РЕШЕНИЕ
№ 92
гр. Карлово, 24.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20225320100149 по описа за 2022 година
ПРОИЗВОДСТОВТО е по иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД,
съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 55, ал.1
от ЗЗД.
Ищецът „С.-К.“ АД твърди, че на 08.02.2021г. между „С.-К.“ АД в
качеството си на кредитор и Б. Д. И. в качеството й на потребител по смисъла
на Закона за потребителски кредит (ЗПК) е сключен Договор за
потребителски кредит № 670051 (наричан за краткост Договора), по силата на
който, кредиторът следвало да предостави на ищеца заемна сума в размер от
400.00лв. (четиристотин лева), а потребителят се задължил да върне сумата
заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване, съгласно
Погасителен план. В изпълнение на своето договорно задължение на
08.02.2021 г., „С.-К.“ АД превело на ищеца посочената в договора сума, за
което предоставя по делото платежно нареждане.
Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора
и при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). От отправянето на
предложението до сключването на договора страните използвали
изключително средства за комуникация от разстояние. Редът за организиране
на системата бил посочен в общите условия, уреждащи отношенията между
„С.-К.“ АД и неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството
финансови услуги (заеми) от разстояние (наричани за краткост ОУ),
неразделна част от индивидуалните договори за кредит. ОУ се намирали и
1
били общодостъпни на уебсайта на „С.-К.“ АД, находящ се на адрес:
www.stikcredit.bg. Съгласно приложимите към момента на сключване на
договора с ищеца ОУ (утвърдени с протокол от заседание на Съвета на
директорите на „С.-К.“ АД от 29.05.2020г.) - страните ползвали Интернет (и
по-точно размяна на електронни съобщения от и до електронна поща, както и
уебсайта на „С.-К. АД“, находящ се на адрес: www.stikcredit.bg) и/или
телефон (чрез гласови услуги или кратки текстови съобщения/ CMC) като
средство за комуникация и извършване на правни изявления.
Комуникацията между страните се осъществила по инициатива на
ищеца чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на
кредит. Съгласно чл.5 от ОУ, кандидатстването можело да се извърши по
някой от следните начини: 1) чрез попълване на електронна Заявка за кредит,
намираща се на уебсайта на кредитора - www.Stikcredit.bg, като заявяването
на кредит се извършва след създаване на Профил на потребителя по реда на
раздел V от общите условия или 2) по телефон. В процеса на кандидатстване,
потребителят предоставял на кредитора своите телефон (т.нар.
Идентификационен номер) и електронна поща (имейл).
В раздел II. „ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ“ от ОУ било посочено, че
„Идентификационен номер” представлява телефонен номер, посочен от
ПОТРЕБИТЕЛЯ при подаване на Заявката за кредит, с който
ПОТРЕБИТЕЛЯТ създал профил в уебсайта на КРЕДИТОРА и чрез който
Страните по договора ще осъществяват комуникация. Страните се
съгласявали, че във взаимоотношенията между тях (настоящи и бъдещи),
изявленията, направени до дружеството от този идентификационния номер са
изявления на заемателя - чл. 54 от ОУ.
Съгласно раздел II „ТЕРМИНИ И ПОНЯТИЯ“ от ОУ,
„ПРОФИЛ/ЕЛЕКТРОНЕН ПРОФИЛ“ представлявал „обособено виртуално
пространство в Уебсайта на КРЕДИТОРА, достъпно единствено за
ПОТРЕБИТЕЛЯ, което последният достъпва чрез въвеждане на ЕГН и
временен код за достъп, представляващ 6-цифрен код, който се генерира и
изпраща автоматично от КРЕДИТОРА до посочен от ПОТРЕБИТЕЛЯ
идентификационен номер, с който ПОТРЕБИТЕЛЯТ е регистриран в
системата. Профилът се използвал за получаване на информация и
документация от ПОТРЕБИТЕЛЯ, в това число, но не само, стандартен
европейски формуляр, общи условия на договора за потребителски кредит
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между страните, договор
за потребителки кредит, погасителен план и др., за осъществяване на
комуникация между страните по договора, както и за извършване и
получаване на изявления свързани със сключването и изпълнение на договора
за кредит от и до потребителя“.
