Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                 гр. София, 26.01.2021 год.

 

                                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети и седми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:                                                      

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

Ч ЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

                                                                              Мл. съдия: Димитринка К.-

                                                                                                 Младенова

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитринка К.-Младенова в. гр. дело № 1838 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

            С решение № 12707 от 10.08.2016г., постановено по гр. дело № 63246/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 77-ми състав, на основание чл. 55, ал. 1 вр. чл. 86 ЗЗД ответникът  „И.Т.“ АД, ЕИК ******е осъден да върне на ищеца „Х.м.2.“ АД ЕИК ******, сумата от 9779.15 лв,. , заплатена с платежно нареждане  от 29.110.2013г. и сумата от 1 671.20 лв. заплатена с платежно нареждане от 30.10.2013г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска – 20.10.2015г.  до окончателното изплащане. С посоченото решение на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата  1258.01 лв. направено в производството разноски.

                Посоченото  решение е потвърдено с решение №4517 от 22.06.2017 г., постановено от СГС-ІІ- Б състав по гр.д. №1210/2016 г. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба, по която е образувано търговско дело №2638/17 г. по описана ВКС II ТО. С постановеното по него Решение № 18 от 06.02.2020г.  е обезсилено Решение №4517 от 22.06.2017 г., постановено от СГС-ІІ- Б състав по гр.д. №1210/2016 г. като делото е върнато на Софийски градски съд за повторно разглеждане от друг състав. Според ВКС при повторно разглеждане въззивната инстанция следва да се произнесе с решение по същество, отчитайки изхода по обуславящия спор за съществуването на вземането на „И.Ш.“ ЕАД към С.Р.Н. по договор за цесия от 21.03.2011 г. с предмет вземане на цедента „Търговска банка” АД срещу „Ваканционно селище В.“АД, „Б.В.Т.“ ООД и С.Н. в размер на 351 886,46 евро, основано на договор за кредит и анекс към него. Спорът за съществуването на това вземане към датата на извършените плащания с платежни нареждания от 29.10. 2013 г.и от 30.10.2013 г., имащи за цел неговото частично погасяване се явява от значение за изхода по настоящия спор с предмет наличието на основание за извършването им, доколкото самото вземане произтича от спорните договорни отношения, а не от влязлото в сила осъдителното решение по гр.д. № 5455/12 на СРС,32 с-в, което в последствие е било отменено по реда на чл.303 ГПК. Обвързаността на ищеца- търговско дружество от договорните правоотношения между С.Н. и „И.Ш.“ АД към датата на извършените плащания следва от самите твърдения в исковата молба, че плащанията са направени от страна на осъдения с отмененото, по реда на чл.303 ГПК, решение ответник Н., но от сметката на представляваното от него дружество „Х.м.2.“АД.

Настоящото въззивното производство e образувано по жалба на ответника „И.Ш.“ АД, действащо чрез процесуалния си представител адв. В.К. от САК  срещу Решение от 10.08.2016г. на СРС,  77 състав, постановено по гр.д. № 63246/15г., с което е  уважен иск по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, предявен от ищеца „Х.м.2.“ АД ЕИК ******. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното решение  е  неправилно.  Сочи, че има вземане срещу С.Н. от 351 886, 46 евро по силата на договор за цесия от 21.03.2011г. Фактът, че решението по гр.д. № 5455/12г. на СРС, 32 състав е отменено от ВКС и че производството по гр.д. № 19342/14г. на СРС е прекратено, не означа, че вземането му срещу С.  Н. е погасено. Твърди, че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционния съд е допуснал гласни доказателства. Дори те да са допустими,  от тях не се установява, че плащанията са направени  по гр.д. № 5455/12г. на СРС, а не по гр.д. № 12830/13 на СГС. Жалбоподателят счита, че  на 29.10.2013г. и 30.10.2013г. от страна на ищеца е извършено плащане за погасяване на задължения по второто дело.  Навежда твърдения, че в обжалваното решение неправилно е прието, че възражението за прихващане  е направено след срока  за отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК. Позовава се на чл.371 от ГПК. Счита, че последващата цесия от 18.04.2013г.  има действие спрямо трети лица и длъжника от деня, когато тя е съобщена на длъжника от предишния кредитор. Сочи, че ако ищецът Н. е бил уведомен за втората цесия, то би платил на „Д.Б.Е.Д.К.“ ЕООД на 29.10.2013г. и 30.10.2013г. Моли обжалваното решение да бъде отменено  и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените от ищеца искове като неоснователни. Претендира разноски за настоящото производство.

