РЕШЕНИЕ
№ 54
гр. Пловдив, 06.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20205330117358 по описа за 2020 година
Производството е образувано по искова молба на ***, ЕИК ***, гр. ***, против Н. П.
ХР., ЕГН: **********, гр. ***, с правна квалификация по чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1, вр. с
чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за признаване на установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 1944.44 лева – главница, дължима по договор за
потребителски кредит №***г., сумата от 488.89 лева – договорна лихва, за периода от
21.08.2019 г. до 13.11.2020 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано
от датата на депозиране на заявлението в съда – 30.10.2020 г. до окончателното й
изплащане, за които суми е издадена Заповед № 261845/23.11.2020 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 14271/2020 г. на РС - Пловдив, ХVІІІ гр. с-
в.
В исковата молба ищецът сочи, че на 23.05.2019 г. между ***, като кредитодател и Н.
П. ХР., като кредитополучател е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит
от разстояние № ***, сключен при условията на ЗПФУР, като с подписването на договора
кредитодателят предоставил на кредитополучателя парична сума в размер на 2500 лева.
Твърди се, че към датата на подаване на заявлението в съда ответникът направил плащания
по кредита в общ размер на сумата 1267.21 лева, от които 555.56 лева – главница, 294.86 лв.
– договорна лихва и 416.79 лв. – неустойка. Ответникът следвало да изплати предоставения
кредит на 18 вноски, за периода 22.06.2019 г. – 13.11.2020 г., като първите 17 вноски били в
размер на по 138.89 лв., а последната 18-та вноска била в размер на сумата от 138.87 лв.
Сочи, че била погасена главница в размер на сумата от 555.56 лв. за вноски с падеж:
22.06.2019 г., 22.07.2019 г.,21.08.2019 г. и 20.09.2019 г., като дължими били вноските за
периода 20.10.2019 г. – 13.11.2020 г. в общ размер на сумата от 1944.44 лв.
Твърди се, че съгласно разпоредбите на договора за потребителски кредит, страните
уговорили годишен лихвен процент в размер на 40.15%, като била погасена договорна лихва
в размер на сумата от 294.86 лв. за вноските в периода 23.05.2019 г. – 21.08.2019 г., като
останала дължима сумата от 484.31 лв. за периода 21.08.2019 г. – 13.11.2020 г. Заявява, че е
1
обявена предсрочната изискуемост на вземането, като в случай, че не се приеме вземането
да е обявено за предсрочно изискуемо, моли да бъдат определени като изискуеми всички
вземания за главница към момента на формиране на сила на пресъдено нещо, във връзка с
което цитира т. 1 от ТР № 8 от 2017 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Тъй като ответникът не е изплатил изцяло задълженията си по договора за паричен
заем, то ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответника, по което било
образувано цитираното частно гр. дело, но тъй като длъжникът подал възражение срещу
издадената заповед, се предявяват настоящите установителни искове за съществуване на
вземанията. Моли същият да бъде уважен. Претендират се и разноски за заповедното и
исковото производство.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът Н. П. ХР., е депозирал писмен отговор на
исковата молба, с който счита същата за неоснователна и недоказана. Оспорва
обстоятелството с ищцовото дружество да се намират в облигационни правоотношения.
Оспорва обстоятелството, че е сключил процесния договор, като твърди да не е подписвал и
потвърждавал Договор с №***. Оспорва обстоятелството да е провел разговор с
представител на ищеца с цел потвърждаване на договора на посочения телефонен номер,
респ. не е провеждал сочения разговор, не е потвърждавал договора, като не е давал
съгласие за сключване на такъв. Оспорва представените към исковата молба документи,
като счита, че същите са създадени за нуждите на делото и сочената сума не е предоставяна.
Счита процесния договор за нищожен поради противоречие с добрите нрави /чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т.