В допълнение, в чл.51, ал. 4 от ОУ било посочено, че „Страните се
съгласяват, че Идентификационният номер, Електронната поща Електронният
профил, представляват електронен подпис по смисъла на чл.13, ал. 1 от
ЗЕДЕУУ и ползването им е равностойно на саморъчен подпис на
ПОТРЕБИТЕЛЯ“ (т.е. ПОТРЕБИТЕЛЯТ е титуляр на електронния подпис).
Сключването на договора било инициирано от ищцата с
попълването на „Заявка за кредит“ от 08.02.2021г., в която тя попълнила
2
своите три имена, ЕГН, адрес (постоянен и настоящ), данни по лична карта,
мобилен телефонен номер, желания продукт, за който кандидатства, в това
число заемната сума и срока, за който желае да бъде разсрочено връщането й,
електронна поща, банкова сметка и други. След като попълнила заявката за
кредит, ищцата натиснала бутона „Подай заявка“, с което същата изразила
своето недвусмислено искане да й се отпусне желания кредит. На тази
страница на ищцата бил предоставен стандартен европейски формуляр, който
същата можела да изтегли. След натискане на бутон „Подай заявка“ на
ищцата била предоставена възможност да изтегли проекта на договора за
кредит. Тъй като И. била съгласна с неговото съдържание, последната
натиснала бутона „Подпис“, с което действие същата изразила своето
недвусмислено съгласие със съдържанието на договора и неговото
сключване.
Като допълнително средство за потвърждение на заявката,
включително относно размера на кредита, срока на неговото изплащане и
месечната погасителна вноска, чрез обаждане до идентификационния номер
бил проведен телефонен разговор с ищцата. По време на разговора със
служител на „С.-К.“ АД, тя потвърдила, че кандидатства за потребителски
кредит съгласно който кредиторът ще предостави на ищцата заемна сума под
формата на кредитна линия в размер на 400 (четиристотин) лева със срок на
ползване 12 (дванадесет) месеца, а тя се задължила да ползва кредита за
лични нужди и да го върне заедно с дължимата лихва и другите разходи по
кредита в сроковете и при условията на договора и погасителния план. В
рамките на срока на ползване на кредита, кредитополучателят можел
многократно да усвоява суми по кредитната линия (траншове) до максимално
разрешения лимит, като необходимо условие за усвояване на следващ транш
от кредита било кредитополучателят да е погасил изцяло всички свои
задължения по усвоен предходен транш по кредита, да не е настъпила
промяна в декларираните обстоятелства, довели до отпускането на кредита и
след одобрение от страна на кредитора.
На така подадената заявка бил поставен идентификационен номер №
159409 и след одобрение от страна на „С.-К.“ АД за отпускане на сумата, на
посочената от заявителя електронна поща ****, били изпратени автоматично
договор за потребителски кредит № 670051/08.02.2021г. с приложение № 1
(погасителен план) към него и стандартен европейски формуляр (СЕФ) и
общи условия (ОУ). Процесните документи съдържали необходимата
преддоговорна информация за желания кредит, предоставени били в ясен и
четим вид, на български език и при съблюдаване на приложимите нормативни
изисквания. В проекта на договора за кредит и приложенията към него били
посочени дължимите от ответника суми, заявеният размер на главницата,
брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвения процент по
кредита. ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение.
Неразделна част от договора представлявало приложение № 1 -
погасителен план, в което било разписано, че кредитът се предоставя за срок
от 12 месеца, при краен срок за погасване на първи транш - 10.03.2021г., при
общ размер на задължението от 412.00 лева, от които 400 лева главница,
възнаградителна лихва от 12.00 лева, а в хипотезата на чл. 20 от договора –
520 лева, от които 400 лева главница, възнаградителна лихва от 12.00 лева и
3
неустойка за непредоставено обезпечение – 108 лева, с годишен лихвен
процент от 36.00%. и годишен процент на разходите (ГПР) 42.58%. Срокът, за
който бил сключен договорът бил една година, като потребителят се
задължил да погасява сумите по всеки транш в срок до 30 дни след тяхното
усвояване. След запознаване с всички условия във връзка с кредита на
08.02.2021г. (денят на кандидатстване), Б. И. изразила своето съгласие за
сключване на договора за кредит чрез кликване от нейна страна на бутона
„Подпис“ от нейния Профил, находящ се в уебсайта на „С.-К.“ АД.