            В срока по чл.263 ал.1 от ГПК въззиваемите  - С.Р.Н. и „Х.М.****-Х.“ АД, действащи чрез адв. П.М. са депозирали отговор, с който оспорват въззивната жалба. Твърдят, че обжалваното решение е правилно и молят за неговото потвърждаване. Претендират разноски за въззивната инстанция.

СГС намира, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

Според уредените в чл.269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен само от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Разгледано по същество  обжалваното решение е правилно.

Предявен е иск с правна квалификация  иск по чл.55, ал.1, пр.3  от ЗЗД.

По делото е установено наличието на Договор за кредит № 589/30.10.2007г., сключен между „Търговска банка Д“ АД и „Ваканционно селище В.“ АД. По силата на договора за банков кредит банката е предоставила като инвестиционен кредит на кредитополучателя сумата от 2 000 000 евро, с краен срок за издължаване 25.09.2010 г. С анекс № 3/15.07.2009 г. като съдлъжници са встъпили „Б.В.Т.“ и С.Н.. С анекс № 4/04.08.2010 г. към посочения договор за кредит е уговорен нов краен срок за издължаване – 25.07.2012 г. за погасяване на остатъка от кредита в размер на 385 000 евро По силата на договор за прехвърляне на вземане (цесия) от 21.03.2011г. „Търговска банка Д“ АД е прехвърлило на „И.Ш.“ ЕАД свое вземане  срещу  „Ваканционно селище В.“ АД, „Б.В.Т.“ ООД и С.Н. в размер на 351 886, 46 евро. Не се спори от страните, че длъжниците са уведомени за извършената цесия на 22.03.2011г.

По делото е установено, че ищецът С.Р.Н. с решение по гр.д. № 5455/12г. на СРС, 32 състав е осъден да заплати на ответното дружество сумата от 5 000 евро главница и 1 671, 20 лв. разноски. Искът по посоченото дело е предявен като частичен и се основава на договор за цесия от 21.03.2011г., сключен между „Търговска банка Д“ АД и ответното дружество „И.Ш.“ ЕАД.  

Страните не спорят по факта, че на 29.10.2013г. и 30.10.2013г. „Х.М.2.Х.“ АД е превело на ответника исковата сума  от 9 779, 15 лв., представляваща левовата равностойност на 5000евро. Ответното дружество е признало получаването й.  Не спори, че решението по гр.д. № 54558/2012г. на СРС е отменено от ВКС както и че образуваното след това дело пред СРС е прекратено. Сочи, че има вземане срещу ищеца Ст. Н., произтичащо от договор за цесия от 21.03.2011г.Решението на СРС по посоченото дело е влязло в сила, но е отменено по реда на чл.303 от ВКС. След отмяната е образувано гр.д. № 19342/14г. на СРС, 34 състав, което е прекратено поради оттегляне на исковете от страна на ответника „И.Ш.“ ЕАД.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че въз основа на издадения изпълнителен лист по гр.д. № 5455/12г. на СРС  е образувано изпълнително дело.  Междувременно ответникът „И.Ш.“ ЕАД е предявил иск срещу ищците пред СГС за остатъка от вземането над 5000 евро до 351 886, 46 евро, по което е образувано гр.д. № 12830/13г. по описа на СГС. С Решение по посоченото дело искът предявен срещу ответника С.Р.Н. е отхвърлен като неоснователен.