10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, с произтичащите от това последици по чл. 23 ЗПК. Счита, че с
договорения в чл. 2 ГЛП в размер на 40.15% се нарушават добрите нрави и се внася
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата
услуга в разрез с изискванията за добросъвестността, поради което е налице нищожност на
уговореното възнаграждение. Счита, че реалният размер на дължимата договорна лихва е в
по-голям размер от предвидените в договора 40.15%, поради скритото увеличаване на
печалбата на кредитодателя чрез включването на договорката по чл. 3 за заплащане на
неустойка. Излага, че съдебната практика трайно приема, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В
настоящия случай договорената лихва е в размер на 40.15% годишно, към която следва да се
добави и уговорената в чл. 3 от договора неустойка, надхвърля повече от три пъти
законната, което представлява нарушение на добрите нрави. Поради това, че нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните и такова задължение не е възникнало. Счита, че предвидената в чл. 3 от
договора неустойка в размер на 1389.30 лв. е скрит добавък към възнаградителната лихва и
като такава е следвало да бъде включена в ГЛП и в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Поради
невключването на неустойката в посочения потребителски договор размер на ГЛП и ГПР,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГЛП, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Излага, че нищожността на
неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР води до недействителност на
кредитната сделка поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било
изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора да бъде посочен лихвения
процент по кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния му
размер в разрез с изискванията на добросъвестността. Счита, че предвидената неустойка в
размер на 1389.30 лв. е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция,
доколкото тя е в повече от близо половината от заемната сума от 2500 лв., без да зависи от
вредите от неизпълнението на договорното задължение, по никакъв начин не кореспондира
с последици от неизпълнението и се начислява като добавък към платежната вноска.
Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин са налице
2
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което
е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на
добрите нрави. Недобросъвестно ищецът е поставил неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Договорена при тези условия тя представлява допълнителна облага – печалба към
възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителите по
реда на чл. 5 ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна
лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК.
Сочи, че по делото не се установява ищцовото дружество да се е възползвало от
уговорената в негова полза клауза за автоматична предсрочна изискуемост, като е отправило
изрично волеизявление за обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми, което да е
достигнало до ответника преди подаване на заявлението. Твърди, че към момента на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК е била налице една от предпоставките за
предсрочната изискуемост на вземането – забава в плащанията. Не била налице обаче
втората предпоставка – надлежно обявяване на длъжника за волята на кредитора да направи
задължението му по остатъка от кредита предсрочно изискуем, тъй като уведомлението по
и-мейл за настъпила предсрочна изискуемост не е достигнало до ответника. С оглед
изложеното оспорва получаването на уведомлението за настъпила предсрочна изискуемост
по и-мейл, с която ответното дружество обявява настъпилата предсрочна изискуемост, тъй
като същата не е достигнала до ответника.
Моли за отхвърляне на предявения иск.
Счита, че ищцовото дружество е надвзело неправомерно възнаградителна лихва в
размер на 294.86 лв. и неустойка в размер на 416.79 лв. и ги е получила без основание,
поради което предявява при условията на евентуалност възражение за прихващане, ако
съдът счете, че предявения иск за главница в размер на 1944.44 лв. за основателен, то на
основание чл. 103, ал. 2 ЗЗД, предявява възражение за прихващане между главницата по
кредита в размер на 1944.44 лв. със сумата от 711.65 лв., представляваща получена в
периода 23.05.2019 г. – 13.01.2021 г. без правно основание от ищеца въз основа на нищожни
договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 294.86 лв. и неустойка в размер на
416.79 лв.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 261845/23.11.2020 г. по чл. 410
от ГПК, издадена по частно гр. дело № 14271/2020 г. на ПРС, ХVIIІ гр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1944.44 лева- главница,
произтичаща от договор за предоставяне на кредит от разстояние № *** г.; сумата от 488.89
лева – договорна лихва за периода 21.08.2019 г.- 13.11.2020 г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на заявлението- 30.10.2020 г. до окончателното
плащане, както и разноските в заповедното производство в размер на 48.67 лева – държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.
Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило в срок възражение от
длъжника и в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в
преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по
същество.
С Договор за предоставяне на кредит от разстояние № ***г., сключен между ищеца
*** и ответника Н.П.а Х., на ответника е бил отпуснат заем в размер на 2500 лева, който
следвало да бъде издължен на 18 вноски, за периода 22.06.2019 г. – 13.11.2020 г., при
фиксиран ГЛП 40.15 % и ГПР – 48.3 %. Предвижда се и неустойка в размер на 1 389.30
3
лева.
По кредита има извършени частични плащания от ответника Н. П. ХР..
Към договора за предоставяне на кредит са представени Общите условия към него и
погасителен план, и-мейл кореспонденция за одобрение за заем и за извършен превод от
ищеца към ответника на сумата от 2500 лева по договор за заем № *** на каса на *** и
известие за предсрочна изискуемост, изпратено от ищеца.
Представена е и разписка за извършено плащане на сумата от 2507.54 лева, от
23.05.2019 г., с наредител *** и получател Н. П. ХР., с посочено основание „Договор за заем
№ ***“. Като писмено доказателство по делото е приета и неоспорена разписка от „**“ от
23.05.2019 г. /л.101/, съдържаща подпис на ответника Н.Х., за получаване на сумата от 2500
лева, с наредител „**“ **.
По делото е прието заключение на съдебно - счетоводна експертиза, което съдът
кредитира изцяло, като обективно, компетентно изготвено и неоспорено от страните, се
установява, че сумата в размер на 2500 лева е отпусната от ищцовото дружество по Договор
за предоставяне на кредит № *** г. на Н. П. ХР., като кредиторът „*** е превел сумата на
главницата по кредита 2500 лева в системата на „*** на 23.05.2019 г., която е изплатена на
Н.Х. в пълен размер, в брой, касово от офис на „***, за което плащане е издадена разписка
от 23.05.2019 г. Вещото лице установява, че размерът на извършените плащания от
ответника, чрез системата на „** по процесния договор за кредит, в полза на ищцовото
дружество, е в общ размер на 1 267.21 лева, от които: 555.56 лева – главница, 294.86 лева –
договорна лихва, 416.79 лева – неустойка. Вещото лице установява още, че размерът на
неплатения остатък по Договора по вноски и компоненти, след приспадане на получените
плащания е в общ размер на 3405.84 лева, от които: 1944.44 лева – главница, 488.89 лева –
договорна лихва и 972.51 лева – неустойка за обезпечение. Вещото лице е посочило още, че
в посочения ГПР в Договора – 48.30 % се включвала само договорната лихва. Вещото лице
установява още, че платената неустойка за обезпечение била в размер на 416.76 лева, а
платената договорна /възнаградителна лихва/ – 294.86 лева.
По делото е прието заключение на съдебно – техническа експертиза, което съдът
кредитира изцяло, като обективно, компетентно изготвено и неоспорено от страните, от
което се установява, че в базата данни на ищеца се открива договор за кредит № ***, като в
раздел „Документи по кредита“ се намират основните документи, които се генерират от
системата на база попълнените лични данни от клиента и данните за кредита, въведени от
него. Установява също, че в раздел „История на статусите“ се намират всички етапи от
заявката на кредита до окончателното погасяване и съответно закриване, като след етапа
„парите са преведени“, сумата по договора е отпусната. Вещото лице установява още, че в
базата данни на ищцовото дружество, фигурира лице на име Н. П. ХР., като предвид
спецификата на въвеждане на данни в сайта на ищцовото дружество, вещото лице прави
заключението, че потребител е въвел тези данни и е натиснал бутон за продължаване.
Вещото лице установява също съдържанието на аудио-запис на потвърждаване на договор
№***, както и е направило заключение, че записът върви гладко, без да се откриват
прекъсвания или наслагвания на сигнала, като спектърът на записа не показва наличие на
артефакти, сочещи манипулация.
Съгласно чл. 6 ал. 1 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Разпоредбата на
чл. 18, ал. 2 ЗПФУР предвижда, че за доказване предоставянето на преддоговорна
информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 ТЗ, а
4
за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис. В
настоящия случай кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била
изцяло електронна, както и чрез осъществен разговор по телефона, който е записан и е бил
предмет на изследване при изготвяне на заключението на съдебно – техническата
експертиза.
Предвид изложеното съдът приема, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за предоставяне на кредит №***г., сключен чрез
средствата за комуникация от разстояние.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор,
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи.
В отговора е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 48.30 %, а възнаградителната лихва – 40.15 %, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по чл. 3, ал. 2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска
по договора, като общият й размер е 1389.30 лева (при отпусната заемна сума от 2500 лева),
а видно от погасителния план към всяка от първите десет месечни вноска за тази неустойка
се прибавя допълнително сумата от 138.93 лева. Така въведените изисквания в цитираните
клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за
представянето му (петдневен), създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита. В случая, е предвидено, неустойката по договора да се кумулира към
5
погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова
процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата
на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване
на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита.
Независимо, че в конкретния случай ищецът изрично завява, че не предявява
претенция за неустойка, по действителността на договора и неговите клаузи съдът е длъжен
дори да се произнася служебно и без направено насрещно възражение. В този смисъл е без
значение дали по делото се търси неустойка или не, защото клаузата за неустойка е част от
договора за потребителски кредит, който, за да отговаря на изискванията за редовност,
следва да е в съответствие с реквизитите по чл. 10, 11 и 12 от ЗПК и липсата на което и да е
от тези императивни изисквания води до неговата недействителност.
Законодателят е предвидил в чл. 23 ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
С оглед недействителността на договора за кредит и в съответствие с приетите по
делото писмени доказателства и заключения на съдебно – счетоводна и съдебно –
техническата експертизи се установява, че ищецът е предоставил в заем на ответника сума в
размер на 2500 лева, която е уговорена в процесния договор за кредит. В договора се
съдържа и уговорка за заплащане на възнаградителна лихва в общ размер на 783.75 лева
Видно от погасителния план, инкорпориран в договора за кредит при непредставяне на
обезпечение по чл.3 /1/, който е приложим в отношенията между страните, изплащането на
главницата и лихвата се дължи на 18 месечни вноски, като в отразения месечен размер на
всяка вноска е отразен размер на главница, лихви и неустойка.
