Р Е Ш Е Н И Е
№……
гр.Варна,
.......12.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският окръжен съд, Гражданско отделение, в открито съдебно
заседание на дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮЛИЯ
БАЖЛЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА МАКАРИЕВА
СВЕТЛАНА ЦАНКОВА
при участието на секретаря Галина Стефанова, като разгледа
докладваното от съдия Бажлекова в.гр.д.№
1818/2019г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по жалба от М.Л.Ж.,
чрез пълномощника адв. М.К. - ВАК срещу решение № 2881/26.06.2019г. постановено
по гр.д. № 19198/17г. на ВОС, с което са отхвърлени предявените от въззивника
срещу ГД“Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието искове с
правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от Закона за защита от
дискриминация – за установяване на дискриминационно третиране на М.Ж.,
изтърпяващ наказание „доживотен затвор „ в затвора гр.Варна, спрямо лицата, изтърпяващи
наказания „доживотен затвор“ в Централен Софийски затвор и другите лишени от
свобода в затвора гр.Варна, при осъществяване на проверките на хранителни
пратки на 05.04.2014г.; за осъждане на ответника да се въздържа от посочените
дискриминационни действия и присъждане на сумата от 24999лв.-обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие на претърпените дискриминационните действия
чувства на унижение, безпомощност, глад, безсилие, злепоставеност, в сравнение
с изтърпяващите същото наказание в затвора в София и Варна и 1лв.-обезщетение
за имуществени вреди, причинени в резултат на извършените от служителите на
ответника дискриминационни действия; въззивника е осъден да заплати на
ГД“Изпълнение на наказанията“ при МП сумата от 150лв. на основание чл.78, ал.3 ГПК. В жалбата се твърди, че решението е неправилно, постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон. Съдът неправилно е приел, че
събраните по делото доказателства не установяват основателността на
претенциите. Счита, че по делото е безспорно установено, че ответникът с оглед
държавно-властническите правомощия по повод служебната си функция през
процесния период и на 05.04.2014г. е осъществил дискриминационно отношение,
основано на личностен признак, както и признак, свързан с имущественото
състояние на ищеца, изразяващо се в различното му третиране по отношение на
другите лишени от свобода, настанени в същата зона на затвора Варна,
изтърпяващи същото наказание, но с по-добро финансово състояние. Оспорва се
като неправилен и необоснован изводът, че не е налице пряка дискриминация по
смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДискр., като се твърди, че от всички събрани по делото
доказателства се установява, че по отношение на въззивника е налице
неравностойно третиране спрямо съпоставени лица, представляващо пряка
дискриминация, в резултата на което въззивникът е изпитал множество негативни
преживявания и емоции. Претендира се
отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
Депозирана е и частна жалба срещу постановеното по
същото дело определение, с което е оставена без уважение молбата на М.Ж. за
изменение на решението в частта за разноските. Жалбоподателят моли същото да
бъде отменено като неправилно.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна е депозирала отговори
на жалбата и частната жалба, в които се изразява становище за неоснователност
на същите. Моли за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и
законосъобразно.
За да се произнесе настоящият състав на съда съобрази следното
от фактическа страна:
Производството пред първа инстанция е било образувано по искова
молба, подадена от М.Л.Ж. срещу ГД“Изпълнение
на наказанията“ при МП, с предявени установителни и осъдителни искове с правно основание чл. 71, ал.1,
т.1, т.2 и т.3 от Закона за защита от дискриминация да бъде установено дискриминационно
третиране на ищеца, изтърпяващ наказание „Доживотен зотвор“, спрямо лицата,
изтърпяващи същото наказание в Централен Софийски затвор и други лишени от
свобода в затвора гр.Варна, при осъществяване на проверки на хранителни пратки,
да се осъди ответника да се въздържа за бъдеще от дискриминационни действия и
да му заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 29999
лв., и обезщетение в размер на 1 лв. за причинени имуществени вреди, претърпени
в резултата на извършените дискриминационни действия. В обстоятелствената част
на исковата молба подробно са изложени твърдения за различно третиране на
ищеца, спрямо лицата, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в затвора в
гр.София и гр.Варна, при осъществяване на проверките на хранителни пратки.
