Р Е Ш
Е Н И Е
Гр. София, 05.04.2019 г.
В ИМЕТО
Н. НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-8 състав, в открито заседание Н.пети март две хиляди и деветнадесета година, в
следния състав
СЪДИЯ :
МАРИЯ БОЙЧЕВА
при участието Н.секретаря
ЦветелиН.Пецева,
като разгледа
докладваното от съдията търговско дело № 2448 по описа З.2018 година на
Софийски градски съд, З.да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 23, ал. 1
вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ от 1998 г. (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В исковата молба ищецът “И.” ЕООД, ЕИК *******, твърди, че е вложител в “К.Т.Б.” АД (в несъстоятелност), съгласно сключен между него и Б.та Н.15.01.2009 г. договор З.индивидуален
срочен депозит № 9036. Твърди, че въз основа Н.договора дружеството вложител е
предало З.съхранение в Б.та сума в размер Н.200 000 евро по сметка с IBAN: ***, за срок от една година при лихва върху сумата с
текущ годишен лихвен процент в размер на 8,50%. Твърди, че доколкото не са
давани други писмени инструкции на Б.та, то договорът е подновяван автоматично
за нов срок от една година, като последното такова подновяване е считано от
15.01.2014 г. Твърди, че поради това договорът е бил в сила към датата на
отнемане на лиценза на “КТБ” АД на 06.11.2014 г. Твърди,
че ищцовото дружество не е било включен от синдиците на “КТБ” АД в списъка на лицата с
гарантирани влогове и не е получило плащане на гарантирания размер на влога в “КТБ” АД. Твърди, че на
22.01.2015 г. е направил възражение до Б.та, което не е било прието. Твърди, че
мотивите били, че към договора били уговорени привилегировани лихвени условия и
следователно влогът попадал в изключението на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗГВБ
(отм.). Твърди, че е направил възражение до Б.та и до ответника Ф.ЗА Г.НА В.В Б.
което не е уважено.
Ищецът
твърди, че е предявил пред съда претенция З.изплащане на част от гарантираната
сума по влога. Твърди, че с Решение № 1337/13.06.2017 г., постановено по
търговско дело № 5727/2016 г. по описа на САС, Т.О., 9 състав, влязло в законна
сила на 29.05.2018 г. с постановяване на Определение № 260/29.05.2018 г. по
т.д. № 25/2018 г. на ВКС, Т.К., I Т.О.,
ответникът ФГВБ е осъден да заплати на ищеца сумата от 25 000,01 лева като
част от вземане в общ размер на 196 000 лева, представляващо гарантираният
размер по договор З.срочен влог на сумата от 200 000 евро, ведно с лихви и
разноски. Сочи, че установяването на общите правопораждащи факти на спорното
право със сила на присъдено нещо следва да бъде зачетено в рамките на
настоящото производство. Твърди, че след влизане в сила на решението по
предходно воденото дело е поканил ФГВБ да му изплати присъдената сума и
остатъка от 171 000 лева. Твърди, че му се дължи и лихва З.забава, считано
от 18.07.2014 г., т.е. от изтичането на 20 работни дни от поставяне на банката
под специален надзор, съгласно чл. 10, ал. 1 вр. с чл. 1, параграф 3, подточка
(i) от Директива
94/19/ЕО относно гарантирането на В.в банки, за което е поканил ответника.
Твърди, че Фондът не е изплатил остатъчния размер по гарантирания влог от
171 000 лева, заедно с претендираната лихва върху тази сума. Твърди, че
законната лихва върху сумата от 171 000 лева за периода от 18.07.2014 г.
до подаването на исковата молба е в размер на 75 441,02 лева.
Ищецът
твърди, че скалата на лихвените условия, на която се позовават квесторите на
банката, е била приета на 15.01.2009 г., но е била в сила от 19.01.2009 г.,
т.е. след сключването на договора, както и че не му е била известна към датата
на сключване на договора. Твърди, че банката е предоставяла обичайно и масово
на голям брой лица лихвени условия, които са били по-благоприятни от тези,
посочени в скалата й, като се позовава на списъка по чл. 62, ал. 12, т. 2 от
ЗКИ, изготвен от синдиците на “КТБ” АД. Твърди, че ищецът не е изразявал воля в
преговорите с банката да договаря индивидуални привилегировани лихвени условия.
