извършени от процесуалния представител на ищеца във
въззивното производство, искането за разноски съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК,
във вр. с чл. 37 от ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ също следва да бъде уважено в минимален размер, а именно 100,00
лв.
На основание на чл. 78, ал. 6 от ГПК
ответниците В.И.А. и Я.И.А. следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на
Софийски градски град сумата от по 25,00 лева, представляваща държавна такса за
въззивното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1,
предл. първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 142075 от 07.07.2020 г.
постановено по ГД № 36599 по описа за 2019 г. на СРС, I ГО, 162 състав, в обжалваната част, с която В.И.А., ЕГН **********
и Я.И.А., ЕГН ********** и двете с адрес: гр. София, ж. к. „********* са
осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:*** Б
сумата от по 163,75 лв. всяка от тях, представляваща ¼ част от
стойността на потребената топлинна енергия за периода от м. 06.2016 г. до м. 04.2017
г. за имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, с абонатен № 198690,
сумата от по 4,32 лв. всяка от тях, представляваща ¼ част от таксата за
дялово разпределение за периода от м. 06.2016 г. до м. 04.2017 г., ведно със
законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба –
26.06.2019 г., до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК В.И.А., ЕГН **********
и Я.И.А., ЕГН ********** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 100,00
лв. (сто лева) за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА В.И.А., ЕГН ********** да заплати на основание чл. 78, ал.
6 от ГПК в полза на Софийски градски град сумата от 25,00 лева – държавна такса
за въззивното производство.
ОСЪЖДА Я.И.А., ЕГН ********** да заплати на основание чл. 78, ал.
6 от ГПК в полза на Софийски градски град сумата от 25,00 лева – държавна такса
за въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД – трето лице - помагач на страната на ищеца.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.