Изразеното по този начин съгласие се отнасяло за договора за кредит и
приложенията към него (вкл. общите условия). Съгласно чл. 32, ал. 2 от ОУ
„страните приемат, че с кликване върху бутон „Подпис“ ПОТРЕБИТЕЛЯТ
подписва всеки един от горецитираните документи със своя електронен
подпис“.
В резултат на това между „С.-К.“ АД и ищцата като
кредитополучател, на 08.02.2021 г., бил сключен във формата на електронен
документ договор за потребителски кредит № 670051/08.02.2021г.
Сключването на договора във формата на електронен документ било
съобразено изцяло със закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), ЗПК и с другите приложими нормативни
актове.
По процесния договор е заплатена единствено сумата от 240 лева,
като с посочената сума били погасени други задължения по договора като
задължението за главница в размер на 400 лева оставало изцяло непогасено.
Съгласно чл. 79, ал.1 от ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно
задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с
обезщетение за забавата. Предвид на това и предвид факта, че всички суми по
договора са падежирали, главницата по договора била дължима на основание
чл. 23 от ЗПК, независимо дали искът за прогласяване нищожността на
клаузата за неустойка ще бъде уважен.
Предявява частичен иск за сумата от 160 лева, представляваща
частично дължима сума от главницата в размер на 240 лева.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да осъди ответницата да
му заплати сумата от 160 лева, представляваща част от главницата в размер
на 400 лева, дължима по договор за кредит № 670051 от 08.02.2021г., ведно
със законната лихва, считано от предявяване на иска – 08.11.2021г. до
окончателното плащане. Претендира за разноските по делото.
В УСЛОВИЯТА на евентуалност, предявява същия иск при
условията на неоснователно обогатяване.
В ХОДА на делото е поискано и допуснато, на основание чл. 214 от
ГПК изменение в размера на предявения иск, като същият се счита предявен
за сумата от 400 (четиристотин) лева.
Ответницата Б. Д. И. оспорва иска като неоснователен.
Възразява срещу дължимостта на посочените в исковата молба суми.
1. Счита, че договор за кредит е нищожен поради противоречие с
добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД) и поради това, че е сключен при
неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с
4
произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи
лихва и други разходи по заема.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3-то от ЗЗД е
налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС. Такъв основен принцип
била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а
целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да
се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за
сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата, чрез
която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на
ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според
задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен
случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните
накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на
чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигнало до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ответницата ми с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното
ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Когато едната престация била предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна
лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем,
така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с
обстоятелството, дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулира и
риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума). При заем
с кратък срок на ползване, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100
% по-висок от стойността на заема не било обяснимо нито с разходите, които
прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока
възнаградителна лихва не била типична дори за дългосрочни кредити (над 15
години), когато рискът на заемодателя е увеличен поради възможните
инфлационни процеси. Размерът на формираната от ищеца печалба
надвишавала близо четирикратен размера на предоставения заем.
Следвало да се има предвид и че рискът при небанковите финансови
институции бил по-нисък в сравнение с банковите институции, тъй като
кредиторът рискува собствени средства, а банките носели задължението за
опазване на привлечените депозитни средства, което било свързано с по-
висок риск и санкции при неизпълнение.
Освен това, съдебната практика приемала, че при формиране
5
размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Приемало се, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя
не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми.
При обезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля
повече от четири пъти законната лихва. В настоящият случай договорената
между страните лихва била размер на 36.00 % годишно, към която следвало
да се прибави скритата лихва под формата на неустойка, надхвърляла с над 10
пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави (критерии
за норми на поведение, установени в обществото), тъй като надвишавала
драстично трикратния размер на законната лихва. Процесните клаузи на
договора накърнявали договорното равноправие между страните,
противоречали на добрите нрави и били в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което същите се явявали
нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво
действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по
процесния договор и такова задължение не е възникнало за ответницата.
Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
като с уговорката да се заплаща неустойка и такса експресно разглеждане се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. на
ПМС № 426/14г. Реално това бил начин кредиторът да си набави
допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното
обогатяване се калкулира допълнителна (лихва) печалба към договорената
възнаградителна лихва.
