Р Е Ш
Е Н И Е
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№…………. Гр.София, 26.07.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, IV” в” състав, в открито съдебно заседание,
проведено на шестнадесети
юли, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл. Съдия
Светлана Петкова
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова,
като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 3068 по описа за
2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П.С.П. срещу
решението на СРС, 60 състав под № ІІ-60-370540 от 26.03.2018г. по гр. дело № 11437/2014г.,
изменено в частта за разноските по реда на чл.248 от ГПК с определение от
30.01.2019г., в частта, с която е признато за установено по предявените обективно
съединени искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу П.С.П., че П.С.П. дължи на „Т.С.“ ЕАД
следните суми: 1/ на основание
чл.79,ал.1, предл.1 от ЗЗД , вр. с
чл.149 от ЗЕ - сумата от 3 626,51лв.
- главница, представляваща неизплатена цена
на топлинна енергия за периода м.05.2011г.- м.04.2013г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к.*******ет.*******с аб.№ 159189, ведно със
законната лихва от 30.12.2013г.- до окончателното изплащане, както и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД - сумата
от 466,26лв. – мораторна лихва за периода 01.07.2011г.- 02.12.2013г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 10.01.2014г. по ч.гр.д. № 22358/2013г. по
описа на СРС, 85 състав. Решението се обжалва и в частта, с която П.С.П. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД, направените
в заповедното и исковото производство
разноски в общ размер на 640,81лв. , на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Въззивникът, П.С.П., заявява искане за отмяна на обжалваното решение
, като незаконосъобразно и необосновано. Възразява, че между него и ищеца не съществува договорно правоотношение. Твърди,
че неправилно от първата инстанция е прието,
че предявените искове са основателни, като не е взето предвид
обстоятелството, че заявлението по чл.410 от ГПК и исковата молба са подадени срещу друго
лице- П.С.П., а решението е постановено срещу П.С.П. , като последните имена са неговите по лична
карта. Счита, че поради посоченото
несъответствие, което не е отстранено от ищеца в срок и по надлежния ред, не може да се направи извод
за неговата надлежна процесуална и материална легитимация да отговаря по
предявените искове, като в тази връзка поддържа неправилност на извода на
първата инстанция, с който е прието, че е достатъчно съвпадението на ЕГН.
Въззивникът- ответник намира за необоснован и неправилен извода на първата
инстанция, че по делото е доказано, че той е собственик на процесния
топлоснабден имот. Възразява, че въпреки
предоставената на ищеца възможност да докаже собствеността върху процесния имот
, за което на ищеца е издадено и съдебно удостоверение, от ищеца не са
ангажирани доказателства, които да установяват , че той /ответника/ е титуляр
на правото на собственост върху имота. Възразява, че липсва и валиден договор
между ищеца и трето лице-помагач. Счита , че недоказано от ищеца е
количеството и качеството на доставената топлинна енергия /ТЕ/. Заявява възражение за
липса на параметри за качеството на ТЕ. Поддържа възражение за нищожност, като
неравноправна, на клаузата от ОУ за продажба на ТЕ, ограничаваща според него
правната възможност за рекламации.
Счита, че представените от ищеца съобщения към фактури не представляват
доказателства относно доставеното количество ТЕ, като поддържа, че те се
отнасят и за друг имот и друг собственик. Заявява възражение за неправилност на
извода на първата инстанция ,с който е прието, че дяловото разпределение е
извършено законосъобразно. В тази връзка, възразява, че списъкът на етажните
собственици към протокола от ОС, с което третото лице-помагач е избрано като
ФДР, не е подписан от него, като това се установява при просто сравнение на
подписа, положен срещу неговото име в списъка към протокола от ОС и подписа,
положен от него във възражението срещу заповедта и това в адвокатското пълномощно. Възразява,
че от списъка на етажните собственици е видно,
че част от етажните собственици не са монтирали средства за индивидуално
измерване, като не са заплащали цена за ТЕ. Счита, че при изготвеното от
третото лице-помагач годишно изравняване не е прецизирано, което е довело до
завишаване на сметките на едни от абонатите за сметка на други. Възразява, че
от ищеца не е доказана изправност на уредите за измерване, както и по какъв
начин са определени и начислени технологичните разходи. С изложените доводи
въззивникът-ответник мотивира искането си за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и вместо него- постановяване на друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД – не депозира
писмен отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В съдебно
заседание депозира писмено бланкетно становище за неоснователност на жалбата.