Твърди, че по отношение на него е неприложимо изключението на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗГВБ
(отм.), като противоречащо с правото на ЕС – Приложение I, т. 11 от Директива 94/19/ЕО.
Ищецът претендира да бъде осъден ответника Ф.ЗА Г.НА В.В Б. да му заплати сумата
от 171 000
лева, представляваща част от вземане в общ размер на 196 000 лева, представляваща
неплатена гарантирана сума от влог на ищеца в “К.Т.Б.” АД (в несъстоятелност), ведно със законната лихва
върху претендираната главница, считано от датата на
завеждане на иска (20.11.2018 г.) до окончателното й плащане, и за сумата от
75 441,02 лева, представляваща законната лихва върху главницата от
171 000 лева, считано от датата на изискуемостта й на 18.07.2014 г. до
датата на подаване на исковата молба (20.11.2018 г.).
Ищецът
претендира разноски по делото.
Ответникът Ф.ЗА Г.НА В.В Б. оспорва предявените искове
като недопустими и неоснователни. Оспорва допустимостта на иска за законнна
лихва върху претендираната сума, тъй като претендираната законна лихва за
забава не представлява влог по смисъла на §1, т. 1 от ДР на ЗГВБ и Фондът не
може да бъде надлежна страна по такъв иск. Доводите на ответника за недопустимост
на предявения иск за законна лихва са свързани с материално правната легитимация
на ответника, т.е. касаят основателността, а не допустимостта на претенцията.
Ответникът въвежда доводи, че към датата на сключване
на договора за индивидуален срочен депозит от ищеца е действала скала на стандартните
лихвени условия на банката, в сила от 18.11.2008 г., приета от Управителния
съвет на “КТБ” АД с протокол от 02.10.2000 г. и с изменение, прието с протокол на
Управителния съвет от 17.11.2008 г. Сочи, че съгласно тази скала лихвеният
процент по срочни депозити в евро на юридически лица със срок от 12 месеца и
размер на вложената сума от 10 000 евро до 250 000 евро е бил 4,50%,
а договореният с ищеца размер на лихвата е от 8,50% и е надвишавал почти двойно
условията, предоставяни на други вложители. Твърди, че процесният договор е сключен
с двама изпълнителни директори на банката с по-високи лихвени условия, от което
се правел извод, че същите са били индивидуално уговорени. Оспорва твърдението
на ищеца, че не е знаел за предлаганите от банката лихвени условия, тъй като
съгласно чл. 59 от ЗКИ условията по В.се обявяват в банковите салони и няма
задължение за банката да ги предоставя лично на вложителя. Оспорва твърдението
на ищеца, че банката обичайно и масово е предлагала други условия на
вложителите, различни от приетите в скалата. Сочи, че наличието и броя на
привилегированите влогове, предоставяни на други вложители, е ирелевантно за
преценката за привилегирования характер на влога на ищеца. Сочи, че доколкото
на ищеца са били предоставени привилегировани лихвени условия, то на основание
приложимата норма на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗГВБ (отм.) ищецът няма право да
получи изплащане на гаранция от ФГВБ.
Ответникът сочи, че силата на присъдено нещо по
частичния иск по цитираното решение на САС не се разпростира върху останалата
част от вземането, което не е било предмет на спора. Сочи, че дали вземането за
разликата над частичния иск съществува, се установява в новия състезателен
исков процес. Сочи, че няма основание за корективно тълкуване или за
неприлагане от националния съд на нормата на чл. 5, ал.1, т. 1 от ЗГВБ (отм.).
Сочи, че нормата на т. 11 от Приложение I от Директива 94/19/ЕО не
урежда право в полза на частноправни субекти, поради което не би могла да бъде
норма с директен ефект, от която частноправните субекти да черпят права, защитими
пред националната юрисдикция. Сочи, че законодателят е постигнал преследвания с
директивата резултат, като е изключил от гаранцията депозитите с
привилегировани лихвени условия, които винаги водят до влошаването на
финансовото състояние на банката.