Възразява, че са нищожни като противоречащи на добрите нрави и
като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК клаузите от договора
за заем, в които е посочено, че годишният процент на разходите е в размер на
42.58%, а действителният ГПР бил в различен размер от посочения, с което
потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които ще прави по обслужването на заема. Същевременно по силата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Не бил установен механизмът, по
който е изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи, освен
възнаградителната лихва са включени в него.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и
поетите с него права и задължения се формирал извод, че последният има
правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следвало при
преценка на валидността и последиците му да се съобразят изискванията на
специалния закон – ЗПК в релевантната за периода на сключването му
редакция. Също така, съгласно чл. 26, ал.4 от ЗЗД било възможно договор да
6
бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от
договора можела да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта
не можела да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или
ако не можело да се предположи, че договорът би бил сключен без
недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните
клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната
лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми
на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит бил възмезден,
кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия
кредит, включващо начислена неустойка и такса експресно разглеждане и
калкулираща му допълнителна печалба.
Аргумент за недействителност на договора на това основание можел
да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните
изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-
12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на
разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
явявал изцяло недействителен. От изложеното следвало, че законът поставя
важен акцент на посочените уговорки. Поради възмездния характер на
договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-
пълна защита на интересите им, трябвало да бъдат уговорени лихвеният
процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и годишният процент на разходите
(ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), чието изчисляване се извършвало
като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения
в съответствие с първоначално определените срокове. Нищожността на
клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски
кредит - лихвен процент и ГПР - представляващи част от същественото
съдържание на договора правела цялото заемно съглашение нищожно.
Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като такса
експресно разглеждане в договора, сумата представлява предварително
отчетена в падежните вноски сума, която не е.
Поради невключването на неустойката в посочения в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй
като реалния лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със
скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
7
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д,
ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453Д0 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната
клауза в договора, сочеща неверен ГПР водела до недействителност на
кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в
договорът да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като
потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с
изискванията на добросъвестността.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не
пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение. По
силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължал само чистата
стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита,
поради което ответникът нямал право да претендира исковите суми, тъй като
е следвало в ГПР и в ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва,
прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.
Счита, че до момента на преустановяване на плащанията от
ответника, кредиторът е надвземал неправомерно договорна лихва в размер
на 222.44 лева, която е получавал без основание.
МОЛИ съда да постанови решение, с което отхвърли иска като
неоснователен и недоказан.
ПРИ УСЛОВИЯТА на евентуалност, в случай, че съдът счете иска
за главница в размер на 160 лева за основателен, на основание чл. 103, ал. 2 от
ЗЗД предявява възражение за прихващане между главницата по кредита в
размер на 160.00 лева със сумата от 240.00 лева, представляваща получена от
ответното дружество, договорна лихва и неустойка в размер на 240.00 лева
без правно основание от ищеца въз основа на нищожни договорни клаузи от
договора за паричен заем.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и е видно от приложения по делото
договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия № 670051
от 08.02.2021 г., общи условия и погасителен план към него, че С.-К.“ АД, е
предоставило на ищцата заем от 400.00 лв., а последната е поела задължение
да върне сумата, ведно с договорна /възнаградителна/ лихва от 12.00 лв.
Договорът е сключен за срок от една година, като ищцата се е задължила да
погасява сумите по всеки транш в срок до 30 дни след тяхното усвояване.
Датата на плащане на вноска по първи транш е 10.03.2021г., фиксираният
годишен лихвен процент по кредита е 36.00 %, годишният процент на
разходите – 42.58 %.
Страните не спорят, че ищецът е изпълнил задължението си и
8
предоставил заемната сума на ответницата.
От заключението на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че ответницата е заплатила две вноски по кредита в общ размер
на 240 лева, както следва: на 09.03.2021 г. – 120 лева, на 22.04.2021 г. – 120
лева. С двете постъпили суми са били погасени задължения за такса за
удължаване на кредита и главницата е останала изцяло непогасена. Вещото
лице дава заключение, че ГПР по сключения договор за кредит е в размер на
42.58% съобразно формулата по приложение 1 към чл. 19 ал.1 от ЗПК. От
заключението се установява, че вещото лице не е включило при изчислението
на ГПР разходите за неустойки и обезщетение за забава,включително
разходите при предсрочна изискуемост, т.е. вещото лице, при изпълнение на
задачата не е посочило какъв би бил размерът на ГПР, в случай, че в
изчислението му се вземат предвид посочените разходи.