Съгласно договора и погасителния план крайният срок на договора е 13.11.2020 г., на
която дата е падежът на последната вноска по кредита.
Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
30.10.2020 г., крайният падеж по договора не е настъпил, като към настоящия момент –
крайният падеж по договора вече е настъпил.
Съдът, намира, че тъй като Договора за предоставяне на кредит от 23.05.2019 г.,
сключен между страните по делото, е приет за недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, което е заемната сума, но не и
лихви или други разходи, като връщането й се осъществява по правилата на
неоснователното обогатяване, тъй като договорът е нищожен, респ. получената от него
заемна сума е усвоена при липса на правно основание за това.
Ето защо и, е ирелевантно за спора, възражението на ответника, че вземанията на
ищеца не били изискуеми, тъй като падежът не бил настъпил към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а не му била редовно обявена
предсрочната изискуемост.
По делото страните не спорят, а и от съдебно-счетоводната експертиза, неоспорена от
6
страните, която съдът кредитира изцяло, безспорно се установява, че ищцовото дружество
„*** е превело на 23.05.2019 г. сумата на главницата по кредита 2500 лева в системата на
„*** на 23.05.2019 г., която е изплатена на Н.Х. в пълен размер, в брой, касово от офис на
„***.
Предвид недействителността на договора, ответникът дължи връщане само на
чистата стойност на кредита от 2500 лева.
Относно плащанията – от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, се
установява, че извършените плащания по процесния договор за кредит от ответника, чрез
системата на „*** по процесния договор за кредит, в полза на ищцовото дружество, е в
размер на 555.56 лева – главница.
Следователно, дължимата главница е в размер на 1944.44 лева.
С оглед изхода на спора, съдът следва да разгледа приетото за съвместно
разглеждане, възражение за съдебно прихващане, предявено от ответника Н. П. ХР. – на
част от вземането за главница само по установителния иск за сумата от 1944.44 лева, със
следните суми – 294.86 лева - възнаградителна лихва и 416.79 лева – неустойка, двете за
периода 23.05.2019 г. – 13.01.2021 г., във връзка с договор за предоставяне на кредит № ***
г.
За разлика от извънсъдебното прихващане, възражението за прихващане, надлежно
заявено в хода на висящ съдебен процес като процесуален способ на защита срещу заявения
основен иск е допустимо, дори насрещното вземане да не е ликвидно, нито изискуемо. В
тази хипотеза на съдебно прихващане, в която попада и настоящият случай, погасителният
ефект настъпва, след влизане в сила на решението, с което се установява съществуването на
вземането и е определен неговия размер, т.е. то става ликвидно и изискуемо.
В конкретния случай, безспорно е доказана, както ликвидността, така и
изискуемостта на двете насрещни вземания.
По делото е прието заключение на съдебно - счетоводна експертиза, по което вещото
лице е посочило, че платената като договорна лихва сума е в размер на 294.86 лева, а
платената като неустойка сума е в размер на 416.79 лева.
Ето защо, съдът намира, че между страните по делото са налице еднородни, ликвидни
и изискуеми насрещни вземания и следва да се извърши прихващане до размера на по-
малката сума между дължимото на ищеца главно вземане за сумата от 1 944.44 лева–
главница, представляваща задължение по Договор за предоставяне на кредит №*** г. и
насрещното вземане на ответника Х. в общ размер на 711.65 лева (като сбор от сумата от
416.79 лева – платена неустойка и платената възнаградителна лихва – 294.86 лева).
Предвид гореизложеното съдът намира, че предявеният от „***” *** установителен
иск за заплащане на сумата от 1944.44 лева – главница, по Договор за предоставяне на
кредит № *** г. и насрещното вземане на ответника Н. П. ХР., следва да бъде отхвърлен за
разликата над 1232.79 лева, като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане
на ответника в общ размер на 711.65 лева, представляващ недължимо платени суми за
неустойка и възнаградителна лихва.
При това положение съдът намира, че предявеният установителен иск следва да се
уважи, като се признае за установено съществуването на вземането на ищеца за сумата от
1232.79 лева – главница, представляваща задължение по Договор за предоставяне на кредит
№ *** г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
30.10.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
По изложените по-горе съображения, за недействителност на Договора за кредит,
следва да се отхвърли предявения установителен иск в размер на 488.89 лева за договорна
7
лихва, за периода 21.08.2019 г. – 13.11.2020 г., като неоснователен.
Относно разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по
установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските,
сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от
страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и
отхвърлена част от исковата претенция.
Ищецът е направил искане и е представил доказателства за сторени такива в размер
на – 79.11 лева– ДТ; общо 220 лева – депозити за експертизи. Претендира и юрисконсултско
възнаграждение, което е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по
реда на чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата от 150 лева, предвид
конкретната фактическа и правна сложност. От разноските от общо 449.11 лева, по
съразмерност, за исковия процес на ищеца се дължат 221.57 лева.
Следва да се присъдят и разноски за заповедното производство /т. 12 на ТР № 4/2013
на ОСГТК на ВК/. Те са в размер на 48.67 лева – ДТ и юрисконсултско възнаграждение,
което е дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, а съдът го определя по реда на чл. 37 ЗПП,
вр. с чл. 25, ал.1, вр. с ал.2 НЗПП на сумата от 50 лева за заповедното производство. По
съразмерност се дължат 48.68 лева.
Ето защо и, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят
направените разноски за заповедното - 48.68 лева и исковото производство – 221.57 лева,
или в общ размер от 270.25 лева, съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът претендира разноски за заповедното производството, изразяващи се в
определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата, а за исковото 200 лева – депозит вещо лице, както и за определяне на
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
По делото страната се представлява безплатно от адвокат Е.И., поради затрудненото
си материално положение, което обстоятелство по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни
хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено за
заповедното производството – съгласно чл. 7, ал. 7 във вр. ал.2, т. 2 от Наредба № 1/
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същото възлиза
на 300 лева, а за исковото производство – съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същото възлиза
на 400.33 лева.
Общият размер на разноските за исковото производство, дължими в полза на
ответника е 98.67 лева, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
По отношение на адвокатските възнаграждения на ответника, общият размер за двете
производства, е в размер на 345.52 лева, от които 148.01 лева за заповедното
производство и 197.51 лева за исковото производство, съразмерно с отхвърлената част от
исковете. Посочената сума следва да се присъди в полза на процесуалния представител, а не
на ответника, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
8
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Н. П. ХР., ЕГН
**********, дължи на „***, ЕИК ***, сумата от 1232.79 лева (хиляда двеста тридесет и два
лева и седемдесет и девет стотинки), представляваща дължима главница по Договор за
предоставяне на кредит № *** г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда - 30.10.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск
за установяване на дължимост на сумата над 1232.79 лева до пълния предявен размер
1944.44 лева – главница по Договор за предоставяне на кредит № *** г., като ПОГАСЕН
ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане на Н. П. ХР., ЕГН **********, в размер на
сумата от общо 711.65 лева (седемстотин и единадесет лева и шестдесет и пет стотинки),
недължимо платена възнаградителна лихва в размер на 294.86 лева и неустойка в размер на
416.79 лева, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на дължимост на сумата в
размер на 488.89 лева – договорна лихва за периода от 21.08.2019 г. до 13.11.2020 г., по
Договор за предоставяне на кредит № *** г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение № 261845 от 23.11.2020 г. по ч.гр.д. № 14271 по описа на ПРС за 2020 г., ХVІІІ
гр. с.
ОСЪЖДА Н. П. ХР., ЕГН ********** да заплати на ***, ЕИК ***, сумата в общ
размер от 270.25 лева (двеста и седемдесет лева и двадесет и пет стотинки) – разноски, от
които сумата от 48.68 лева за заповедното производство по ч. гр.д. № 14271/2020 г. по описа
на ПРС, ХVІІІ гр.с. и сумата от 221.57 лева за настоящото производство по гр.д. № 17358 по
описа за 2020 г. на РС – Пловдив, ХVІІІ гр.с., съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА ****, ЕИК *** да заплати на Н. П. ХР., ЕГН ********** сумата в размер
на 98.67 лева (деветдесет и осем лева и шестдесет и седем стотинки) - разноски за
настоящото производство по гр.д. № 17358 по описа за 2020 г. на РС – Пловдив, ХVІІІ гр.с.,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА ***, ЕИК *** да заплати на **. Е.Г. И., АК-**, личен № **********, със
служебен адрес – гр. ***, сумата в общ размер на 345.52 лева (триста четиридесет и пет
лева и петдесет и две стотинки), от които 148.01 лева за заповедното производство по ч.
гр.д. № 14271/2020 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр.с. и 197.51 лева за настоящото
производство по гр.д. № 17358 по описа за 2020 г. на РС – Пловдив, ХVІІІ гр.с., съразмерно
с отхвърлената част от исковете - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на Н. П. ХР..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9