С Решение по гр.д. № 2651 от 14.11.2018г., постановено по в. гр. д. № 2681/2017г. на САС, което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 714 от 13.12.2019г. по т. д. № 718/2019г. на ВКС, Т.К.II т.о. е отхвърлен като неоснователен предявеният от въззивника „И.Ш.“ ЕАД, ЕИК ******иск против С.Р.Н. иск правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 99 ЗЗД сумата 351 886.46 евро- дължима по договор за банков кредит № 589/30.10.2007г. и Анекс № 1/25.07.2008г., Анекс № 2/23.12.2008г., Анекс № 3/15.07.2009г. , Анекс № 4/04.08.2010г., Анекс № 5/11.11.2010г. Производството по това дело завършило с решение, с което претенцията е отхвърлена поради липса на активна материалноправна легитимация. От правна страна ВКС в с Определение № 714 от 13.12.2019г. по т. д. № 718/2019г. на ВКС, Т.К.II т.о. е посочил, че със сключването на договора за цесия вземането преминава от цедента /досегашния носител/ върху цесионера /неговия приобретател/, доколкото договорът е консенсуален. Именно към този момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения с цесионера. По отношение на длъжника цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде съобщена – чл.99 ал.4 ЗЗД. За да породи действие спрямо длъжника, цесията следва да бъде съобщена от цедента - чл.99 ал.3 ЗЗД. Съобщаването обаче не е елемент от фактическия състав на договора за цесия, който поражда действие между страните по него от посочения по-горе момент, респективно от този момент предишният кредитор се лишава от облигацията си спрямо длъжника. Значението на съобщаването е регламентирано единствено с цел обвързване на длъжника при предприето от него изпълнение. Произвеждането на действие спрямо длъжника по см. на 99 ал.4 ЗЗД означава само, че до момента на съобщаването за прехвърлянето той може валидно да престира на предишния кредитор и да се освободи от задължението. След като е прехвърлил вземането си, ищецът не е носител на облигационното право и е приел, че исковата му молба следва да бъде отхвърлена.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че въззивникът „И.Ш.“ЕАД ***.04.2013 г. от своя страна прехвърля придобитото с предходна цесия вземане на „Д.Б.Е.Д.К.“ ЕООД. С протокол от 20.09.2013г. страните по този договор са констатирали, че длъжникът С.Н. не е уведомен надлежно за цесията и са се договорили до уведомяването на последния, делата срещу него да се водят от името и за сметка на цедента „И.Ш.“ ЕАД.

В първоинстанционното производство по настоящия правен спор са събрани и  гласни доказателства. Разпитана е свидетелката А.И.Н., която е попълнила и депозирала двете платежни нареждания, с които са преведени на ответника  процесните суми.  В проведеното открито съдебно заседание на 27.06.2016г. /л. 158 от делото/ същите са й предявени като е заявила, че тя ги е попълнила.  Свидетелят разказва, че ищецът С.Н. й се е обадил по телефона й е казал да преведе на „И.Ш.“ ЕАД сумата от 5000 евро като плащане по дело, без да уточнява номера му. След консултация със счетоводител написала този номер. Превела е парите от името на „Х.М.2.Х.“ АД. По-късно след разговор с ищеца разбрала, че е  сбъркала номера на основанието  на платежното нареждане.