Ответникът сочи, че ако искът за законна лихва върху
гарантираната сума бъде приет за допустим, то същият е неоснователен и поради
изричната разпоредба на чл.24, ал. 2 от ЗГВБ (отм.). Сочи, че съгласно чл. 23,
ал. 5 от ЗГВБ (отм.) Фондът е длъжен са започне изплащане не по-късно от 20
работни дни след отнемане на лиценза на банката, т.е. считано от 06.11.2014 г.,
и изплащането на гаррантираните суми е започнало на 04.12.2014 г., поради което
претенцията, считано от 18.07.2014 г., е неоснователна и по размер. Сочи, че
дори §10, ал. 1 от Директивата да е неправилно транспониран, то това би могло
да ангажира отговорността на държавата, но не и на Фонда.
Ответникът прави възражение за погасяване по давност
на претенцията за законна лихва за периода от 18.07.2014 г. до 20.11.2015 г. в
размер на 23 368,49 лева, на основание чл. 111, б. “б” от ЗЗД. Сочи, че ако се приеме, че предявяването на частичния иск спира
течението на давността по отношение на цялото вземане, то пак претенцията е
погасена по давност, тъй като частичният иск е заведен на 15.04.2015 г.
Съдът, след като
обсъди
доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Съдът приема от фактическа страна следното:
В
доклада по делото съдът е уведомил страните на основание чл. 155 от ГПК, че на съда е служебно известно, че
на 06.11.2014 г. с решение на Управителния съвет на
Българската народна банка е отнет лицензът за извършване на
банкова дейност на “К.Т.Б.” АД по
смисъла на чл. 23 от ЗГВБ от 1998г.
(отм.).
Не се
спори между страните и се установява от събраните доказателства, че ищецът е
вложител в “КТБ” АД по смисъла на §1, т. 3 от ДР на ЗГВБ (отм.). Между банката и ищеца като депозант е сключен на
15.01.2009 г. договор за индивидуален срочен депозит № 9036 за сумата от
200 000 евро по сметка с IBAN: ***, за срок от една година при
лихва върху сумата с текущ годишен лихвен процент в размер на 8,50%.
Съгласно чл. 4
от представения договор, при изтичане на договорения срок, ако депозантът не
даде други писмени инструкции на банката, но не по-късно от един ден преди
изтичането на срока на договора за депозит, автоматично се продължава действието
на договора за същия срок и при същите условия.
Не се спори
между страните и се установява от представения от ищеца списък - инфомация по
чл. 62, ал. 12, т. 2 от ЗКИ за лицата и размера на техните влогове, на които са
били предоставени привилегировани лихвени условия, че в информацията е включено
ищцовото дружество “И.” ЕООД, на стр. 11, депозитна, максимален размер на влога 300 731,33 EUR.
Представено е
писмо от квесторите на банката с изх. № 42310-510/30.01.2015 г. относно
възражение с вх. № Н2310-283/22.01.2015 г., че възражението на “И.” ЕООД не е
уважено. В писмото е посочено, че за депозираната сума по депозит № 9036 са
договорени привилегировани лихвени условия в размер на 8,50% в EUR за срок от една година, които са в отклонение от
обявените от банката условия към датата на сключване на договора. Посочено е,
че в действащата към момента на сключване на договора Скала на стандартните
лихвени проценти, които “КТБ” АД прилага към привлечени средства от клиенти,
приета с решение на Управителния съвет на “КТБ” АД от 15.01.2009 г., в сила от 19.01.2009 г., по
стандартни срочни депозити за юридически лица за суми от 10 000 –
250 000 EUR за 1 година лихвата е 4,50%. Поради това сумите по
депозитната сметка попадат в изключението по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗГВБ и същите
не подлежат на изплащане от ФГВБ.
Представена е и последваща
кореспонденция между ищеца и банката, както и между ищеца и ответника ФГВБ.
С приложеното по делото Решение №
1337/13.06.2017 г. по т.д. № 5727/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд,
Търговско отделение, 9 състав, влязло в сила на 29.05.2018 г., е отменено
решение № 1597/15.09.2016 г. по т д. № 2465/2015 г. по описа на Софийски
градски съд, VІ-10 с-в, вместо което е постановено, че се осъжда Ф.ЗА Г.НА В.В Б.
