Р Е
Ш Е Н
И Е
№… Разград
1.VІІ.2020г.
година Град
В ИМЕТО НА НАРОДА
Разградски
окръжен
2020
съд
29.
VІ.
На Година
публично РАЯ ЙОНЧЕВА
В заседание
в следния състав:
Секретар:Н.Р.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА АТАНАС
ХРИСТОВ
ЧЛЕНОВЕ:
Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА
В. гражданско 2020 84
дело по описа за година
за да
се произнесе, съобрази следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №4/15. І.2020 по
грд №561, образувано по описа му за 2019, състав на КРС
е уважил иска, предявен от С.С.С., ЕОН**********,*** по реда и в срока на чл.422 ГПК срещу
И.И.М., ЕГН**********, от гр.Завет, като на
осн.чл.8, ал.1 ЗАЗ осъдил ответника да заплати на ищеца 3 120,12лв.,
представляващи дължими и неплатени арендни вноски за стопанските 2015/2016, 2016/2017
и 2017/2018 години, за които в производство по чл.410 ГПК е била издадена
Заповед за изпълнение №288/4.VІІ.2019г.
по чгрд №445/2019 по опис на КРС.
Недоволен от така постановеното решение, ответникът
И.М. обжалва същото като неправилно, необосновано
и незаконосъобразно. На посочените основания моли за отмяната му и за
постановяване на ново такова, с което съдът да отхвърли като неоснователен
предявеният срещу него иск. Претендира присъждане на сторени за двете
инстанции разноски.
В с.з., чрез процесуално
представляващия го по пълномощие
адв.Стоянов въззивникът заявява, че поддържа жалбата и въведените с нея основания за отмяна на обжалваното решение. Счита,че не дължи
претендираните по иска вземания за арендни вноски, тъй като за процесния период
е бил лишен от достъп до процесния имот поради обективно настъпили при действие на договора препятствия.
Твърдейки, че въззиваемият е съсобственик с право на 1/3 ид.ч. от имота,
оспорва размера на претендираното от него вземане. Претендира присъждане на
разноски за две инстанции.
В законоустановения и предоставен й за това срок, насрещната по жалбата страна не
се е възползвала от правото си на отговор и не е ангажира становище по нейната
допустимост, и основателност. При редовност
в призоваването не се явява в насроченото по същество на жалбата с.з. Депозира
писмени бележки, в изложение, на които оспорва
основателност на жалбата и моли за потвърждаване на обжалваното решение като
правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт.
Като подадена в срок, от
надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, жалбата е
допустима.
Решението на
първоинстанционният съд е валидно, а
като постановено по същество на заявената по реда на чл.422 ЗЗД защита и
допустимо.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
При разглеждане на делото и при постановяване на решението,
първоинстанционният съд е изпълнил
задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК като
не е нарушил процесуалните
правила, гарантиращи правото на участие и защита на страните. Съответно на търсената с иска защита
е разпределил доказателствената тежест и в рамките на дължимото се по см. на чл.140 и сл. ГПК е
възложил на всяка от страните, подлежащите на доказване от нея факти. Фактическата обстановка по делото е
правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият е
съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни
изводи относно това какви факти се установяват с тях. Пред тази инстанция не се ангажираха,
допустими по см. на чл.266 ГПК доказателства и не се наведоха обстоятелства, от
които да следва за установена
фактическа обстановка, различна от установената такава в хода на първоинстанционното
производство.
Правните изводи на
първоинстанционния съд, формирани въз основа на установената от този съд
фактическа обстановка, са правилни. Въззивната инстанция с оглед разпоредбата
на чл. 272 от ГПК възприема изцяло мотивите на първоинстанционния съд, които са
изцяло в съответствие със закона. На основание горепосочения текст въззивният
съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд относно основателността и
доказаността на предявения иск в постановените размери.
По направените от страна на
жалбоподателя оплаквания, въэззивния съд приема следното:
Гр.д. № 561/2019 г. по описа на КРС
е образувано по предявен по реда и в срока на чл.422 ГПК иск на въззиваемия срещу жалбоподателя за установяване
на вземания, дължими от последния в
изпълнение на поето по сключения между тях аренден договор задължение за
заплащане на арендни вноски за стопанските 105/2016, 2016/2017 и 2017
/2018години.
В отговора на исковата молба, както
и с въззивната си жалба, ответникът твърди, че ищецът, в качеството си на арендодател, не е изпълнил задължението
си да му осигури ползването на земите по предназначение, поради което исковите му
претенции са неоснователни.