С оглед приетите факти по делото въззивният съд намира от правна страна следното:

               Предявени са искове с правна квалификация чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД от „Х.м.2.Х.“ АД и в условията на евентуалност от физическото лице С. Р.Н. против въззивника- ответник „И.Ш.“ ЕАД. Заявените и поддържани с исковата молба обстоятелства, представляващи основание на исковете, сочат, че претенциите на ищците  - „Х.м.2.Х.“ АД по главния иск, и С.Р.Н. по евентуалния иск, имат своето правно основание в чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД, доколкото се поддържа, че е налице плащане на процесната сума в полза на ответника, при първоначално съществуващо, но впоследствие отпаднало основание (т.е. твърди се обогатяване от т.нар. престационен тип, което по смисъла на ППВС №1/79 г. осъществява фактическия състав на предл.3 на чл.55, ал.1 ЗЗД). Ищецът  поддържа, че задължението на ответника за връщане на процесната сума е възникнало след отпадане на основанието за задържане на даденото, поради което и спорното право намира своето основание в предвидената в чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД специална хипотеза на неоснователно обогатяване. Разпоредбата предвижда, че всеки е длъжен да върне онова, което е получил с оглед на отпаднало основание. Основанието, на което са извършени двете плащания е отпаднало с обратна сила, поради което полученото от жалбоподателя е без основание.

С оглед на посоченото в исковата молба съдът приема, че „Х.м.2.Х.“ АД  и в условията на евентуалност С.Р.Н., претендираг връщане на  сумите  на отпаднало основание, тъй като е отменено съдебното решение, по което те са присъдени и платени. Фактически състав на чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД е налице и когато е извършено изпълнение по влязло в сила решение, което впоследствие е отменено. От доказателствата по делото се установява, че с платежните нареждания от 29.10.2013г. и 30.10.2013г. са извършени плащания във връзка с присъдените суми с решението по гр.д. № 5455/12г. на СРС. Левовата равностойност на 5000 евро е 9779, 15 лв., която сума е вписана в платежния документ от 29.10.2013г. В този от 30.10.2013г.   са посочени разноските, присъдени с решението на СРС.

В конкретния случай е неоснователно оплакването във въззивната жалба, че са допуснати гласни доказателства. Свидетелските показания в конкретния случай са допустими, тъй като обстоятелствата, за които са депозирани не попадат в хипотезата на чл.164, ал.1, т.6 от ГПК.

Позовавайки се на силата на пресъдено нещо по отношение на обстоятелството, че  с влязъл в сила съдебен акт е установено, че въззивникът не е кредитор по вземането по договор за цесия от 21.03.2011г. с предмет вземане на цедента „Търговска банка“ АД срещу „Ваканционно селище В.“ АД, „Б.В.Т.“ ООД  и С.Н.  в размер на 351 886.46 евро, основано на договор за кредит и анексите към него, настоящата инстанция приема, че самото вземане произтича от договорните отношения, а не от  влязлото в сила осъдително решение по гр.д. № 5455/2012г. на СРС, 32 състав, което впоследствие е било отменено по реда на чл. 303 ГПК.

Предвид изложеното с съдът намира  за неоснователен доводът, развит в жалбата, че жалбоподателят е кредитор на вземането от 351 886, 46 евро, тъй като цесията от 18.04.2013г. не е съобщена на длъжника С.Н.. Поради което извършеното плащане с двете платежни нареждания е платено в качеството му на кредитор и не подлежи на връщане поради отпаднало основание. Съгласно чл.99, ал.2 от ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с всички обезпечения, привилегии и други принадлежности, включително изтекли лихви, ако не е уговорено друго.  Прехвърлянето на  вземането между кредиторите не е поставено в зависимост от съобщаването му на длъжника.  Последното има значение  доколкото се  защитават правата на длъжника  с оглед бъдещо изпълнение на задължението.  От съобщаване на  цесията  тя има действие спрямо длъжника и третите лица, но то не поставя в зависимост  цедента и цесионера относно прехвърлянето на вземането между тях. То се извършва веднага с подписване на цесионния договор./Р № 40/13.05.2010г. по т.д. № 566/09г.,  I т.о. на ВКС/. Поради това  жалбоподателя  не притежава в патримониума си вземането от 351 886, 46 евро., което е цедирал на 18.04.2013г. Плащанията от 29.10.2013г. и 30.10.2013г., тъй като  цесията не е съобщена на С.Н. в  качеството му на длъжник, са валидни и са извършени на лице, което има качеството кредитор. Правата по цесията преминават върху цесионера със сключването на договора, поради което цедентът (ответникът) вече не е титуляр на вземането. Съгласно чл. 99 ал. 4 от ЗЗД  прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато предишният кредитор му съобщи за станалото прехвърляне. Установеното в този текст задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за единствена цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.

От представените по делото писмени доказателства, е несъмнено установено, че кредитор на вземането срещу ответника с правно основание чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД е не дружеството, а физическото лице – управителят С.Р.Н.. Твърденията в исковата молба и събраните по делото гласни доказателства, сочат за извършена от страна на ищеца Н. към  дружеството делегация за плащане. Според показанията на свидетеля Н., която е попълнила платежните нареждания и е наредила сумите, ищецът Н.  по телефона й е наредил да извърши плащане. Тя е попълнила платежните нареждания и е извършила плащането от името на представляваната от него фирма  - ищецът по главния иск „Х.м.2.Х.“ АД, вместо от личната му сметка. С това свое действие е изпълнила делегацията за плащане, погасявайки лично задължение от фирмената сметка.

Въпреки, че е налице плащане по отпаднало основание с оглед на писмените и гласни доказателства главният иск е неоснователен, защото с нереденото плащане е изпълнено чуждо задължение -  това на физическото лице -  ищецът С.Н.. С оглед на изложеното искът,  с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, предявен от дружеството „Х.м.2.Х.“ АД се явява неоснователен и неправилно е уважен от първоинстанционния съд и като такъв следва да бъде отхвърлен.

 Исковете от ищеца С.Р.Н. и дружеството, което представлява „Х.м.2.Х.“ АД са в условията на евентуалност. Когато са предявени в евентуално съединение искове и първоинстанционният съд е разгледал главния иск като е формирал извод, че същият трябва да бъде уважен основателен, а въззивният съд го отмени като неоснователен, се възстановява висящността по предявения евентуален иск. На основание чл. 271, ал. 2 ГПК когато по жалба на насрещната страна въззивният съд отмени решението по главния иск, като инстанция по същество следва да разгледа и да се произнесе по евентуалния, както ако условието за това би се реализирало още пред първата инстанция. /в този смисъл вж. Решение 84/17.08.2015г. по т. д. № 809/2014г. по описа на ВКС 2 т.о. / Възможността искът срещу евентуалния ответник да се разгледа за пръв път от въззивната инстанция е призната и в т.15 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че когато въззивният съд отменя като неправилно обжалваното решение по иска срещу предпочитания ответник и се произнася по същество по иска срещу евентуалния ответник не се стига до едноинстанционно разглеждане на спора по евентуалния иск, тъй като отрицателното становище на първата инстанция се подразбира и искът се счита за третиран в двуинстанционно производство Поради изложеното настоящият състав дължи произнасяне по евентуалния иск, предявен от ищеца С.Р.Н. като физическо лице срещу ответника с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.

Настоящият състав споделя мотивите на първоинстанционното решение, към които препраща, че в конкретния случай е налице осъществено недължимо плащане, извършено въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение. С допълнителното уточнение, че се касае за делегация за плащане, по силата на която ищецът – физическото лице С.Н. е наредил на счетоводителя на акционерното дружество да плати от негово име, а тя е наредила сумите от фирмената сметка вместо от личната му. Според общоприетото  в доктрината и съдебната практика делегацията представлява нареждане на едно лице, в случай ищецът Н.  до друго лице  - ищцовото дружество да се задължи или да престира от свое име на трето лице  - ответника. Няма значение за чия сметка се извършва това задължаване или плащане. Делегацията за плащане е сделка, която има овластителен характер и чиято единствена последица е създаването на това овластително право делегатът да се задължи или да престира на делегатаря, като в конкретната хипотеза не е налице субективна новация. Несъмнено е, че такова плащане е извършено с двете платежни нареждания, съответно от 29.10.2013г. и от 30.10.2013г.

