РЕШЕНИЕ
№ 145
гр. Враца, 27.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Росица Ив. Маркова
Ана Б. Ангелова-Методиева
като разгледа докладваното от Росица Ив. Маркова Въззивно гражданско
дело № 20211400500462 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение №50114/08.10.2021г., постановено по гр.д.№4077/2020г.,
ВКС е отменил Решение №260027/16.09.2020г. по в.гр.д.№304/2020г. по
описа на Окръжен съд-Враца, с което е потвърдено Решение
№194/20.03.2020г. по гр.д.№4396/2019г. на Районен съд-Враца, и е върнал
делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В мотивите на състава на ВКС е прието, че във въззивната си жалба
срещу първоинстанционното решение С. Г. Й. е изложил оплакване, че
районният съд е допуснал само двама от поисканите от него трима свидетели,
като изрично е поискал от въззивния съд да допусне третия свидетел, който
да даде показания по въпроса заявявал ли е ищецът на ответницата, че имотът
е негов, както и дали ответницата е посещавала имота и дали го е поддържала
като нейна собственост, но с Определение №443/21.07.2020г. по в.гр.д.
№304/2020г. окръжният съд е оставил това искане без уважение по
съображение, че ищецът не е подновил пред първата инстанция искането си за
1
трети свидетел, след като е счел, че не е доказан факта, за който се иска
изслушването на този свидетел. Отказът на въззивния съд да допусне искания
трети свидетел е преценен от ВКС като неправилен и противоречащ на
посочена в решението практика на касационната инстанция, в която не се
сочи задължение на страната да поднови пред първата инстанция искането си
за допускане на свидетеля, който съдът е отказал да допусне при условията на
чл.159, ал.2 ГПК, тъй като съдът е длъжен да приложи тази разпоредба
служебно.
По тези съображения ВКС е отменил възизвното решение с указания
при новото разглеждане на делото да бъде допуснат и изслушан третия
поискан от въззивника свидетел.
След като указанията на ВКС са изпълнени и поисканият от въззивника
трети свидетел е допуснат и разпитан, този състав на въззивния съд приема
следното:
Производството по чл.258 и сл. ГПК е образувано по въззивна жалба на
С. Г. Й., представляван по пълномощие от адв.М.Г. от АК-Враца, срещу
Решение №194/20.03.2020г. по гр.д.№4396/2019г. на Районен съд-Враца, с
което е отхвърлен предявен от него срещу Н. Г. К. иск с правно основание
чл.79, ал.1 ЗС, вр. чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че е
собственик на основание изтекла придобивна давност на недвижим имот,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
12259.1012.289.2.53 по КК и КР на гр.Враца, находящ се в гр.***, с
предназначение многофамилна жилищна сграда, с площ 62 кв.м., ведно с
избено помещение №78 с площ 5.44 кв.м. и 1.65 идеална части от правото на
строеж, и е осъден за разноски.
Във въззивната жалба се инвокира оплакване за неправилност на
обжалваното решение поради необоснованост и противоречие с материалния
закон и с процесуалните правила. Според въззивника е налице липса на
обсъждане на част от събраните доказателства и превратно такова на другата
част от тях, без изследване на логическата връзка между тях, като се настоява,
че в резултат от това страната е в невъзможност да разбере вътрешното
убеждение на районния съд, който не е обсъдил показанията на свидетелите
му и не е изложил мотиви защо кредитира показанията на свидетелите на
ответницата. В жалбата се изразява несъгласие с правните изводи на първата
2
инстанция относно фактическия състав на приложимата норма в частта
относно субективния му елемент, настоява се, че от мотивите не става ясно
оборила ли е ответницата презумпцията по чл.69 ЗС и чрез какви действия.
Излагат се оплаквания, че районният съд се е позовал на това, че имотът е
съсобствен на ответницата и съпруга й, както и че ищецът не е демонстрирал
намерението си да свои вещта като своя спрямо съпруга на ответницата, без
тези факти да се твърдят, да са известни на ищеца и да са включени в доклада
по чл.146 ГПК, респ. за тях да е разпределена доказателствената тежест.
Неправилно и в противоречие с цитираната от защитата му съдебна практика
според въззивника съдът е приел, че следва да бъде доказан и елемента
демонстриране на намерение за своене на вещта, щом настоящата хипотеза е
завладяване на чужд имот, а не придобиване на идеални части от съсобствен
такъв. След коментар на свидетелските показания по делото в жалбата се
настоява, че, противно на приетото от районния съд, при посещенията на
ответницата в имота тя не е изразявала несъгласието си с това, че ищецът
живее там, нито път последният е напускал имота при нейните посещения,
при което и с оглед на извършения от ищеца ремонт в апартамента, се
доказвало както намерението му да свои вещта, така и знанието на
ответницата, че имотът е негова собственост. Нататък в жалбата се изразява
несъгласие с изводите на съда относно доказателствената стойност на
представената по делото справка на СДВР за задгранични пътувания и се
поддържа, че същата не доказва загубване на владението.
Чрез пълномощника си адв. Г. въззиваемата е подала отговор, в който
оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. В
отговора се подчертава, че в жалбата се въвеждат нови факти, че
фактическата власт върху имота е осъществена чрез завладяване, а не както се
твърди в исковата молба, както и че въззивникът не е поддържал контакти със
сестра си повече от 10 години.
За да потвърди обжалваното решение при първоначалното разглеждане
на делото, съставът на въззивния съд е приел, че въззиваемата се легитимира
като собственик на процесния имот с нотариален акт за покупко-продажба
№49, том ІІІ1 д.№1155/1996г.
Във връзка с оплакването за симулативност на прехвърлителната сделка
по посочения нотариален акт и за знание на въззиваемата, че имотът е не
3
нейна, а на въззивника собственост, въззивният състав е подчертал, че
оспорването на сделката като нищожна не е предмет на делото с оглед
обстоятелствената част и петитума на исковата молба, но въпреки това
твърдението за симулативност на договора за покупко-продажба не може да
обоснове наличието на знание у въззиваемата чия е собствеността върху
имота, респ. да обуслови изначално наличието на предпоставките по чл.79 ЗС
и намерението за своене на вещта, тъй като доказателствата в тази насока са
недостатъчни и евентуалното разкриване на абсолютната симулативност на
сделката не освобождава лицето, което счита са себе си за владелец, да
демонстрира намерението си пред действителния собственик и да докаже, че
са изпълнени предпоставките на закона спрямо последния.
За да достигне до извода за неоснователност на предявения иск,
въззивният състав е дал вяра на показанията на показанията на свидетеля С. К.
относно ползването на жилището, уговорката между страните ищецът да бъде
допуснат да живее в него, посещенията на ответницата и семейството й в
имота и извършения в него ремонт. Като е отчел еднопосочността на
показанията на свидетелите И. М., Ц. П. и К. Н. за живеещите в жилището
лица, извършения в него ремонт и посещенията на ответницата в имота,
въззивният съд е достигнал до извод, че не е доказано какво конкретно е било
намерението на страните при прехвърлянето на жилището. В решението са
прецени като изолирани и противоречиви показанията на свидетелите М. и П.
в другата им част относно намеренията на страните по прехвърлителната
сделка. Съдът не е придал доказателствено значение на представените по
делото приходни квитанции за платен данък, извлечения от банковата сметна
на ищеца, удостоверението на СДВР-Отдел "Български документи за
самоличност".
За да приеме, че предявеният иск е неоснователен и недоказан и да
потвърди обжалваното решение, съставът на въззивния съд е взел предвид, че
разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС предвижда, че правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години, но за да е годно да породи правните последици за
придобивната давност, владението трябва да е постоянно, непрекъснато,
несъмнено, спокойно и явно, докато, за разлика от владението, държането,
наричано още прекарно владение по чл.68, ал.2 ЗС, е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която лице не държи като своя, т.е. е разликата е
4
в субективното отношение по повод упражняването на фактическата власт.
Отделно от това е взето предвид, че докато владението като фактическо
състояние може да бъде правомерно или неправомерно, държането винаги и
по дефиниция е правомерно, след като почива на договорно основание, т.е. на
постигнато съгласие, по силата на което е предадена фактическата власт
върху вещта.
Отнесено към установените по делото факти, изложеното по-горе е дало
основание на окръжния съд да заключи, че въззивникът има качеството на
държател, тъй като през 1998г. е допуснат от въззиваемата да живее в имота,
преди което в него е допусната и майка му, и при наличието на уговорка за
ползване между собственика /ответницата/ и упражняващото фактическата
власт лице /ищецът/, последното държи вещта за собственика. Допускайки, че
тези обстоятелства не лишават въззивника от възможността да се позове на
изтекла в негова полза придобивна давност, въззивният съд е подчертал, че
държателят следва да докаже, че е променил намерението си и е превърнал
държането във владение, упражнявайки фактическата власт вместо другиго
изключително за себе си, като тази промяна следва да намери външна проява
чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния
собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е
установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този,
който се позовава на придобивната давност, е да установи, че такава е
започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение, доколкото
общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната
давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато
засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани.