По съществото на спора, от
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установява,
че между страните е сключен Договор за аренда на земеделски земи, вписан в СВ
на РС-Кубрат с вх. № 83, том II, вх. № 1200/2013 г., по силата на който въззиваемият
е предоставил на въззивника за временно
и възмездно ползване имот № 073004, находящ се в землището на град Завет,
област Разград, ЕКАТТЕ 30065, в местността „Калето“ с площ 52.002 дка. Страните
не са въвели спор относно паричния характер и размера на насрещно поетото от арендатора
задължение по договора . Не е спорно между страните, че ответникът не е
изпълнил задължението си за последните три стопански години от договора. В
основание за това си поведение, поставящо го в качеството на неизправна по
договора страна, ответникът е посочил, че за процесните години, поради разрушаването на единствения
път към нивата, достъпът му към същата бил затруднен и това не позволявало да я
обработва с нужната техника, респ. да добива реколта и печалба. Твърди, че уведомил за това ищеца устно , но не получил
съдействие от негова страна.
Съгласно чл. 6, ал.2 от
Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/, ако не е уговорено друго, арендодателят
е длъжен да предаде на арендатора обекта на договора в състояние, което
отговаря на ползването му по договора, и да го поддържа в това състояние за
срока на арендата, а съгласно ал.3 от същия текст на закона, ако обектът на
договора не е предаден в надлежното състояние, арендаторът може да иска привеждането
му в съответствие с изискванията на ал. 2, да извърши това сам за сметка на
арендодателя или да развали договора. В случая арендаторът М. не се е възползвал от нито едно от предоставените му от закона
възможности, а е счел, че не дължи изпълнение, каквато правна възможност
законът не му предоставя.
Разпоредбата на чл. 23 и сл. от
ЗАЗ предоставя и други правни
възможности за арендатора в случай, че отдаденият под аренда обект на договора
има недостатъци, но също не предвижда в такива случаи неизпълнение на
задълженията му за плащане на арендната цена. Съгласно ал.1 от посочения текст
на закона, ако тези недостатъци на обекта го правят изцяло или отчасти негоден
за ползване по договора и недостатъците бъдат открити в срок до една година от
предаването, арендаторът има право на обезщетение или съответно на намаляване
размера на арендното плащане. Като, съгласно
чл. 24 от ЗАЗ арендодателят не отговаря за недостатъци, които са били
известни на арендатора при сключването на договора или са могли да бъдат
забелязани от него при обикновен преглед на обекта на договора, освен ако те са
опасни за неговото, на членовете на домакинството му или на работниците здраве.
В хипотеза на чл.26 ЗОД, при
повили се недостатъци, ограничаващи достъпа до обекта на договора и лишаващи
арендатора от възможността да се ползва от същия по предназначение,
законодателят е предвидил в негово задължение писменото уведомяване на
арендодателя за необходимостта от вземане на мерки. Жалбоподателят не ангажира надлежни доказателства в подкрепа
на твърдението си, че е уведомил по реда на чл.26 ЗАЗ въззиваемия за възникналите с достъпа до имота
проблеми. С оглед на това, настоящата инстанция приема за недоказано, че въззивникът
не е могъл да обработва обекта и събира плодове от него поради неизправност на арендодателя,
изразяваща се във виновно неизпълнение на поетото от него задължение -да му предостави
безпрепятствено ползване на арендувания обект.
С оглед на горното и като съобрази, че силата на договора и закона арендното плащане се дължи, независимо от това
дали арендаторът е обработвал арендуваната земя или не, от правна страна съдът приема, че жалбоподателят дължи на въззиваемия арендно възнаграждение за
процесните стопански години в размера на
3 120, 12лв. ведно със закона лихва, считано от дата на предявяване на
иска-29.VІІ.2019г до окончателното му изплащане.
Що се отнася до възражението,
касаещо правата на арендодателя в съсобствеността на
отдадената под аренда земя, на първо
място следва да се посочи, че като такова то е въведено извън срока за отговор
по чл.14 ГПК. Разгледано по същество е неоснователно. Отдаването на
съсобствена земя под аренда е действие на управление и въпросът за това,
засегнати ли са правата на съсобствениците по отношение на придобитите по този договор вземания е извън
правната сфера на ответника.
Горните съображения мотивират
съда да приеме, че предявения установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК
е основателен и доказан в постановените размери.
С оглед на изложеното и предвид
на това че обжалваното решение не страда от посочените в жалбата пороци, същото
следва да бъде потвърдено от въззивния съд. От страна на въззиваемия няма
искане за разноски, поради което съдът не дължи прииждането на такива.
Водим от горното и на осн. чл.272 ГПК
, РОС
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №4/15. І.2020 по грд №561/2019 по описа на КРС.
Решението е окончателно и по арг. на чл.280,
ал.3, т.1, предл.І ГПК не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
НР