Ищецът твърди, че проверките в затвора в София се извършват със скенер и
хранителните продукти се предават на изтърпяващите наказание в цялост, с
ненарушени опаковки, в годен за съхранение и консумация вид, а в затвора в гр.Варна
няма такова устройство; хранителните продукти се разопаковат и разрязват преди
да бъдат предадени, поради което те стават негодни за консумация и съхранение.
Излага още, че това отношение в затвора в гр.Варна е само спрямо ищеца и
няколко други лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“. Конкретно
посочва, че на 05.04.2014г. при свиждане, донесената му хранителна пратка е
съдържала продукти, които са били закупени час преди донасянето, поставени в
прозрачни вакумирани опаковки, с трайност за консумация. Храните били нарязани
и били негодни за консумация.
Ответникът
е оспорил исковете като неоснователни. Твърди, че по отношение на ищеца не са
извършени твърдените в исковата молба дискриминационни действия.
Съдът, след преценка на събраните
доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на
закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимирано лице, съдържа необходимите реквизити, не страда от пороци, поради
което съдът я намира за допустима.
В изпълнение на задълженията,
вменени му с разпоредбата на чл.269 и чл. 270 ГПК, въззивният съд счита, че
решението на ВРС е валидно и допустимо. То съдържа реквизитите по чл.236 от ГПК
и е постановено от родово компетентен съд.
Разгледани
по същество, оплакванията, изложени във въззивната жалба са неоснователни по
следните съображения: Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид становищата и доводите на страните, изцяло възприема установената
от ВРС фактическа обстановка. Съгласно
чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. е
забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса,
народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход,
религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или
обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно
положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в
закон или в международен договор, по който Република България е страна. Според
ал. 2 на същата разпоредба, пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране
на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е
третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а
съгласно ал. 3 непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители
на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без да са носители на такъв
признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са
поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални
разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или
практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за
постигане на целта са подходящи и необходими. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Конституцията на Република
България, всички хора се
раждат свободни и равни по достойнство и права, а съгласно ал. 2 всички
граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата
или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол,
произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и
обществено положение или имуществено състояние. В чл. 14 от Европейската
конвенция за защита правата на човека и основните свободи от 04.11.1950 г.,
наименован "Забрана за дискриминация" е провъзгласено, че
"Упражняването на правата и свободите, изложени в тази конвенция, следва
да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на
кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален
произход, принадлежност към национално малцинство, рождение и друг някакъв
признак. Цитираните правни норми по отделно и в своята съвкупност регламентира
и дават една изключително сериозна, засилена и ефективна защита срещу всякаква
форма на пряка и непряка дискриминация, както и предвиждат адекватен и бърз
механизъм за защита с възможност за незабавно прекратяване на дискриминацията,
забрана за в бъдеще такава да бъде осъществявана, както и санкциониране на
извършителя на дискриминацията.
От
представените по делото доказателства се установява безспорно, че ищецът
изтърпява наказание „доживотен затвор без замяна“ в затвора Варна при
„специален режим“, считано от 30.03.2010г., настанен е в трета група на
затвора, обособена като зона с повишена сигурност. Съгласно чл.38а НК,
наказанието „доживотен затвор“ е принудително изолиране на осъдения до края на
живота му в места за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, като
правното положение на лишените от свобода лица е уредено в разпоредбите на
ЗИНЗС ш ППЗИНЗС. Същите предвиждат наказанията „доживотен затвор“ и доживотен
затвор без право на замяна“ да се изпълняват в отделни затвори или обособени
отделения към затворите. Проверките на получаваните от лицата, итзърпяващи тези
наказания пратки се осъществяват по реда на чл.86, ал.4, чл.97 ЗИНЗС и чл.73,
ал.14 и чл.73, ал.15 ППЗИНСЗС.