Заявява искане за присъждане на разноски за въззивното производство-
юрисконсултско възнаграждение. Поддържа
евентуално възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от въззивника.
Третото лице
– помагач на ищеца - „Т.с.“ ЕООД
– не заявява становище по жалбата.
Софийски
градски съд, като обсъди становищата и
доводите на страните и доказателствата по делото поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба са подадена в срок , от легитимирано
лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно
нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Настоящият съдебен състав споделя правните изводи на първоинстанционния
съд, с които е мотивирана основателността на предявените искове до уважените
размери от 3 626,51лв.- за главницата и 466,26лв.- за лихвата, изведени на
базата на правилно установената фактическа обстановка по делото и при правилно приложението на релевантните правни норми, ето защо и на
основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
В допълнение на мотивите на първата инстанция и във връзка с доводите,
заявени с въззивната жалба, настоящият съдебен състав приема следното:
Настоящият
съдебен състав намира, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение е
прието, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът
има качеството на потребител на ТЕ,
съгласно легалната дефиниция на пар.1,т.42 от ЗЕ /отм., но приложим за частта
от исковия период – 01.05.2011г. до 16.07.2012г./ и съответно- качеството на
клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.150,ал.1 от ЗЕ и
пар.1,т.2“а“ от ЗЕ, /приложими към останалата част от исковия период
17.07.2012г.- 30.04.2014г./,
като собственик на процесния топлоснабден имот. Собствеността на ответника
върху процесния имот се установява от представения списък на етажните
собственици към протокол от ОС на ЕС от м.09.2002г., в който под № 18 е вписан
именно ответникът П.С.П. като собственик на процесния топлоснабден имот с аб.№
154189, който списък е подписан лично от ответника , от представения по делото
и неоспорен от ответника индивидуален отчет на уредите за разпределение в
процесния имот /л.79 от делото на СРС/ за отоплителен сезон 01.05.2011г.-
30.04.2012г. – част от исковия период, който също е подписан от ответника,
както и от неоспорения от ответника констативен протокол за извършен
допълнителен отчет на уредите за разпределение в процесния имот с вх.№ 022322/ 21.05.2013г., също подписан от
ответника /л.80 от делото на СРС/. И трите документа представляват по своята
правна същност извънсъдебно признание на ответника за притежанието на правото
на собственост от него върху процесния топлоснабден имот. Недоказано е
заявеното от ответника с отговора на
исковата молба възражение – за неавтентичност на подписа му, положен в списъка
към протокола на ОС на ЕС. От ответника не са ангажирани никакви доказателства,
които да установяват твърдението му, че подписът в частния документ не е положен от него. Горепосочените три документа, подписани лично
от ответника подкрепят индицията, /като
доказателствен факт/ на молбата от ДСК от 21.11.1990г.- за вписване на законна
ипотека върху собствения на ответнника процесен недвижим имот. С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че макар от ищеца да не е представен нот.акт за собственост на
ответника върху процесния имот, /за
снабдяване, с който му е издадено съдебно удостоверение след отменения ход на
устните състезания по делото от първата инстанция/ , от ищеца са ангажирани достатъчно доказателства по делото, които
установяват притежанието на собствеността на ответника върху процесния топлоснабден
имот в рамките на исковия период от време.