да заплати на “И.” ЕООД на
основание чл. 23, ал. 1 вр. чл. 4, ал. 1 ЗГВБ (отм.) сумата 25000,01 лева като
част от вземане в общ размер 196 000 лева, представляващо гарантиран размер по
договор за срочен депозит на сумата 200 000 евро, сключен под № 9036 на
15.01.2009 г. между “И.” ЕООД и “К.Т.Б.” АД, заедно със законната лихва от
15.04.2015 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски в размер на
1 500,02 лева.
Представена е от ищеца покана, изпратена
от него до ответника по факс и по електронна поща, с която е поканил ответника
да му заплати присъдените с гореописаното решение суми, както и остатъка от
гарантираната сума в размер на 171 000 лева и законна лихва върху същия в
размер на 67 940,13 лева за периода от 18.07.2014 г. до 15.06.2018 г.
По искане на ответника по реда на чл.
192, ал. 1 от ГПК са изискани и представени от трето неучастващо в делото лице Скала
на стандартните лихвени проценти, които “КТБ” АД прилага към привлечените средства от клиенти,
действащи през различни периоди, и протоколи на Управителния съвет на “КТБ” АД за приемане
на промени в скалата. От представената скала в различните редакции след
18.11.2008 г. е видно, че по срочни депозити за юридически лица за суми от 10 000
– 250 000 EUR за 12 месеца
лихвата е 4,50%.
Останалите доказателства съдът намира за неотносими към предмета на спора.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 23, ал. 1
вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ от 1998 г. (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Към датата на приемане на Решение от 06.11.2014 г. на Управителния съвет на
Българската народна банка, с което е отнет лицензът за извършване на банкова дейност на “К.Т.БАНКА” АД, действа Закона за Г.на В.в банките от 1998
г. (отм. - ДВ, бр.
62 от 14.08.2015 г., в сила
от 14.08.2015 г.), и в случая са
приложими нормите на този закон.
Съгласно чл. 23, ал. 1 вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ (отм.), след като Българската
народна банка отнеме издадената
лицензия за банкова дейност на търговската банка, Фондът изплаща задължения на съответната банка към нейни
вложители до гарантирания размер, представляващ пълно изплащане
на сумите по В.на едно
лице в една банка независимо от броя и размера
им до 196 000 лева.
Съгласно нормата на чл. 4, ал. 2 от ЗГВБ (отм.), действаща към датата на
отнемане на лиценза на “КТБ” АД, в посочената сума се включват и начислените лихви
към датата на решението на Българската народна банка по чл. 23, ал. 1 от закона.
За прилагането на закона е издадена Наредба № 23 от 12.02.1999 г. на БНБ за
условията и реда за изплащане на суми по В.в банка с отнет лиценз до
гарантирания размер (отм. – ДВ, бр. 103/27.12.2016 г.), чиито разпоредби са
приложими в разглеждания случай. Съгласно чл. 10, ал. 2 от Наредбата, лице,
което претендира, че притежава влог по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗГВБ, но
не е включено в списъка на правоимащите да получат гарантираната сума лица или
оспорва данни от него, може да предяви писмените си възражения в срок до една
година от началния ден на изплащане на гарантираните размери по влоговете,
подкрепени с доказателства за правата му пред квесторите, ликвидаторите или
синдиците на банката с отнет лиценз, които се произнасят по възраженията в
7-дневен срок от получаването им. При отказ за включване в списъка по чл. 7,
ал. 3 или коригиране на данните в него вложителят може да предяви правата си по
установения в действащото законодателство ред.
От събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е възразил
пред квесторите на “КТБ” АД (н.) в предвидения в чл. 10, ал. 2 от Наредбата едногодишен срок,
считано от началния ден на изплащане на гарантираните размери на В.(т.е. от
04.12.2014 г. съгласно решение на Управителния съвет на Фонда). Ищецът е
получил отказ от квесторите на “КТБ” АД (н.) с изх. № 42310-510/30.01.2015 г. за
включването му в списъка на правоимащите да получат
гарантираната сума лица, което поражда правен интерес за ищеца за предявяването
на иска.
Предмет на настоящото производство е разликата между присъдената сума от
25 000,01 лева, съгласно влязлото в сила решение №
1337/13.06.2017 г., постановено по търговско дело № 5727/2016 г. по описа на
САС, Т.О., 9 състав, и пълния претендиран от ищеца размер
на вземането му срещу ответника.
Настоящият
състав приема, че решението по частичен иск, който е уважен от съда, се ползва
със сила на пресъдено нещо относно установените с решението по частичния иск
общи правопораждащи факти на спорното право. В основание на иска се включват
всички факти, очертани от хипотезата на правната норма, въз основа на която се
поражда претендираното материално право. Поради това със сила на пресъдено нещо
се ползват съдебно установените с решението по частичния иск общи правопораждащи
факти, доколкото индивидуализират спорното право, чрез основанието и петитума
на иска. Затова при уважен частичен иск фактическите констатации на съда в
решението за уважаването му следва да се зачетат в последващото производство за
остатъка от вземането (така в Решение № 89/11.07.2011 г. по т.д. № 716/2010 г.
по описа на ВКС, Т.К., I Т.О. и Решение
№ 154/24.08.2016г. по т.д. № 3848/2015 г. по описа на ВКС, Г.К., IV Г.О.).
Поради
изложеното са недопустими възраженията на ответника, че влогът на ищеца е бил с
привилегировани лихвени условия и не му се дължи заплащане на гарантираната от
закона сума. Тези възражения са преклудирани, тъй като са основани на факти,
възникнали преди пораждането на сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение
по частичния иск по чл. 23, ал. 1 вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ (отм.), и тъй като
са възражения касателно правопораждащи факти, относими към възникването на
спорното право – предмет на делото по частичния иск. Противното би означавало
да се стигне до пререшаване на решен в предходно дело между страните спор и
пререшаване на тези въпроси в настоящото производство е недопустимо.
По
изложените съображения съдът намира, че предявеният главен иск е доказан по
основание.
За
пълнота на изложението, дори да се приеме разрешението, дадено в Решение №
539/07.07.2010 г. по гр.д. № 635/2009 г. по описа на ВКС, Г.К., IV Г.О. и Решение №
275/06.01.2016 г. по гр.д. № 2042/2015 г. по описа на ВКС, Г.К., III Г.О., че при
предявен иск за горницата над уважената част ищецът не може да се позовава на
формираната по друго дело сила на пресъдено нещо, то съдът намира, че
предявеният иск е доказан по основание.
От
събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е вложител в
банката, както и наличността на притежавания от ищеца влог, който надхвърля
пълния размер на гарантираната от закона сума.
Неоснователно е възражението на ответника, че в случая ищецът няма право
да получи изплащане на гарантираната сума от ФГВБ, доколкото на ищеца са били предоставени привилегировани лихвени условия и в случая била приложима нормата на чл. 5,
ал. 1, т. 1 от ЗГВБ (отм.). За да се приеме, че са налице привилегировани
лихвени условия по конкретен влог и съответно изключението по чл. 5, ал. 1, т.
1 от ЗГВБ (отм.), банката следва да е уведомила вложителя в самия договор, че
влогът не е гарантиран по реда и при условията на ЗГВБ, на основание чл. 57,
ал. 3 от ЗКИ (нова – ДВ, бр. 44 от 2009 г., в сила от 12.06.2009 г.). В случая
няма данни вложителят да е уведомен, че ползва такива условия, още повече че
банката определя лихвените условия към привлечените средства на клиенти.
На преценка подлежи приложимостта на чл. 5, ал 1, т. 1 от ЗГВБ (отм.) с
оглед съответствието на разпоредбата с предвиденото в нормата на т. 11 от
Приложение I от Директива 94/19/ЕО
от 30.05.1994 г. относно схемите за Г.на депозити.
Разпоредбата на т. 11 от Приложение I от Директива 94/19/ЕО предвижда изключение или
намаляване на гаранцията за определени депозити, за които вложителят на
индивидуална основа е ползвал от същата кредитна институция проценти и
финансови отстъпки, които са спомогнали за влошаване на финансовото й
състояние. В разпоредбата на чл. 5, ал 1, т. 1 от ЗГВБ
(отм.) не е посочено условието, предвидено в директивата, че изключението се
предвижда при условие, че тези проценти и финансови отстъпки са спомогнали за
влошаване на финансовото състояние на кредитната институция. С текста на
българския закон се разширява приложното поле на предвидените изключения от
принципа за гарантирания размер на влоговете, т.е. налице е неточно
транспониране на директивата.