На основата на приетото в предходния абзац въззивният състав е
застанал на становище, че не може да бъде обоснован извод за промяна на
намерението на въззивника в такова да владее имота за себе си, показвайки го
на собственика, тъй като действията му по заплащане на дължимите за имота
данъци и такси сами по себе си са недостатъчни, още повече че представените
приходни квитанции не дават сведения от кого са правени плащанията по тях,
а от извлеченията от банковите сметки на ищеца за плащания на битови
сметки не става ясно за кой имот се отнасят и нещо повече – тези плащания
са действия по понасяне на обикновените разходи за ползване на имота и са в
5
тежест именно на ползвателя.
Изложеното е дало основание на въззивния съд да приеме, че
въззивникът не е демонстрирал намерение да свои вещта за себе си,
доколкото действията му не са такива по отричане правата на собственика и
това се отнася и до извършения от него ремонт в жилището, тъй като не е
доказано дали ремонтът е бил необходим и полезен и е извършен със знанието
на собственика и по тази причина представлява подобрение в чужд имот.
При новото разглеждане на делото пред възвивната инстанция е
разпитан поискания от въззивника трети свидетел Ц. В.. Същата заявява, че
от 40 години е съсед на апартамента, в който са живели неговите
първоначални собственици - родителите на страните. В. свидетелства, че от
майката на страните знае, че синът С. /въззивникът/ предизвикал катастрофа и
по съвет на други хора, за да не загубят имота, родителите го прехвърлили на
ответницата с уговорката да го върне на брат си някой ден. Според
показанията на св. В. в последните 20 години въззивникът не се е местил от
жилището, а след като заживяла в София със семейството си, въззиваемата се
връщала в имота през 2-3 месеца, известно време там живяла и дъщеря й,
докато посещавала някакви курсове, и всички знаели, че жилището е на С., но
той самият не е казвал, че е негово. В. заявява, че в жилището живели
майката на страните, въззивника, съпругата и детето му, но братът никога не е
спирал сестра си да идва в него когато поиска. Според показанията на В.
майката на страните споделяла с нея, че въззиваемата иска да прехвърли
жилището на брат си, и свидетелката е присъствала на разговор между нея и
майка й, при който дъщерята казала, че собствеността трябва да се прехвърли
на брат й, за да поеме той разходите и грижите за апартамента, като
свидетелката присъствала и на разговор между страните, в който ответницата
казала на брат си да си прави ремонт. Според показанията на св. В.
въззивникът направил в апартамента основен ремонт – сменил дограма,
врати, В и К и ел. инсталация, тъй като всичко било много старо,
инсталацията започнала да гори, започнали да текат тръби и имало влага и
затова Н. казала на брат си да ремонтира, защото жилището е за него.
Този състав на въззивния съд не намира основание да кредитира изцяло
показанията свидетеля В., тъй като същите са изолирани и не кореспондират
напълно с останалите доказателства по делото. На първо място следва да се
6
отбележи, че в исковата молба ищецът не навежда твърдения извършените от
него ремонти на процесното жилище да са предприети поради лошото му
състояние и проблеми с инсталациите в него и да са били наложителни, в
какъвто смисъл са показанията на В.. От показанията на останалите
свидетели, разпитани пред районния съд, се установява, че собствеността
върху имота е била прехвърлена на ответницата през 1996г., когато ищецът е
изтърпявал наказание "лишаване от свобода", и след излизането му от затвора
същият е бил допуснат да живее в него, тъй като нямало къде да отиде. От
показанията на свидетелите К. и Н. се установява, че ищецът никога не е
заявявал изрично или с действия, че се счита за собственик на имота. Тъкмо
обратното, ответницата идвала често в жилището, в продължение на месеци
са грижела за болната си майка и за детето на ищеца, който работел като
международен шофьор и често пътувал в чужбина. В подкрепа на
твърдението за правени от ищеца ремонти в жилището останалите свидетели
дават показания само за смяна на дограма и мебели, но не и за основни и
наложителни ремонти. Дават показания също и за влошаване на отношенията
между страните, но по повод продажбата на друг наследствен имот.
След самостоятелен и съвкупен анализ на събраните по делото
доказателства настоящият състав на въззивния съд приема, че по делото не е
доказано по безспорен начин, че въззиивникът е бил владелец, а не държател
на процесния имот, и че е демонстрирал намерение за промяна на държането
във владение и за завладяване на имота като свой, оспорвайки правата на
въззиваемата и отблъсквайки владението й.