Със заповед
№183/08.12.2009г. на началника на затвора Варна е определен график за
провеждане на свиждане, като в заповедта е посоченото, че пратките с храни и вещи
донесени от посетителите се предават и получават от затворниците и след това
посетителите се въвеждат в помещението за свиждане. На служителите от надзорния
състав е възложено извършване на действия и предприемане на мерки при
извършване на проверки на пратките във връзка с ограничаване на внасянето на
неразрешени вещи в затвора Варна. Съгласно Правилник за вътрешния ред в
затворите и затворническите общежития от закрит тип на ГД „ИН“, инструкция за
поста за свиждане, заповед №39/05.03.2012г. на началника на затвора гр.Варна,
храната в пратките не се реже задължително, а се проверява. Лишените от свобода
и близките им са уведомени, че хранителни продукти, които не могат да се
проверят визуално и поради характера на опаковането им, се връщат или подлежат
на проверка чрез разрязване, разопаковане, оглеждане и др.
По делото
се установява, че на 07.04.2014г. ищецът е подал жалба до Началника на затвора,
в която е посочил, че на 05.04.2014г. хранителни продукти, включително
вакумирани колбаси са нарязани, като цялата хранителна пратка е унищожена. Според
жалбоподателя, извършените от служителите действия не представляват извършване
на проверка, а са имали за цел да унижат ищеца и близките му.
Факт
установен по делото е, че в затвора в гр.Варна няма скенер, с който да се
извършва проверка на пратките за лишените от свобода, за разлика от наличен
такъв в Затвора – София. Проверките се извършват съгласно Инструкцията и
заповедта на Началника на затвора чрез разрязване, разопаковане и оглеждане.
Лицата, които изтърпяват наказание в затвора Варна, както и техните близки са
уведомени, за начина на провеждане на свижданията и начина на извършване на
проверките на пратките. Реда за осъществяване на свижданията и извършване на
проверките е установен по отношение на всички лица, изтърпяващи наказание
„Лишаване от свобода“ в затвора Варна. Настоящият състав на въззивния съд
намира, че липсата на скенер за извършване на проверките в затвора Варна, не
съставлява тенденциозно и умишлено поведение спрямо лишените от свобода, още
по-малко конкретно спрямо ищеца. В този смисъл е и постановено решение на
Върховния касационен съд на Р България, ІV г. о, ГК, № 244 от 14.08.2012 г. по
гр. д. № 777/2011 г., с което ВКС се е произнесъл по въпроса, дали по-неблагоприятното
третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо
заведение изтърпяват наказанието си представлява дискриминация по признак
"лично или обществено положение" по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЗДискр. В решението, след като е посочено как е
формулирана от закона пряката дискриминация, е коментирана разпоредбата на § 1,
т. 7 от Допълнителните разпоредби на закона, според която неблагоприятното
третиране представлява всеки акт, действие или бездействие, което пряко или
косвено засяга права и законни интереси, а според §1, т.8 от същия закон,
изразът "на основата на признаците по чл. 4, ал. 1" означава на
основата на действителното, настояще или минало, или предполагано наличие на
един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то
е свързано, или се предлога, че е свързано, когато тази връзка е причина за
дискриминацията. Посочено е какво включва законодателят в разпоредбата за
непряката дискриминация /чл.4, ал.3 във връзка с ал.1 от ЗЗДискр. /, като се акцентира
и на разпоредбата на чл.6 от ЗЗДискр. според която забраната за дискриминация
действа спрямо всички при упражняването и защитата да предвидените
Конституцията и законите на Република България права и свободи. Тълкуването
което прави касационната инстанция е, че в случая се налага безспорния извод,
че по-неблагоприятно третиране или поставяне в по-неблагоприятно положение е
обусловено от нарушаване на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. на установени
правила, предвиждащи права и свободи, като изводът е, че по-неблагоприятното
третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо
заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл.4, ал.1
ЗЗДискр. или в друг закон признаци, то не представлява дискриминация по признак
лично/при установяване във всеки конкретен случай на обективен, същностен за
личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво/ или обществено положение.