Директивата е законодателен акт, с който се определя цел, която всички
държавите-членки трябва да постигнат. Директивата има за свои адресати държавите-членки,
които имат задължение да я приведат в изпълнение чрез транспонирането й в
националните законодателства. Като изключение от това правило, нормите на
директива могат да намерят пряко приложение при наличието на определени условия.
В случая условията са налице. Нормата на т. 11 от Приложение I вр. с чл. 7, пар. 2 от Директива 94/19/ЕО е ясна и достатъчно прецизно
формулирана. Същата е неточно транспонирана в българското законодателство,
доколкото в българското законодателство се установява по-широк обхват на
изключенията от тези, които са предвидени в директивата. Обсъжданата норма на
директивата е от пряко значение за претензираното от ищеца право,
противопоставено на ответника, който се явява
юридическо лице, създадено с особен закон съгласно чл. 7, ал. 1 и 2 от ЗГВБ (отм.),
управлявано от държавата съгласно чл. 9, ал. 2 ЗГВБ (отм.) и
контролирано също от държавата чрез Сметната палата съгласно чл. 7, ал. 4 ЗГВБ (така в Решение
№ 969/23.04.2018 г по т.д. № 6158/2017 г. по описа на САС, Т.К., 9 състав,
неподуснато до касационно обжалване с Определение № 115/13.03.2019 г. по т.д. №
1976/2018 г. по описа на ВКС, Т.К., I Т.О.).
С оглед на изложеното, в случая пряко приложение намира нормата на т. 11 от
Приложение I вр. с чл. 7, пар. 2 от Директива 94/19/ЕО и следователно на преценка
подлежи обстоятелството дали уговореният лихвен процент по договора с ищеца е в
причинна връзка с влошаване финансовото състояние на банката. Ответникът, който
носи доказателствена тежест за доказване на направените
от него възражения, не представи такива доказателства по делото. Поради това не
се доказва по делото стойността на ползвания по процесния
влог лихвен процент и условия да са спомогнали за влошаване на финансовото
състояние на банката.
Предвид горното,
по процесния влог се дължи от ответника ФГВБ остатъка от гарантираната сума от
196 000 лева съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ (отм.).
Относно
размера на предявения иск съдът намира, че следва да се съобрази максималния
размер на гарантираната сума за едно лице в банката до 196 000 лева
съгласно чл. 4, ал.1 от ЗГВБ (отм.). На едно лице в една банка се дължи
гарантирана сума до 196 000 лева, независимо от броя и размера на В.му. В
случая с решението по частичния иск на настоящия ищец е присъдена част от
гарантираната сума в размер на 25 000,01 лева. След приспадане на същата
от пълния размер на гарантираната сума от 196 000 лева, се получава
остатък в размер на 170 999,99 лева.
По
изложените съображения съдът намира, че предявеният иск по чл. 23, ал. 1 вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ (отм.) е основателен и следва да
бъде уважен за сумата от 170 999,99 лева, а за горницата над 170 999,99 лева до предявения размер от 171 000
лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Съгласно нормата на чл. 24, ал. 2 от ЗГВБ (отм.), ФГВБ не дължи лихви по
гарантираните суми. Това следва от целта на създаването на ФГВБ, очертана в чл.
1 от ЗГВБ (отм.) и строго определените правомощия на този специален орган – Г.на
пълно изплащане на сумите по влог на едно лице в една банка до 196 000
лева, независимо от броя и размера им. Отношенията на Фонда с вложителя произтичат
от закона и именно законът е източник на гарантираното вземане на вложителите
до горепосочения максимален размер. Основна функция на ФГВБ е да изплаща
гарантираните размери на В.при условията и по реда на закона, т.е. да
компенсира/обезщети вложителите по гарантираните влогове до законоустановения
максимален размер. Основен източник на средствата във Фонда, които служат за
изплащане на гарантираните суми на вложителите, се явяват първоначалните (встъпителните)
вноски от банките и годишните
премийни вноски от банките. Източникът на средствата на Фонда предопределя и
лимита на отговорността на Фонда, като е лимитирано задължението
за компенсация/обезщетяване на вложителите до максималния законоустановен
размер от 196 000 лева на вложител в банката с отнет лиценз за банкова дейност.