Дори да се приеме за доказан твърдения от ищеца мотив на родителите
на страните при прехвърлянето на собствеността върху процесния имот на
дъщеря им с цел осуетяване на риска същият да стане обект на принудително
изпълнение за удовлетворяване на вземания за обезщетение за причинени
вреди от извършеното от него престъпление, сам по себе си този мотив на
прехвърлителите не компрометира действителността на придобивния способ
и правото на собственост на приобретателя по сделката – ответницата. В още
по-малка степен намерението на родителите на страните при прехвърлянето
на имота, който след сключването на продажбената сделка е придобил статута
на съпружеска имуществена общност между ответницата и съпруга й, има
априорно отношение към начина на упражняване на фактическа власт върху
него от страна на ищеца и само по себе си не може да послужи като
7
предположение за субективното му отношение, което в правен аспект да бъде
квалифицирано като намерение за своене.
Настоящият въззивен състав споделя напълно съображенията на състава,
постановил отмененото от ВКС решение, и в допълнение намира за уместно
да подчертае следното:
Още в правната доктрина са изведени иманентните характеристики на
придобивната давност като способ за придобиване на право на собственост и
други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на
съдържанието на тези права в продължение на определен от закона срок от
време и като средство за доказване на право на собственост и на други вещни
права върху чужда вещ. Освен доказателствена и гаранционна функция за
собственика, придобивната давност изпълнява и присъщата на всяка давност
функция – да приведе в съответствие правното с фактическото положение, да
стабилизира фактическото положение, като го превърне в правно. Ноторно е,
че съдържанието на придобивната давност се състои от два елемента:
фактическо упражняване съдържанието на вещно право, което определено
лице желае да придобие, и изтичане на определен срок от време, през който се
упражнява фактическото съдържание на вещното право. Първият от
елементите на фактическия състав на придобивната давност е владението,
което трябва да отговаря на признаците на чл.68 ЗС и по своето естество да
може да бъде определено като упражняване на фактическа власт върху вещ,
която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, с изискването това
владение да е непрекъснато, неопорочено, открито и безспорно. Вторият
елемент от фактическия състав е срокът от време, през който трябва да се
владее.
В разглеждания случай може да се приеме, че въззивникът-ищец е
упражнявал върху процесния имот фактическа власт като държател в
продължение на повече от 10 години. Що се отнася обаче до начина, по който
е упражнявана тази фактическа власт, този съдебен състав приема, че ищецът
не е провел пълно и главно доказване на факти, сочещи по недвусмислен
начин, че той е променил държането във владение, като е демонстрирал
промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която
открито да демонстрира спрямо собственика и която да намери външна
проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния
8
собственик/собственици или владелци /в т.см Решение №291 от 09.08.2010г.
по гр.д.№859/2009г. на ВКС, ІІ г.о., Решение №270 от 20.05.2010г. по гр.д.
№1162/2009г. на ВКС, ІІ г.о., Решение №12 от 19.02.2014г. по гр.д.
№1840/2013г. на ВКС, І г.о. и др./. По делото е установено, че въззиваемата-
ответница и членовете на семейството й са посещавали безпрепятствено
имота, когато пожелаят или когато по едни или други причини се наложи, и
че ищецът-въззивник не е отричал открито и чрез недвусмислени изявления
или действия правото й на собственост.
Що се отнася до установените по делото факти за извършен от ищеца
ремонт в процесния имот /независимо дали същият е бил основен или текущ/
и за вероятно плащане на данъци и суми за битови сметки, в светлината на
казаното по-горе същите са без правно значение за преценката на начина, по
който същият е упражнявал фактическата власт върху имота, и за наличието
на субективния елемент от фактическия състав на придобивната давност.
Нещо повече, доколкото ищецът е държал имота за задоволяване на
жилищните си нужди, тези фактически действия са житейско проявление на
правилото Cuius commodum, eius incommodum /комуто ползите, нему и
тежестите/. Ако ищецът има претенции за извършени в чуждия имот
подобрения, би могъл да реализира същите чрез предявяване на друг иск.
Изложено дава основание на съда да приеме, че обжалваното
първоинстанционно решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото в полза на въззиваемата следва да бъдат
присъдени разноски за адвокатска защита в размер на 800лв.
Така мотивиран, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №194/20.03.2020г., постановено от Районен съд-
Враца по гр.д.№4396/2019г.
ОСЪЖДА С. Г. Й., ЕГН **********, с адрес гр.*** да заплати на Н. Г.
К., ЕГН **********, с адрес гр.*** направените при новото разглеждане на
делото във въззивната инстанция разноски в размер на 800лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
9
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10