От представения към договора погасителен план (л.27) се
установява, че сумата в размер на 120 лева, представляваща вноска за
удължаване на кредита с един лихвен период и представляваща сбора между
дължимата договорна лихва и уговорената неустойка се плаща в хипотезата
на чл. 4 ал.7 от договора за кредит. В раздел ІV Лихви и такси от
представения договор за кредит, в чл. 4 (без алинеи) е уговорено, че
потребителят дължи такса за продължаване срока на кредита, в размер
посочен в актуалната тарифа на кредитора, която се формира и изплаща по
реда, посочен в общите условия. В чл. 29 от общите условия е посочено, че
таксата за продължаване срока на договора по чл. 41 от общите условия е в
размер на 30% от непогасената главница към момента на отправяне на
искането до кредитора за продължаване на срока. В пр. трето на същата
разпоредба е посочено, че разходите по чл. 29 се начисляват за всеки отделен
погасителен период, а погасителен период представлява времето между два
падежа на две погасителни вноски, съгласно погасителния план. посочено е
също, че размерът на всички начислени такси за просрочени погасителни
вноски, не може да надхвърля 120 лева. В чл. 41 от ОУ е уреден начинът за
продължаване срока на кредита – в размер на 30 дни.
С решение № 151 от 23.05.2022 т. по гр. дело № 1358/2022 г., влязло
в законна сила на 17.06.2022 г. съдът е прогласил нищожността на клаузата за
неустойка - чл. 23 от договор за потребителски кредит № 670051/08.02.2021
г., сключен между страните по делото.
Въз основа на така установената и възприета фактическа
обстановка съдът, изграждайки вътрешното си убеждение, прави следните
изводи от правна страна:
Преди да се произнесе по основателността на иска за заплащане на
дължимата главница по процесния договор за кредит, съдът намира, че следва
да разгледа направеното от ответницата възражение за нищожност на
договора. С влязло в законна сила решение, е прогласена нищожността на
клаузата за неустойка по чл. 23 от договора.
Съгласно чл. 9 ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, с разсрочено плащане
и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Договорът попада в
9
обсега на ЗПК, поради което следва да отговаря на императивните разпоредби
на този закон. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т.7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.7-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Следователно, част от изискванията
на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни
и нарушението им влече нищожност на сключения договор.
Съдът намира, че нищожността на клаузата за неустойка, която е
прогласена с влязло в законна сила решение, води до недействителност и на
самия договор, сключен между страните. Изхождайки от предмета и страните
му – физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на
своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. За
да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е изцяло нищожен,
поради противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на
глава VІ от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“, сред които е и чл.22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл.10 ал.1 ,чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 –
9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т.9 и т.10 на
чл. 11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение №1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът
санкционира с недействителност на договора- чл. 22 от ЗПК. Според
разпоредбата на чл. 11, ал.1 т.10 от ЗПК договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В
§1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за „Обща сума, дължима от
потребителя“ и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи
по кредита на потребителя.
В договора като обща сума, която следва да бъде върната е посочена
сумата 520 лева, която включва отпуснатия кредит от 400 лева, 12 лева
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент- 36%.
Посочено е, че ГПР е 42.58%, но не е ясно същия от какво се формира. Не са
посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл. 11, ал.1,
т. 10 от ЗПК. В Договора липсва конкретизация относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем начин съгласно чл. 10, ал.1 от
10
ЗПК. В общата сума не е включено допълнителното плащане за неустойка в
размер на 108 лева, нито таксите за подновяване периода на транш, които
според настоящия състав представляват такси по управление на договора за
кредит, доколкото същият е сключен за период от една година. Според
настоящия състав, сумата за неустойка несъмнено следва да бъде включена в
ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на
чл. 19, ал.1 от ЗПК. В този случай обаче, с включването на неустойката, към
ГПР 42.58 %, действителният такъв би нараснал многократно над
допустимата стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за
просрочени задължения в лева (ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5). В този смисъл,
обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва да бъдат ясно
посочени при сключване на договора, за да може потребителя да прецени
дали да сключи договора за кредит при така определените условия за
връщането на заетата сума. С оглед това, съдът намира, че при сключването
на процесния договор и чрез предвиждане на неустойката, което е свързано с
допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид горното,
посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените
такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора по чл. 22 от ЗПК.
В случая не е приложима разпоредбата на чл. 26 ал.4 от ЗЗД,
съгласно която нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и
без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две
хипотези- нищожната клауза на процесния договор за кредит относно
определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на
закона, или че договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него
не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично
изискване в чл. 11, ал.1 т. 9 и т. 10 от ЗПК. Поради изложеното, нищожността
на клаузата за неустойка обуславя недействителността на целия договор на
основание чл. 26 ал.1 пр. І-во от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК.
При положение, че целият договор е нищожен, то на основание чл.
23 от ЗПК кредитополучателят, в случая ответницата по делото дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Попроцесния договор ответницата е заплатила обща сума
в размер на 240 лева, отнесена като такси по чл. 4 от раздел ІV от договора.
Доколкото ответницата не дължи никакви разходи по кредите, извън чистата
му стойност на основание чл. 23 от ЗПК, то направеното от нея възражение за
прихващане се явява основателно.
При уважено възражение за нищожност на целия договор, уважения
първоначален иск на ответницата съдът приема, че сумата 240 лева платена
по една нищожна клауза. С нея следва да се направи прихващане за
дължимата главница в общ размер на 400 лева. Поради изложеното съдът
намира, че предявения иск е основателен до размера от 160 лева, дължима
главница и го уважава до този именно размер. За разликата до пълния
11
претендиран размер на главницата от 400 лева, искът следва да се отхвърли
като неоснователен като погасен чрез прихващане.
По евентуално съединеният иск съдът не следва да се произнася
доколкото уважава главния иск, макар да е уважен чрез прихващане.
ОТНОСНО разноските7
На основание чл. 78 ал.1 от ГПК на ищеца се следват разноски
съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е реализирал разноски в общ
размер на 550 лева, от които 50 лева за държавна такса, 200 лева за
възнаграждение на вещо лице и 300 лева адвокатско възнаграждение.
Съразмерно с уважената част от иска, на ищеца се следват разноски в размер
на 220 лева.
Ответницата също претендира разноски и такива й се следват
съразмерно с отхвърлената част от иска. Ответницата е реализирала разноски
в размер на 150 лева за възнаграждение на вещо лице. Съразмерно с
отхвърлената част от иска, на ответницата се следват разноски в размер на 90
лева.
При това положение, следва да се осъди ответницата да заплати на
ищеца разноски по компенсация в размер на 130 лева.
При този изход на делото, ищецът следва да бъде осъден да заплати
на ответницата разноски за адвокатско възнаграждение, което е уговорено
при условията на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- безплатна адвокатска помощ на
материално затруднени лица. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1,
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва да
ищеца да заплати в полза на адвокат Е. И. адвокатско възнаграждение,
определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2
от ЗА и от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и редуцирано съразмерно с отхвърлената част от иска. Съдът
определя възнаграждение в размер на 400 лева, съгласно чл.7, ал.2, т.1 от
Наредбата, и следва да присъди такова в размер на 240 лева.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Б. Д. И. с ЕГН ********** от град С., община С., област
П., улица „И.В.“ *** да заплати на „С.-К.“ АД, ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление: гр. Ш., пл. „Об.“ № ***, представлявано от
изпълнителния директор Х. М. Т., сумата от 160 (сто и шестдесет) лева,
представляваща дължима и неплатена главница по договор за потребителски
кредит № 670051 от 08.02.2021 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва от предявяване на иска – 08.11.2021 г. до окончателното
изплащане, като за разликата над 160 лева до пълния предявен размер от 400
лева, ОТХВЪРЛЯ иска като погасен чрез прихващане до размера от 240 лева.
ОСЪЖДА Б. Д. И. с ЕГН ********** от град С., община С., област
12
П., улица „И.В.“ *** да заплати на „С.-К.“ АД, ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление: гр. Ш., пл. „Об.“ № ***, представлявано от
изпълнителния директор Х. М. Т. разноски по компенсация в размер на 130
(сто и тридесет) лева.
ОСЪЖДА „С.-К.“ АД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „Об.“ № ***, представлявано от изпълнителния
директор Х. М. Т. да заплати на
ОСЪЖДА „С.-К.“ АД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „Об.“ № ***, представлявано от изпълнителния
директор Х. М. Т. да заплати на адв. Е. Г. И., адрес: гр. П., ул. „Х.К.“ ***,
сумата от 240.00 (двеста и четиридесет) лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
МТ
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
13