№ 603
гр. София, 20.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело №
20231000502209 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 15.05.2023г. по гр.д. № 1070/2022г. на Софийски градски съд 1-22
състав е признато за установено по иск с пр. осн. чл.108 ЗС, предявен от П. Й. С.
против Й. П. С. и Н. Г. С., че П. Й. С. е собственик на недвижим имот – апартамент в
гр.София с идентификатор 68134.206.16.1.14 по кадастралната карта и кадастрални
регистри на гр. София, общ. Столична, обл. София, одобрени със Заповед РД-18-
50/20.06.2016 г. на ИД на АГКК, с адрес гр. ***, район ***, ул. ***, блок № ***, ех. *,
ет. *. ап. **, с предназначение: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, площ:
71,62 кв.м., при граници и съседи на самостоятелния обект на същия етаж:
68134.206.16.1.15, под обекта: 68134.206.16.1.10, над обекта: 68134.206.16.1.18, и
ответниците са осъдени да предадат държанието му на ищеца, както и на осн. чл. 59
ал.1 Й. С. и Н. Г. С. да заплатят на П. Й. С. сумата от 3 423,72лв, представляваща
обезщетение за ползване на имота в периода 13.06.2021г-31.01.2022г /вкл./, като искът
над присъдения размер до пълния претендиран от 5 700лв, е отхвърлен. Решението е
постановено с участието на ТЛП на ищеца В. Г. С..
Против решението е постъпила въззивна жалба от въззивниците- ответници Й.
П. С. и Н. Г. С. чрез пълномощници адв.Л. и адв.Ш., с която се твърди неправилност.
1
Конкретните доводи се изразяват в неправилно установяване на фактите от съда и
конкретно, че ищецът черпи права от договор за доброволна делба от 17.09.2001г.,
който бил нищожен, защото не описвал квотите в собствеността, но също и не бил
еквивалентен, тъй като двама съделители получили само едно МПС, докато ищецът 43
недвижими имоти, което сочело на накърняване на добрите нрави по чл.26, ал.2 ЗЗД.
Поради изложеното се иска отмяна на обжалваното решение в цялост и вместо това
постановяване на ново по същество, с което се отхвърлят исковете като неоснователни.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия-ищец П. Й. С.
чрез пълномощник адв. Н.К. САК, с който поддържа доводи против оплакванията в
жалбата и иска потвърждаване на обжалваното решение. Оспорва възражението за
нищожност на договора като недопустимо - направено за първи път във въззивното
производство, цитирайки ТР №1/2020 от 27.04.2022г., а евентуално и неоснователно,
тъй като не се е осъществило нито едно от предвидените в закона основания за
недействителност на договора.
При служебната си проверка по чл. 269, изр. първо ГПК настоящата инстанция
констатира, че решението в обжалваните му части е валидно и допустимо. В
отхвърлителната си част по иска с пр. осн. чл.59 ЗЗД не е обжалвано и е влязло в сила.
Пред първата инстанция са били предявени обективно и субективно съединени
искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД. В исковата молба ищецът П. С. е изтъкнал като
правопораждащ факт правото на собственост факт сключеният договор за доброволна
делба от 17.09.2001г, по силата на който той, В. Г. С., Р. Е. и Д. Д. си разпределели
общо 45 недвижими имота, и че по силата на същият станал изключителен собственик
на процесния имот в гр.София. Посочва се още, че в полза на първия ответник Й. С.
било учредено вещно право на ползване върху същия имот, който заедно със съпругата
си – втората ответница Н. С., упражнявал фактическа власт, но тя била без правно
основание, защото в тази си част договорът за доброволна делба бил нищожен на осн.
чл. 18 ЗЗД, поради неспазване на предвидената в закона нотариална форма. Въз основа
на горните обстоятелства се претендира признаване правото му на собственост и
осъждането на ответниците да му предадат държанието върху недвижимия имот, както
и да заплатят обезщетение за лишаването му от ползване за периода 13.06.2021г-
31.01.2022г. в размер на 5 700лв, ведно със законната лихва, считано от подаване на
исковата молба.
В срока за отговор ответниците са оспорили исковете по основание, като
първият от тях е противопоставил като основание учреденото в негова полза право на
ползване върху имота със същия договор за доброволна делба, а вторият –
фактическото си съжителство с първия ответник в качеството му на ползвател.
Третото лице – помагач В. Г. С. – приобретател на имота в хода на процеса, е
2
заела сходна с ищеца позиция.
Пред първата инстанция безспорно са установени от представените и
неоспорени писмени доказателства фактите относно договор за доброволна делба от
17.09.2001 г., вписан в служба по вписвания с вх. № 27109, том XIII № 284, на
17.09.2001 г., сключен ищеца П. С. и други трима съсобственици В. Г. С., Р. Е. П. и Д.
Д., по силата на който е разпределена собствеността върху 45 конкретно
индивидуализирани недвижими имота и върху превозни средства, като в дял на първия
от тях бил поставен спорният недвижим имот, представляващ апартамент № 14 в гр.
***, ж.к. ***, ул.***, намиращ се в жилищна сграда № 24 „а", вх. А, ет. IV. с площ от
71.62 кв.м., нанесен в КККР като самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.206.16.1.14.
Със същия договор за доброволна делба /дял четвърти/ в полза на В. Г. С. и
първият ответник Й. П. С., страните са учредили пожизнено право на ползване право
върху описаните в дял първи недвижими имоти, сред които и процесният.
По делото пред първата инстанция не е имало спор, че първият ответник Й. С. не
е бил съсобственик на поделените с договора за доброволна делба имоти от 17.09.2001г
и не е участвал в това си качество като съделител при неговото подписване.
Спорът пред въззивната инстанция е от правно естество: Правилно при така
очертаните безспорни факти първоинстанционният съд е приел за основателен доводът
на ищеца за нищожност на договора за доброволна делба в частта, отнасяща се до
клаузата, с която е учредено пожизнено право на ползване върху процесния имот в
полза на първия ответник Й. С. на осн. чл. 26 ал.2 ЗЗД, поради неспазване на
предвидената в закона форма. В този случай договорът за доброволна делба има
смесен характер – от една страна с него се прекратява съсобствеността и всеки от
съсобствениците получава реален дял от общото имущество близък по стойност на
дела в съсобствеността, респ. при невъзможност с парично уравнение или имот.
Специалната форма за действителност е установена в чл.35 ал.1 от ЗС само и
единствено за осъществяване на такова разместване на имуществени блага. Законът не
установява изрична забрана за извършване на разпореждане с дял от съсобствен имот и
чрез учредяване на ограничени вещни права в полза на някой от съделителите като
имотно уравнение, ако не е получил друг реален дял от съсобственото имущество /този
смисъл мотивите към т.2 от Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013г по тълк.дело
№3/2013г на ОСГК на ВКС/. В конкретния случай, фактически няма спор, че
ответникът С. не е съсобственик и не е участвал в качеството на съделител в договора
за доброволна делба, поради това учредяването на вещни права в полза на ответника,
който се явява трето за съсобствеността лице, е в противоречие с нормата на чл.18 от
ЗЗД, изискваща нотариална форма за извършването му. Правилен, поради това е
изводът за нищожност на клаузата в договора за доброволна делба, отнасящ се до
3
учреденото в полза на ответника вещно право на ползване на осн. чл.26 ал.2 ЗЗД вр.
чл.18 ЗЗД и следователно последният няма противопоставимо на ищеца годно правно
основание /вещно или облигационно/, по силата на което да легитимира права върху
спорния имот. Следователно, са изпълнени всички предпоставки за уважаване на иска
с правно основание чл.108 ЗС. Посоченото се отнася и за втората ответница Н. С.,
която в случая обитава чужда собственост, доколкото съпругът й не би могъл да
предостави права, които няма.
Този правен резултат не се променя от въведения за първи път с въззивната жалба
от страна на ответниците довод за нищожност на договора за доброволна делба, като
основание от което ищецът черпи права, поради липса на индивидуализация досежно
квотите на съделителите в съсобствеността договорът и на еквивалентност на дяловете
– ищецът получил 43 имота за разлика от други двама съделители с по едно МПС,
което накърнявало добрите нрави /чл.26 ал.2 ЗЗД/.
Неоснователни са доводите за процесуални нарушения на първоинстанционния
съд, който не изследвал служебно въпроса за нищожност на договора за доброволна
делба. Довод против валидността на договора не е бил въведен от ответниците /сега
въззивници/ пред първата инстанция. Напротив, самите ответници в отговора на
исковата молба, черпят правата си от процесния договор, легитимирайки се за
ползватели въз основа на учреденото с него право на ползване. По този въпрос с
Тълкувателно решение №1/2020 от 27.04.2022 г. са преодолени различията в
практиката за това дали съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на правни
сделки или следва да се произнесе по въпроса за нищожността, само ако
заинтересованата страна е направила възражение за нищожност. Прието е, че съдът е
длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки
или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да
е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. От мотивите на
цитираното тълкувателно решение следва, че съдът няма задължение да следи
служебно за нищожност на правните сделки, основанието за която е заобикаляне на
закона, накърняване на добрите нрави или привидност на сключената сделка, поради
това, че недействителността не произтича от самата сделка /форма и съдържание/, а от
допълнителни правни / фактически действия на страните.
В хода на първоинстанционното производство не са представени доказателства,
които да обосновават нищожност на сключения договор за делба, поради това
служебното задължение на съда се свежда до проверка за нищожност, която произтича
пряко от съдържанието или формата на сделката. Няма спор, че договорът за
доброволна делба е сключен в изискуемата от закона форма /чл. 35, ал. 1 ЗС/ и не
съдържа клаузи, които да са в нарушение на императивни правни норми. Посочването
4
на дяловете, които съсобствениците притежават от имота, не е задължителен елемент
от договора за доброволна делба /в този смисъл е цитираното в отговора решение № 40
от 04.03.2014 г. по гр. д. № 5600/2013 г. на ВКС), а липсата на еквивалентност в
насрещните престации сама по себе си не е достатъчна да обоснове извод за
нищожност, поради накърняване на добрите нрави.
Посоченото изключва процесуално нарушение на първата инстанция, която не е
имала задължение служебно да изследва валидността на договора, извън пороци,
касаещи формата и съдържанието на договора. Поради това въведените за първи път
пред въззивната инстанция доводи против валидността на договора от една страна са
преклудирани, а от друга са и процесуално недопустими, доколкото изхождат от
страна, която няма правен интерес да атакува правна сделка, от която самата тя черпи
права.
Като е достигнал до правен извод за реализиране на всички предпоставки по
чл.108 ЗС за уважаване на ревандикационния иск, първоинстанционният съд е
постановил правилен съдебен акт, подлежащ на потвърждаване.
По отношение на акцесорните спрямо главния иск претенции по чл.59 ЗЗД,
първоинстанционният съд е приел неоснователно разместване на блага, произтичащо
от общ правопораждащ факт – обедняване на ищеца за сметка обогатяването на
ответниците в резултат на ползването на собствения му имот без основание и
ангажирал отговорността им за обезщетение в размер на 3 432,72лв. В жалбата
ответниците не са въвели оплакване против изводите на съда относно реализиране на
фактическия състав на чл.59 ЗЗД и с оглед на въведения ограничен въззив /чл. 269
ГПК/ за тези въпроси се запазва ефекта на първоинстанционното решение.
По въпроса за разноските.
При този изход на делото няма основание за изменение на присъдените пред
първата инстанция разноски, а пред въззивната инстанция право на разноски ще има
само въззиваемият-ищец, който е претендирал и доказал такива за адв. възнаграждение
в размер на 7 979,79лв с ДДС. Направеното против адв. хонорар възражение за
прекомерност от въззивниците е основателно. С оглед на обжалваемия материален
интерес, формиран от цената на исковете /73 075,32лв/ според мин. установените
размери в Наредба №1/2004г, адв. хонорар би възлизал приблизително на 6 500лв.
Наредбата се явява неприложима според разясненията, дадени в решение на СЕС-
438/22 г., тъй като тя противоречи на общностното право, но все пак служи за
ориентир при присъждани от съдилищата възнаграждения. След като се прецени, че
делото не се отличава с особена правна или фактическа стойност, както и че пред
въззивната инстанция не са осъществявани процесуални действия, свързани със
събиране на доказателства, както и че делото е приключило в рамките на едно съдебно
заседание, настоящият състав намира, че възнаграждение в размер на 5 500лв е
5
съответно на осъществената правна защита.
С оглед на изложеното САС в настоящия състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 15.05.2023г. по гр.д. № 1070/2022г. на Софийски градски
съд 1-22 състав в обжалваните му части, в които е уважен предявеният от П. Й. С.
против Й. П. С. и Н. Г. С. иск по чл.108 ЗС, имащ за предмет недвижим имот –
апартамент в гр.София с идентификатор 68134.206.16.1.14 по КККР на гр.София и
последните са осъдени да му заплатят обезщетение по чл.59 ЗЗД в размер на 3 423,72лв
за периода 13.06.2021г-31.01.2022г.
Осъжда Й. П. С. и Н. Г. С. да заплатят на П. Й. С. сумата от 5 500лв,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчване препис на странитери наличие на предпоставки по
чл.280 ГПК.
Председател:
Членове:
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6