Що се отнася до разминаването в личното и бащиното име на ответника и
тези, посочени в заявлението по чл.410 от ГПК и исковата молба , съдът приема,
че се касае за техническа грешка , допусната от ищеца, доколкото ЕГН , посочен
както в заявлението, така и в исковата молба и този на ответника /посочен от
него самия в отговора на ИМ/ , съвпадат напълно. Съгласно нормата на чл.11,
ал.1 от Закона за гражданската регистрация, ЕГН е административен идентификатор на подлежащите
на регистрация физически лица съгласно , като представлява
уникален номер ,
чрез
който физическите лица се определят еднозначно. При наличието на пълно съвпадение на ЕГН на
лицето, посочено като ответник в заявлението и исковата молба, с този на
ответника, съдът приема, че се касае за едно и също лице, а различието в
личното и бащино име – погрешно посочени в заявлението и исковата молба- лично
име П./вместо вярното лично име- П./ и в бащиното име С., вместо вярното- С., е резултат от
допусната техническа грешка. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че именно ответникът има качеството на
потребител /клиент на ТЕ като собственик на процесния топлоснабден имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие - на
клиентите на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба, каквито са Общите условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя
от 14.01.2008г. В случая съдът съобразява и разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от
ЗЕ, която предоставя възможност за потребителите / клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Ответникът не твърди и не установява да е упражнил
правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия, поради което
съдът намира, че ги е приел. С оглед изложените мотиви съдът приема, че за исковия
период от време между ищеца и ответника е съществувало валидно облигационно
правоотношение с предмет – доставката на топлинна енергия за битови нужди за
процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139,
ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в
чл.139 – чл.148 от ЗЕ и в Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007
год./. Топлинната енергия за отопление
на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1
от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за
топлинна енергия за процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни
месечни вноски, за които са издадени фактури, като след края на отоплителния
период са изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово
разпределение. За имота на ответната страна са издадени фактури по прогнозни
месечни вноски за процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени
въз основа на документите за отчет на индивидуалните уреди за разпределение, като в последните документи е отразена разликата между старите и новите
показания. От тези индивидуалните отчети
на уредите за разпределение , подписани
от ответника и представени по делото /л.79 то делото на СРС/ , проверени от
вещото лице и изготвеното въз основа на
тях заключение на съдебно-техническата експертиза /СТЕ/ се установява стойността на действително
/реално/ доставената ТЕ за имота на ответника за процесния период от време. Неоснователно е възражението на ответника за
недоказан размер на задължението. Видно от заключението на СТЕ, то е основано
не само на документите, едностранно издадени от ищеца /фактури за начисленото
по прогнозен дял количество на ТЕ/, но
и на представените по делото изравнителните сметки, изготвени от третото
лице-помагач на ищеца за процесния период от време и данните по
индивидуалните отчети за имота на
ответника, последните- подписани от него
досежно снетите показания от уредите за индивидуално разпределение и водомера
за топла вода. Изравнителните сметки и индивидуалните отчети са представени по
делото на л.77-л.80 от делото на СРС. Експертните изводи на вещото лице по СТЕ
са изведени при спазване нормативно установеното правило по чл.155,ал.1,т.2 от
ЗЕ. Съгласно
заключението на вещото лице по СТЕ, което съдът кредитира като обективно и
компетентно дадено, делът на ответника за ползвана топлинна енергия за
отопление и за сградна инсталация и този за БГВ е изчислен точно, като в
заключението са дадени в таблица поотделно показанията за доставеното
количество ТЕ за отопление, отделно за БГВ и отделно за сградна инсталация,
както и техните стойности. Ответникът не
твърди и не установява да се е възползвал от предвиденото рекламационно
производство и да е оспорил изготвените от третото лице-помагач изравнителни
сметки в установените срокове съгласно чл. 33 ал.3 от Общите условия от 2008г.,
които имат силата на закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за
който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и
разпределението по чл. 73 ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването. Индивидуалните отчети и изравнителните сметки
не са оспорени от ответника и в рамките на настоящото съдебно производство. Следва да се посочи, във връзка с количеството
доставена ТЕ и нейната стойност, че на настоящия съдебен състав служебно са му
известни влезлите в сила решение № 4777/13.04.2018г. по
адм.дело № 1372/2016г. на ВАС, обезсилено с решение № 2187/ 11.02.2020г. на
5-чл. състав на ВАС, както и решение № 11603/ 31.07.2019г. по адм.дело №
13721/2017г. на ВАС и решение № 8294/26.06.2020г. на % чл. състав на ВАС, като
с последното влязло в сила решение са
отменени нормите от методиката към
Наредба № 16-334/ 2007г. , установяващи
формулите за разпределение на ТЕ за сградна инсталация, но тази отмяна има действие само за в бъдеще –
от момента на влизането му в сила, съгласно нормата чл.195,ал.1 от АПК, поради
което и не рефлектира върху приложимите правни норми за конкретния казус, които
остават в сила за процесния минал
/предходен / период, доколкото отмяната
няма обратно действие.