В този смисъл е и останалата практиката на ВКС на Р България –решение № 3 от
22.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 534/2012г., ІV г. о.; решение № 85 от
13.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4328/2015 г., ІV г. о.; Решение № 153 от
14.06.2010г. на ВКС по гр. д. № 6/2009 г., III г. о., ГК,; определение №459 от
13.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1601/2016 г., ІІІ г. о.
В
случая, всички лишени от свобода в затвора в гр.Варна са поставени при един и
същи условия. Проверките се осъществяват по един и същи начин и при едни и същи
условия за всеки лишен от свобода и не означава, че това е дискриминационна
проява, доколкото този начин е за всички
лишени от свобода, независимо при какъв режим изтърпяват наложените им
наказания, личното им обществено или имуществено и финансово положение.
Не е налице и различно третиране на
ищеца в сравнение с останалите лишени от свобода, изтърпяващи наказание в
затвора Варна. От събраните в хода на производството гласни доказателства,
ангажирани от страна на ищеца се установява, че третирането на ищеца е било
идентично с това на повечето лица, получаващи едновременно с него пратки с
хранителни продукти. / На четири от лицата, при извършване на проверката от
служителите на затвора, продуктите са били нарязани, а на двама – не/. Дори да
се приеме, за установено че в случая са осъществени действия от страна на
служителите на затвора, с които те при някои от проверките са надхвърлили
установената от закона цел за обезпечаване на сигурността, същите не могат да
се квалифицират като действия, нарушаващи правото на равно третиране и
дискриминация по смисъла на чл.4 ЗЗДискр.
В този смисъл, изводът на
първоинстанционния съд, че извършените действия от служителите на затвора Варна
по приемане на хранителни пратки на ищеца и конкретно на 05.04.2014г. не
представляват по-неблагоприятно третиране на ищеца и не могат да се
квалифицират като дискриминация по смисъла на чл.4 ЗЗДискр е правилен и
обоснован. Фактът на извършване на проверки, в отделни случай при нарушаване на
реда и разпоредбите на Инструкцията и заповедта, представлява неизпълнение на
нормативно установени задължения на тези длъжностни лица, но не е основание да
се приеме, че е проява на пряка или непряка дискриминация спрямо ищеца. Индиция
за осъществяване на такова поведение е изложеното от самия ищец и неоспорено от
страна на ответника твърдение, че по отношение на такива нарушения на
установения ред и процедура по извършване на проверки, спрямо извършилите ги служители са предприети
дисциплинарни мерки и е била сезирана Прокуратурата. Не се установява обаче, че
това поведение и действия е било единствено по отношение на ищеца и го е
поставило в неравностойно положение спрямо останалите лица, изтърпяващи
наказание в затвора Варна. От събраните по делото доказателства безспорно се
установява, че разлика в третирането на ищеца спрямо останалите лица,
изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в затвора Варна не се констатира.
Въззивната
инстанция изцяло възприема мотивите на Варнеския районен съд изложени към
обжалваното решение и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Предвид изложеното решението на ВРС следва
да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно.
Предвид
изхода на спора и на основание чл.78, ал.3, вр. чл.78, ал.8 ГПК, въззивникът
следва да заплати на въззиваемата страна сумата от 150лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Водим от
горното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2881/26.06.2019г., постановено по гр.д. № 19198/2017г.,
по описа на ВРС.
ОСЪЖДА М.Л.Ж., ЕГН ********** да заплатин а ГД“Изпълнение на
наказанията“ при Министерство на правосъдието, сумата от 150лв., представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщението
на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :