РЕШЕНИЕ
№ 167
гр. Бургас, 10.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
първи септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
ПредС.ел:Събина Н. Христова Диамандиева
Членове:Калина Ст. Пенева
Кремена Ил. Лазарова
при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова Нотева
в присъствието на прокурора Й. М. Г.
като разгледа докладваното от Калина Ст. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20222000500270 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.
Постъпила е въззивна жалба от С. Г. , роден на *г. в гр.С., обл.У.,
Република Т., с персонален №**********, със съд. адрес: гр.С., ул.„Т." №*,
чрез адв.С. М. от АК-Х. срещу решение № 55/30.03.2022 год. по гр.д.№
207/2021 год. по описа на Ямболския окръжен съд, с което са отхвърлени
предявените от С. Г., роден на *г. в гр.С., обл.У., Република Т., с персонален
№**********, със съд. адрес: гр.С., ул.„Т." №*, чрез адв.С. М. от АК-Х.,
против РАЙОНЕН СЪД гр.Е. и НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ гр.С., искове с пр. осн. чл.2в от ЗОДОВ, във
връзка с чл.4, пр.3 от Договора за Европейския съюз, за солидарното
осъждане на ответниците, да му заплатят:
-сумата 50 220 евро, представляваща обезщетение за понесени
имуществени вреди, в резултат от нарушение на правото на ЕС,
-сумата 44722 евро, представляващи обезщетение за имуществени
вреди, настъпили вследствие на лишаване на ищеца от възможността да се
ползва от парични средства в размер на 50220 евро, за периода от 10.10.2012г.
до 19.07.2021г., равняващо се на законната лихва върху отнетата сума за
посочения период,
и е осъден С. Г., роден на *г. в гр.С., обл.У., Република Т., с персонален
№**********, със съд. адрес: гр.С., ул.„Т." №*, чрез адв.С. М. от АК-Х. да
1
заплати на НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ гр.София
сумата 360 лв.- разноски по делото.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е
постановено в противоречие с материалния закон. Споделени са като
аргументирани и последователни мотивите на окръжния съд, с които е приета
допустимост и основателност на исковите претенции, но се твърди
неправилно приложение от страна на съда на института на погасителната
давност по направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна
давност, което е довело до неправилност на решението като краен резултат.
Оспорени са изводите на съда за изтекла на 10.10.2017 год., евентуално на
16.07.2020 год. погасителна давност за вземанията на ищеца от държавата.
Твърди се, че производството е по специалния закон-ЗОДОВ, поради което са
неприложими общите правила по ЗЗД за давността. Твърди се, че давност не е
текла преди възможността за реална защита на правата на ищеца, което е
станало с приемането на разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ, а изводите на съда
за започната да тече по-рано давност са немотивирани поради непосочване на
конкретна правна норма, която да е позволявала реализация на правата на
ищеца по предявените искове. Твърди се, че такава норма не е посочена от
съда, защото преди приемането на чл.2в от ЗОДОВ в българското право е
нямало предвидена възможност за предявяване на такива искове, респ. до
приемането й давност не би могла да тече, в какъвто смисъл следва да се
тълкува и пар.6, ал.1 ЗИД ЗОДОВ. Оспорен е като неправилен и евентуалния
извод на съда за начало на течене на давността от 16.07.2015 год. /когато е
постановеното решение на СЕС по Дело С-255/14 Chmielewski, в което е
прието, че наказание 60 на сто от недекларираните парични средства по
отношение на суми над 50 000 евро е непропорционално и не съответства на
чл.9, § 1 от Регламент /ЕО/ №1889/2005/, с твърдение, че решението на СЕС
от тази дата не е довело до генерална и всеобща промяна в практиката на
националните съдилища, а и делото пред СЕС е било с различна фактическа
обстановка от тази по настоящото дело. Направено е искане за отмяна на
обжалваното решение и прилагане от въззивния съд на законните последици
от отмяната.
В дадения срок е постъпил отговор от единия от солидарно
отговорните ответници – Народно събрание на Република България, чрез
процесуални представители гл.ю.к.А. С. и гл.ю.к.М. Г., в който са изложени
съображения за правилност на обжалваното решение и неоснователност на
въззивната жалба. Твърди се, че окръжният съд правилно е отхвърлил
исковете на ищеца поради изтекла погасителна давност. Сочи се, че още
преди приемането на чл.2в от ЗОДОВ ищецът е имал възможност да защити
правата си на осн. чл.7 от Конституцията на РБ, поради което не е бил лишен
от възможността да предяви претенциите си от момента, в който вземанията
му са станали изискуеми с влизане в сила на постановеното от РС-Елхово
определение. Твърди се, че окръжният съд правилно е тълкувал смисъла на
разпоредбата на пар.6, ал.1 ЗИД ЗОДОВ. Извършено е позоваване на
2
цитирана съдебна практика на ВКС. Сочи се, че съгласно чл.114 от ЗЗД,
вземанията на ищеца са погасени по давност с изтичане на петгодишния
давностен срок на 10.10.2017год., а възраженията за противното посочени във
въззивната жалба са неоснователни. В случай на друго становище на
въззивния съд по въпроса за давността е направено искане да се имат предвид
възраженията на ответника относно изискуемите предпоставки по чл.4, § 3
ДЕС, посочени в отговора на исковата молба. Направено е искане за
потвърждаване на обжалваното решение, а също - за определяне и
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
В дадения срок не е постъпил отговор от другия солидарно отговорен
ответник - Районен съд - Елхово.
Участваща в производството по делото Прокуратура на РБ също не е
взела становище по въззивната жалба в срока за отговор.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу акт
на окръжния съд, който подлежи на въззивно обжалване и е допустима.
С обжалваното решение Ямболския окръжен съд се е произнесъл по
обективно съединени искове за имуществени вреди с правни основания
чл.2в от ЗОДОВ, вр. чл.4, § 3 от ДЕС.
В открито съдебно заседание на въззивния съд въззивникът поддържа
изразеното становище и искането за присъждане на съдебни разноски.
Представителят на АП-Бургас намира жалбата за неоснователна, счита,
че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложеното по-горе и
събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна
страна следното:
При проверка по чл.269 от ГПК настоящият съд намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от
компетентен съд в рамките на правомощията му по допустими искови
претенции на ищеца С. Г. , гражданин на Република Т., против ответниците
Народно събрание на РБ и Районен съд-Елхово /уточняваща молба на л.18
от делото/, за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищеца
горепосочените обезщетения за имуществени вреди, така както е посочено в
отхвърлителната част на решението, за които се твърди, че са настъпили от
съществено нарушение на правото на Европейския съюз, допуснато от страна
на ответниците.
Ищецът сочи, че с Определение №341/10.10.2012г. постановено по
НОХД №501/2012г. по описа на Районен съд -Елхово, е признат за виновен в
осъществяване на престъпния състав по член 251, ал.1, вр. е чл.18, ал.1 от
Наказателния кодекс на Република България, за което е наказан с наказание
„лишаване от свобода", при отложено изпълнение на наказанието и отнемане
на основание член 251, ал.2 от НК в полза на Държавата на
недекларираните от него парични средства в размер на 50 220 евро.
Твърди, че нормата на чл. 251, ал. 2 от НК, респ. – отнемането на паричната
сума е извършено в нарушение на правото на Европейския съюз - чл.4, § 2 на
3
Регламент (ЕО) 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26
октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и
изнасят от Общността, който допуска парите, които не са декларирани, да
бъдат единствено задържани, но не и отнети, и в противоречие с чл.9, §1 от
съшия регламент, предвиждащ, че определените от държавите-членки
санкции следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Сочи, че съдът
е следвало да приложи пряко изискванията на Регламента и да зачете примата
на ПЕС пред националния закон, а законодателният орган на РБ с
бездействието си не е изпълнил задължението си да съобрази националното
законодателство със законодателството на ЕС. Извършено е позоваване на
определение от 12.07.2018 год. по дело С-707/17 на СЕС. Сочи, че освен от
отнетата в полза на държавата сума е бил лишен и от възможността да я
използва от датата на окончателното отнемане със съдебния акт 10.10.2012
год., до предяваване на иска, поради което освен претецията за обезщетение
в размера на отнетата сума от 50 220 евро е предявен и иск за присъждане
на обезщетение за пропуснати ползи в размер на 44 720 евро
представляващи законната лихва върху отнетата сума за посочения период.
Ищецът е поддържал предявените искове, ангажирал е доказателства.
И двамата ответници са оспорили предявените искове с възражения, че
не са налице предпоставки за присъждане на претендираните обезщетения в
полза на ищеца, като са направили и възражения за погасяване на исковите
претенции по давност.
Както е посочено и във въззивната жалба, фактическата обстановка по
спора е правилно установена от окръжния съд и по нея не се спори. С
Определение №341/10.10.2012г. постановено по НОХД №501/2012г. по описа
на Районен съд-Елхово е одобрено споразумение, по силата на което С. Г.,
гражданин на Република Т., се признава за виновен в това, че на 09.09.2012
год., около 12.00 ч. на ГКПП „Лесово“ на трасе изход от Република България
към Република Турция, направил опит да пренесе през границата на страната
50 220 евро с левова равностойност 98 221,78 лева и с това нарушил
разпоредба на закон относно режима на сделките, вноса, износа или други
действия с валутни ценности или задълженията за тяхното деклариране:
чл.11а, ал.1 от Валутния закон: „Пренасянето на парични средства в размер на
10 000 евро или повече или тяхната равностойност в левове или друга валута
за или от трета страна подлежи на деклариране пред митническите органи“,
вр. ал.5: „Задължението за деклариране по ал.1 се смята за неизпълнено при
отказ за деклариране или ако декларираната информация е невярна или
непълна“, като предметът на престъплението е в особено големи размери и
деянието не е довършено поради независещи от дееца причини. На
основание чл.251, ал. 2 от НК е постановено отнемане в полза на
държавата на сумата 50 220 евро с левова равностойност 98 221,78 лева,
намиращи се на съхранение в Митница-Бургас. Определението е влязло
в сила на 10.10.2012г.
Във връзка със защитата срещу нарушение от страна на държава-членка
4
/ДЧ/ на правото на Европейския съюз /ПЕС/ в своите решения Съдът на
Европейския съюз /СЕС/ многократно е приемал, че ПЕС не съдържа изрична
обща регламентация на иск за обезщетение на вреди, но възможността за
предявяване на такъв иск срещу държавата в лицето на нейните процесуални
субституенти се извежда от принципите по чл.4, § 3 от Договора за
Европейския съюз /ДЕС/.
Горното сочи, че при твърдение за нарушаване на ПЕС извършено от
държавата чрез нейните процесуални субституенти, дори при липсата на
изрична правна регламентация за предявяване на такив иск във вътрешното
право на държава-членка /ДЧ/, субектът претърпял вреди може да търси
защита пряко по чл.4, § 3 от ДЕС. Процесуалните правила по които се
реализира такава защита се определят от вътрешния правов ред на всяка ДЧ.
Съгласно решения по дела C-201/02, C-420/11 вътрешните процесуални
правила за разглеждане на иска по чл.4, § 3 от ДЕС за нарушаване на ПЕС не
трябва да са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат аналогични
вътрешноправни положения и да не правят практически невъзможно или
прекомерно трудно упражняването на правата предоставени от общностия
правен режим.
Възможността за защита чрез предявяване на иска за обезщетение за
вреди от нарушаване на ПЕС по българското право се извежда както от чл.4,
§ 3 от ДЕС, така и от чл.7 от КРБ, вр. чл.49 от ЗЗД, а приложимият
процесуалн ред е този по ЗОДОВ, който се явява по-облекчен в сравнение с
общия исков ред. Материалноправните предпоставки за ангажиране на
отговорността на държавата за нарушаване на ПЕС са определени от Съдът на
ЕС в неговите решения и в практиката на ВКС и ВАС по въпроса. В
условията на кумулативност следва да са налице следните предпоставки: -
предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права
на частноправните субекти,-нарушението на нормата да е „достатъчно
съществено“ или „явно квалифицирано“, и - да съществува причинно-
следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните
субекти вреда. Нарушението на ПЕС винаги е достатъчно съществено, когато
е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната
област.
Към момента на постановяване на Определение №341/10.10.2012г. по
НОХД №501/2012г. по описа на Районен съд-Елхово е действала нормата на
чл.251, ал.2 от Наказателния кодекс, според която предметът на
престъплението се отнема в полза на държавата, а ако той липсва или е
отчужден се отнема неговата равностойност. Разпоредбата на чл.251, ал.2 от
НК е в противоречие с разпоредбата на чл. 9 от Регламент ЕО 1889/2005 на
Европейския парламент и на Съвета, в която е посочено, че всяка държава-
членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за
деклариране на пари в брой на стойност 10000 евро или повече при влизане
или излизане от Общността (чл.3), като тези санкции трябва да са
ефективни, съразмерни и възпиращи, вр.чл.4, §2 от Регламента, който
5
сочи, че ако задължението за деклариране, предвидено по член 3, не е
изпълнено, парите в брой могат да бъдат само задържани след издаване на
административно решение в съответствие с условията, предвидени по
националното законодателство. В този смисъл е Определение по
преюдициално запитване до СЕС по дела С-35/18 и С-336/18, с което е
прието, че разпоредбите на чл.4, §2 и чл.9, §1 от Регламент ЕО 1889/2005 на
Европейския парламент и на Съвета следва да се тълкуват в смисъл, че не
допускат националната правна уредба като разглежданата в главните
производства, в която като санкция освен лишаване от свобода или
глоба в размер на 1/5 от недекларираната сума, да се предвижда и
отнемане в полза на държавата и недекларираната сума. Прието е, че
отнемане в полза на държавата на недекларираната сума не изглежда
съразмерна мярка предвид естеството на съответното нарушение и надхвърля
границите на необходимото, за да гарантира изпълнението на посоченото
задължение и да осигури осъществяването на преследваните от регламента
цели, поради което надхвърля и границите на необходимото за гарантиране
на изпълнението на задължението за деклариране. Прието е, че отнемането в
полза на държавата на недекларираната сума не може да се разглежда и като
мярка за задържане по смисъла на чл.4. § 2 от Регламент /Е01 № 1889/2005г.
Тълкуването, направено от СЕС е задължително за всички национални
съдилища, поради което следва да се приеме, че разпоредбата на чл.251,
ал.2 от Наказателния кодекс противоречи на общностното право, тъй
като нарушава чл.4, §2 и чл.9, §1 от Регламент ЕО 1889/2005 на
Европейския парламент и на Съвета и това нарушение е особено
съществено.
Задължението на държавата членка да отстрани незаконосъобразните
последици от всяко нарушение на ПЕС съществува във всички хипотези на
нарушаването му, независимо кой е публичният орган, извършил
нарушението и кой е публичният орган, който съгласно вътрешното право
носи отговорност за поправянето на вредите.
По делото се установи от една страна съществено нарушение на ПЕС
допустано от националната юрисдикция – РС-Елхово, която като последна
съдебна инстанция по съдебен акт влязъл в сила на 10.10.2012 год., е
приложила санкцията „отнемане на предмета на престъплението“ в
нарушение на чл.9, §1 вр. чл.4, §2 от Регламент ЕО 1889/2005, неприлагайки
общностните норми с предимство пред нормата на чл.251, ал.2 от НК. От
друга страна съществено нарушение на ПЕС е допуснато и от законодателния
орган на Република България чрез бездействие – след приемане на РБ в ЕС
през 2007 год., към момента на постановяване на съдебния акт от който за
ищеца произтичат вреди, не е била отменена нормата, противоречаща на
разпоредбите на чл.9, §1, вр.чл.4, §2 от Регламент № 1889/2005г. и при
определяне на подходящите санкции и мерки по смисъла на приложимия
регламент не са приети такива, които да са съобразени е принципа на
ефективност и съразмерност.
6
По делото е установено, че в пряка връзка с допуснаните от
ответниците нарушения на ПЕС на ищеца е причинена имуществена вреда от
50 220 евро, която сума му е била отнета неправомерно, считано от момента, в
който е влязъл в сила съдебния акт – 10.10.2012 год.
Предид установяването на изискуемите кумулативни елементи,
претенцията за сумата от 50 220 евро е доказана по основание и размер. На
осн. чл.4, ал.2, вр. чл.2в от ЗОДОВ отговорността на двамата ответници за
причинените на ищеца вреди е солидарна.
Що се отняса до претенцията за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди за ползите от които ищецът е бил лишен от използване
на отнетата парична сума за периода от момента на отнемането – 10.10.2012
год. до момента на предявяване на иска на 19.07.2021 год., съдът намира за
недоказано твърденитето на ищеца, че за него е налице пропусната полза, тъй
като възможността за увеличаване на имуществото му със сумата от
44 722 евро не може да се презумира, а следва да е доказана и сигурна.
Доказателства в този смисъл не са ангажирани от ищеца. От заключението на
вещото лице по претата от окръжния съд съдебно-икономическа експертиза
единствено се установява, че за процесния период 11.10.2012г. - 19.07.2021г.
законната лихва върху отнетата сума от 50 220 евро е в размер на 18 713,51
евро, равняващи се на 36 600,44 лв., но ищецът не е доказал по делото, че
отнетата му сума е била предназначена и е щяла да бъде използвана за
извличане на граждански плодове под формата на законна лихва. Съществено
в случая е, че не се претендира присъждане на законна лихва върху
главница от момента на отнемането на паричната сума, а се претендира
обезщетение за пропуснати ползи за определен период, в размер на
законната лихва, считано от този момент.
Независимо от изложеното по-горе, при зачитане на възраженията за
изтекла погасителна давност направени от ответниците, съдът намира, че
претенциите на ищеца се явяват неоснователни, поради изтекла
погасителна давност за претендираните вземания, към момента на
предявяване на исковете – 19.07.2021 год.
Противно на възраженията на въззивника, приложима е давността по
ЗЗД. Давността за вземането за обезщетение за вреди започва да тече от
момента на изискуемостта /чл.114 от ЗЗД/, а изискуемостта в случая настъпва
от момента на причиняването на вредата – т.е. от момента на отнемането на
паричната сума в полза на държавата, с влезлия в сила съдебен акт на
10.10.2012 год. Ето защо към момента на предявяване на исковете на
19.07.2021 год. общата петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД е изтекла,
което обуславя на самостоятелно основание неоснователността на
исковете. Окръжният съд също е изложил съображения относно началния
момент, от който е започнала да тече давността, които се споделят от
настоящия съд и към които на осн. чл.272 от ГПК, настоящият съд препраща.
Разпоредбите на регламентите са пряко приложимо ПЕС, поради което
в случая нарушението на правото на ЕС спрямо ищеца е извършено на
7
10.10.2012 год. Противно на твърденията във въззивната жалба ищецът е
имал възможност да защити правата си непосредствено след отнемането на
сумата, с предявяване на пряк иск по чл.4, §3 от ДЕС, вр. чл.7 от КРБ, вр.
чл.49 от ЗЗД, вр. чл.1 и сл. от ЗОДОВ. Такава възможност за защита е
многокранто ефективно използвана от други частни правни субекти, след
приемането на РБ в ЕС, използва се и към момента. Във връзка с осъществена
защита по искове на физически и юридически лица от нарушаване на ПЕС от
страна на държавни ограни, преди приемане на чл.2в от ЗОДОВ, са
постановени решение №14/15.02.2021 год. по гр.д. № 5165/2016 год. на ВКС,
IV, г.о., решение № 35 от 12.08.2022г. на ВКС по гр. д. № 3901/2021г., IV г. о.,
определение № 2 от 9.03.2022г. на ВКС по гр. д. № 25/2021г., 5-членен с-в, ГК
и др.
При вземане за обезщетение от непозволено увреждане, а не за лихва,
както първият предявен иск за сумата от 50 220 евро – претърпени вреди,
така и вторият предявен иск за сумата от 44 722 евро – пропуснати ползи, се
погасява с изтичането на общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД.
Възражението по въззивната жалба, че давността за вземането на ищеца
за вреди е започнала да тече от приемането на чл.2в от ЗОДОВ е
неоснователно. Разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ е нова - ДВ бр. 94 от
29.11.2019 год., но както вече стана ясно и преди приемането на тази
разпоредба е била налице възможност за ефективна защита, в какъвто смисъл
са и цитираните по-горе актове на ВКС. Материалното основание на иска –
чл.4, § 3 от ДЕС, вр. чл.7 от КРБ, вр. чл.49 от ЗЗД е съществувало и е
прилагано от съдилищата както към момента на влизане на РБ в ЕС през 2007
год., така и към момента на отнемането на процесната сума от ищеца, поради
което са липсвали пречки за предявяване на исковете за твърдените вреди в
рамките на предвидения петгодишен давностен срок, считано от отнемането
на паричната сума. Спорните въпроси за приложимия процесуален ред, по
който е следвало да се разглеждат тези искове преди приемането на чл.2в от
ЗОДОВ, е намерил отговор в практиката на ВКС и ВАС - изхождайки от
принципите и стандартите на ЕП върховните съдилища са приели, че относно
надлежните ответници, дължимите такси и пр., исковете за вреди от
нарушаване на ПЕС следва да се разгледат по реда на ЗОДОВ.
В българското и европейското право не е разписана правна норма
съгласно която изискумеността на вземането за обезщетение за вреди от
нарушаване на ПЕС да започва да тече от момента на произнасяне на СЕС по
отправени към него преюдициални запитвания. Отправените в случая
преюдициални запитвания по въпроси, които имат аналогия с поставените
въпроси по настоящото дело са имали за цел тълкуване на норми от ЕП и
преценка на съответствието им с националното право. Правната последица от
произнасянията на СЕС по тези преюдициални запитвания е, че те следва да
бъдат зачетени при тълкуване на ПЕС, но актовете по тях не влияят на
фактическо положение по делото относно момента на причиняване на вредата
на ищеца и не рефлектират върху института на давността по българското
8
право.
Горното сочи неоснователност на предявените искове, а като е
стигнал до аналогични правни изводи Ямболският окръжен съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено от настоящия съд,
включително в частта, с която в полза на ответника Народно събрание на
Република България е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер
на 360 лв., възложено в тежест на ищеца.
Предвид изхода от въззивното производство в полза на въззиваемия-
Народно събрание на Република България следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение за защита пред въззивния съд, определено
от съда в размер на 360 лв.
Мотивиран от горното, Бургаският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 55/30.03.2022 год. по гр.д.№ 207/2021
год. по описа на Ямболския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Г., роден на * г. в гр. С., обл.У., Република Т., с
персонален №**********, със съд. адрес: гр.С., ул.„Т." №*, чрез адв.С. М. от
АК-Х. да заплати на Народно събрание на Република България гр.София
сумата от 360 лв. /триста и шестдесет лева/ – юрисконсултско
възнаграждение за защита пред въззивния съд.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок от връчване на препис от него на
страните.
ПредС.ел:_______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9