            По делото е несъмнено установено плащане от страна на ищеца С.Н. на сумите, предмет на иска, от сметка на дружеството, на което е управител, в изпълнение на негови задължения. Същите са били установени с влязлото в сила решение № І-32-89 от 13.06.2013г. по гр.д. № 5455/2012г. по описа на СРС, 32 състав. Безспорно е, че основанието, на което е платено – а именно – присъдените главница, лихви и разноски по гр.д. № 5455/2012г. по описа на СРС, 32 състав, е отпаднало, поради отмяната на решение № І-32-89 от 13.06.2013г. от ВКС по реда на чл. 303 ГПК и последващото прекратяване на производството. С отмяната на решението, макар да не е отречено правото на ответника, е отпаднало основанието за плащане и даденото в изпълнение на отмененото съдебно решение подлежи на връщане. При отричане правата на ответника с влязло в сила решение, за ищеца ще е налице възможност да се снабди с обратен изпълнителен лист, а в случая, поради прекратяване на основание чл. 232 ГПК – да иска връщане на недължимо платеното по общия исков ред. Водим от горното съдът намира, че  по делото е безспорно, че е осъществен е фактическия състав на чл. 55 ал.1 пр.3 ГПК, поради което ответникът дължи връщане на посочените суми на ищеца С.Н..  

 Изложеното налагат извода за основателност на евентуалния иск, предявен от ищеца С.Р.Н. срещу ответника с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД.  Поради което  същият следва да бъде уважен като основателен.

 

По разноските.

С оглед изхода на спора разноски на жалбоподателя не се дължат. Предвид изхода на делото и основателността на предявената претенция ответникът следва да заплати на ищеца С. Р.Н. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски сторените разноски в първоинстанционното производства  за заплатена държавна такса и възнаграждение на един адвокат в размер на 1358.01лв. , и за въззивното производство в размер на 1000лв. изплатен адвокатски хонорар за един адвокат.

  На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

         Водим от гореизложеното, съдът

                       

Р     Е     Ш      И     :

 

ОТМЕНЯ Решение № 12707 от 10.08.2016г., постановено по гр. дело № 63246/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 77-ми състав, с което на основание чл. 55, ал. 1 във вр. с чл. 86 от ЗЗД е осъдил „И.Ш.“ ЕАД ЕИК ******да върне на „Х.М.****-Х.“ АД, ЕИК ****** сумата от 9 779.15 лв., недължимо платена с платежно от 29.10.2013г. и сумата от 1 671.20 лв., недължимо платена с платежно нареждане от 30.10.2013г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното плащане, както и за разноски в първоинстанционното производство в размер на 1358.01лв. като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от на „Х.М.****-Х.“ АД, ЕИК *******, срещу „И.Ш.“ ЕАД ЕИК ******, иск с правно основание чл. 55, ал. 1 във вр. с чл. 86 от ЗЗД да върне сумата от 9 779.15 лв., недължимо платена с платежно от 29.10.2013г. и сумата от 1 671.20 лв., недължимо платена с платежно нареждане от 30.10.2013г., ведно със законната лихва. 

ОСЪЖДА  „И.Ш.“ ЕАД,  ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***  да заплати на С. Р.Н., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 86 ЗЗД сумата от 9 779.15 лв., недължимо платена с платежно от 29.10.2013г. и сумата от 1 671.20 лв., недължимо платена с платежно нареждане от 30.10.2013г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното плащане.

ОСЪЖДА  „И.Ш.“ ЕАД, ***   да заплати на С. Р.Н., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК  сумата от 1358.01 лв., разноски в първоинстанционното производство и сумата от 1000 лв.  разноски във въззивното производство.

            Решението  подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението до страните.    

 

              ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ : 1.                    2.