Съдът намира
за неоснователно възражението на въззивника-ответник за недоказано качество на
доставената ТЕ. Възражението не е конкретизирано. На следващо място, ответникът
не твърди и не установява от негова страна да са заявявани при условията на уговореното по
Общите условия и нормативната уредба
рекламации пред ищеца във връзка с температурата в процесното жилище и
тази на топлата вода. Поради това, дори да се приеме, че възражението на ответника
относно качеството касае именно температурата, то се явява недоказано и неоснователно.
Изложените от въззивника-ответник възражения за
нарушение на Закона за защита на потребителите и неравноправност на клаузата за
рекламациите касаят производството по снабдяване с изпълнителен лист по
извлечение от сметки, и в тази връзка са абсолютно ирелевантни към настоящия
спор. В случая се претендира вземане в исково производство, в което не може да
се приеме по никакъв начин, че потребителят е с нарушени права на защита, тъй
като има правна възможност да оспорва документи, да иска и ангажира
доказателства.
С
оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че стойността на
доставеното количество ТЕ за имота на ответника за исковия период от време е
определена правилно- съобразно доказания размер със събраните по делото писмени
доказателства и заключението на СТЕ.
Като последица от това- правилно е определен и размерът на дължимата
мораторна лихва върху главницата за периода на забавата й за плащане. С разпоредбата на чл. 33, ал.1 от
приложимите към исковия период от време Общите условия от 2008г. е предвидено,
че купувачите са длъжни да заплащат месечните си задължения за доставена топлинна енергия в 30 –дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят, ал. 6 на същата
разпоредба постановява, че при
неизпълнение на задължението в срок дължат обезщетение за забава в размер на
законната лихва. От горното следва, че задължението на ответника за заплащане
на сумите е ежемесечно и се дължи в горепосочените срокове, като при забава-
ответникът дължи обезщетение за времето на забавата в размер на законната
лихва, на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД. В конкретния случай забавата за плащане
на вземането за първия месец от исковия период /това за м.05.2011г./ е
настъпила на 01.07.2011г., както правилно е приел и първоинстанционният съд с
обжалваното решение. С обжалваното
решение, присъдените на ищеца мораторни лихви са определени при спазване на
нормата на чл.86,ал.1 от ЗЗД и в
съответствие с посочените по-горе клаузи от Общите условия, имащи силата на
закон за страните по договора за продажба на топлинна енергия, съгласно
чл.20”а”,ал.1 от ЗЗД в размера, доказан с приетото по делото заключение на ССЕ.
Присъдените на ищеца разноски с обжалваното решение са определени правилно-
съразмерно с уважената част от исковите претенции, съгласно нормата на
чл.78,ал.1 от ГПК.
Съдът
не обсъжда останалите доводи и възражения на ответника, заявени с въззивната
жалба извън гореобсъдените, като преклудирани, на основание чл.266,ал.1 от ГПК
– заявени за пръв път с въззивната жалба.
Тъй
като изводите на настоящата инстанция напълно съвпадат с тези на първата,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като законосъобразно и правилно,
а въззивната жалба- оставена без уважение, като неоснователна.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 60 състав под № ІІ-60-370540 от 26.03.2018г.
по гр. дело № 11437/2014г., изменено в частта за разноските по реда на чл.248
от ГПК с определение от 30.01.2019г., в обжалваната част, с която е признато за установено по
предявените обективно съединени искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с
чл.415,ал.1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу П.С.П., че П.С.П. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: 1/ на основание чл.79,ал.1, предл.1 от ЗЗД , вр. с чл.149 от ЗЕ - сумата от 3 626,51лв. - главница,
представляваща неизплатена цена на
топлинна енергия за периода м.05.2011г.- м.04.2013г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ж.к.*******ет.*******с аб.№ 159189, ведно със законната
лихва от 30.12.2013г.- до окончателното изплащане, както и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД - сумата
от 466,26лв. – мораторна лихва за периода 01.07.2011г.- 02.12.2013г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 10.01.2014г. по ч.гр.д. № 22358/2013г. по
описа на СРС, 85 състав. Решението се обжалва и в частта, с която П.С.П. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД, направените
в заповедното и исковото производство
разноски в общ размер на 640,81лв. , на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
В останалата част, като необжалвано,
първоинстанционното решение е влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.