Предвиденото в нормата на чл. 24, ал. 2 от ЗГВБ (отм.) кореспондира и с
разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗГВБ (отм.), съгласно която общият размер на
задължението на банката към един вложител се определя, като В.му, включително
начислените върху тях лихви към датата на решението на Българската народна
банка за отнемане на лиценза за банкова дейност на банката, се събират.
Следователно разпоредбата на чл. 24, ал. 2 от ЗГВБ (отм.) няма предвид
начислените по влога лихви до датата на отнемане на лиценза за банкова дейност.
Поради това се явяват недължими от ФГВБ лихвите, начислени след решението на
БНБ (договорни и лихви за забава). Извън предмета на настоящото производство остава
въпросът дали на ищеца му се следва обезщетение за вреди, след като е бил включен
в информацията по чл. 62, ал. 12, т. 2 от ЗКИ, и кой носи имуществена
отговорност за това.
За пълнота на изложението, съдът намира, че претенцията за законна лихва
върху горницата над 170 999,99 лева до предявения размер от 171 000
лева, се явява неоснователна и поради отхвърлянето на главния иск.
По
изложените съображения съдът намира, че предявените искове по чл. 86, ал.1 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху претендираната
главница от 171 000 лева, считано от датата на завеждане на иска (20.11.2018
г.) до окончателното й плащане, и за сумата от 75 441,02 лева,
представляваща законната лихва върху главницата от 171 000 лева, считано
от датата на изискуемостта й на 18.07.2014 г. до датата на подаване на исковата
молба (20.11.2018 г.), се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Поради отхвърляне на акцесорната претенция съдът
не дължи обсъждане на направеното от ответника възражение за погасяване по
давност на част от претенцията.
По разноските:
Съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК, ищецът
претендира разноски в общ размер на 17 609,65 лева, от които 9 857,65
лева – държавна такса и 7 752 лева с ДДС - адвокатско възнаграждение, за
плащането на което са представени от ищеца доказателства съгласно задължителните
указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело
№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изхода на спора и вземайки предвид горното, на ищеца следва да
бъдат присъдени разноски по делото в размер на 12 219,34 лева съобразно уважената част от исковете.
С представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК ответникът претендира
разноски в размер на 7 752 лева - адвокатско възнаграждение, за плащането
на което са представени доказателства съгласно
задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от
06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изхода на спора, на ответника следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 2 372,89 лева съобразно
отхвърлената част от исковете.
Съгласно чл. 127, ал. 4 от ГПК ищецът е посочил
начин на плащане по банкова сметка ***: ***,
BIC: ***
“А. Б. Б.” АД, с титуляр: “И.” ЕООД, по която
да се преведат присъдените суми и която е посочена в настоящото решение на
основание чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Ф.ЗА Г.НА В.В Б. с адрес: ***, да
заплати на “И.” ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 23, ал. 1 вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗГВБ от 1998 г.
(отм.), сума в размер на 170 999,99 лева (сто и
седемдесет хиляди деветстотин деветдесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки),
представляваща остатъка от
вземане в общ
размер на 196 000 лева - неплатена гарантирана сума от влог на ищеца в “К.Т.Б.” АД (в несъстоятелност), като ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 23, ал. 1 вр. с чл.4, ал. 1 от ЗГВБ от 1998 г. (отм.) за горницата над
170 999,99 лева до 171 000 лева и с правно основание чл. 86, ал. 1, от ЗЗД за законната лихва върху
главницата от 171 000 лева, считано от 20.11.2018 г. до окончателното й
плащане, и за сумата от 75 441,02 лева, представляваща законната лихва
върху главницата от 171 000 лева, считано от 18.07.2014 г. до 20.11.2018
г.,
като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Ф.ЗА Г.НА В.В Б. с адрес: ***, да заплати на “И.” ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, Столична общин., район “Лозенец”, ул. *****, сумата от 12 219,34 лева (дванадесет хиляди двеста и
деветнадесет лева и тридесет и четири стотинки)– разноски по делото,
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК “И.” ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Ф.ЗА Г.НА В.В Б. с адрес: гр.
София, ул. “*******, сумата от 2 372,89 лева (две хиляди триста седемдесет и два
лева и осемдесет и девет стотинки) – разноски по
делото, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред Апелативен съд – София в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :