гр. София, 26.08.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Г състав, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
Мл. с.
МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 8147 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 60057 от 06.03.2020 г. Софийският районен съд, I ГО, 125-ти състав, поправено по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК с решение № 106022 от 01.06.2020 г., постановено по същото дело, съдът е уважил частично предявения от П.П.Е. срещу „И.А.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищеца 3000 лв. - главница, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултата от думи и изрази в статия, публикувана на 10.01.2019 г., в електронно издание „БЛИЦ“ на интернет страницата на И.а. „Б.“ (www.blitz.bg), озаглавена „Арести, педофилия, прикрити скандали на граждани заформят скандал в посолството ни в Лондон“ за периода от 10.01.2019 г. до 02.07.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането - 10.01.2019 г. до окончателното ѝ заплащане, като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 10000 лв. като неоснователен.
С оглед изхода на спора ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 375 лв. - разноски по делото, а ищеца, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, е осъдена да заплати на ответника сумата в размер на 630 лв.
В законоустановения срок срещу решението, в частта, с която искът е уважен, е постъпила въззивна жалба от ответника „И.А.Б.“ ЕООД чрез адв. М.С. срещу първоинстанционното решение. Жалбоподателят чрез процесуалния си представител поддържа, че в хода на производството не е установено по категоричен начин извършване на противоправно деяние от страна на ответника. Излага оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е възложи написване на публикуваната статия или че тя е изготвена и публикувана на сайта на ответника по негово възлагане. Сочи, че сайтът е бил манипулиран и не носи отговорност за неговото съдържание, както и че статията не се отнася до ищеца, поради което не е налице клевета и представлява приписване на престъпление по чл. 172а НК, защото лицето не може да се индивидуализира категорично. Жалбоподателят поддържа, че процесната публикация не е накърнила доброто име на ищеца, защо не се отнася до него, освен това не е установено, че той се ползва с добро име и безупречна репутация, която да пострада от публикацията. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е постъпил от ищеца в първоинстанционното производство чрез адв. Е.Г., в който оспорва въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Излага подробно доводи, че на сайта на ответника обичайно липсват обозначения за авторите на статиите и редактора на сайта, а дружеството не е положило дължимата грижа да провери верността на твърденията, които публикува или да свали статията от сайта си своевременно, след като е установено, че е качена. Счита, че оплакването на жалбоподателя, че погрешно съдът е приел, че в статията се касае до името на ищеца, е неоснователно защото от статията може да се направи недвусмислен извод, че авторът има предвид него. Освен това статията уронва престижа на ищеца, тъй като му приписва престъпление и му вменява извършване на укорими от морална гледна точна действия, което се отразило негативно върху психиката на ищеца. Прави искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение и решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът е сезиран и с въззивна жалба от П.П.Е. чрез адв. Е.Г., в която се правят оплаквания, че първоинстанционното решение, в частта, а която искът е отхвърлен над присъдената сума от 3000 лева до пълния претендиран размер от 10000 лева, е неправилно, тъй като размерът на определеното обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди не е съразмерен спрямо тежестта на противоправното поведение на ответника и причинените от деянието страдания. Излага, че в цитираната публикация се съдържат дискредитиращи и позорящи твърдения по отношение на ищеца, които уронват доброто му име, професионалния му авторитет пред близките му, сред личните му и професионални познати, престижа и репутацията му, които е градил с години. Освен това счита, че от събраните по делото доказателства се установява, че след публикуване на статията, ищецът следвало да напусне работа, което се отразило негативно на професионалното му развитие. Излага, че клеветническите твърдения в статията са станали достояние на неограничен кръг лица с оглед начина на тяхното разпространение и обстоятелството, че са били публикувани от множество други сайтове. Сочи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че е налице непозволено увреждане, за което ответникът носи гаранционно обезпечителна отговорност за причинените неимуществени вреди от статията, но при определяне размера на присъденото обезщетение не е съобразил интензитета на вредата. Излага, че споменаването на думата „педофилия“ в контекста на поведение на ищеца, е изключително обидно и унизително и накърняващо не само доброто му име, но и личното му достойнство. Излага подробни аргументи в подкрепа на тезата за обидния характер на употребения израз, като сочи, че думата създава общоприета асоциация с морално укоримо поведение и извършване на престъпление, поради което има унизителен и позорен характер. Публикуването на неверни, позорни и непроверени данни накърнява положителната обществена оценка на личността, като публикуваните материали му причинили и продължават да му причиняват множество негативни преживявания, подлагат го на интензивен емоционален стрес и оказват неблагоприятно влияние върху професионалното му развитие. По тази причина, счита обезщетението за недостатъчно, несправедливо и неотговарящо на причинените неимуществени вреди, поради което моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да бъде уважен до пълния предявен размер. Претендира разноски за двете инстанции. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв не е постъпил от „И.А.Б.“ ЕООД.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:
Страните не спорят, поради
което е отделено като ненуждаещо се от доказване обстоятелство по реда на чл.
146, ал. 1, т. 4 от ГПК, е че ответникът е регистрирал сайта www.blitz.bg.
Между страните не е
спорно, че на 10.01.2019 г. в електронното издание „БЛИЦ“, категория
„Общество“, е публикувана статия със заглавие - „Арести, педофилия, прикрити
сигнали на граждани заформят скандал в посолството ни в Лондон” с подзаглавие в
удебелен шрифт - „Скандал тресе българското посолство и българската общност в Лондон. Комуникаторът на посолството Н.Е.укрива в институцията сина
си, който е арестуван за педофилия от английските власти и е държан в
ареста”.
Между страните не е спорно
и се установява, че части от статията са публикувани в и други печатни издания,
на които ответното дружество не е издател – например вестник „19 минути“, slava.bg,
cross.bg, „Вести“
, voice
of България,
като и други местни издания.
Между страните не е спорно,
че статията е с обективираното в представената по
делото по реда на чл. 184 от ГПК разпечатка на електронен документ съдържание.
В нея е изложено, че „месеци преди Е.да бъде изпратена на мандат в английската столица, младежът е задържан от полицията в Бирмингам, където е студент. Арестът е надлежно прикрит и тя (Н.Е.) се оказва в Лондон. По протокол комуникаторите са най-пазените хора от всяко посолство и не трябва да имат абсолютно никакви зависимости от местните власти, но явно случаят не е такъв. До днес младежът имал пристъпи на параноя, че е следен тайно от британската полиция. Служителката действа в комбина с консулката ... с която чрез заплахи тероризират цялото посолство и българските граждани. Само за изминалата 2018 г. срещу консулката има множество подадени сигнали и свидетелски показания до ... „. По-нататък статията продължава с посочване на „нередности според запознати“, касаещи дейността на консула на Република България в Лондон, както и на госпожа Е..
Между страните не спорно, поради което и отделено като ненуждаещо се от доказване обстоятелство по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК, е обстоятелството, че там, където се споменава синът на Н.Е., написаното в статията, касае ищеца. Това обстоятелство се потвърждава и от показанията на разпитаните по делото свидетели П.и Б..
Безспорно установено по делото от представения по делото сертификат и кореспонденция във връзка с извършена проверка, е че П.П.Е. не е задържан от органите на полицията във Великобритания и за него не фигурират записи в регистрите на полицията за осъждания, санкции, порицания, предупреждения и други предприети спрямо него действия от компетентните органи на полицията.
От показанията на свидетеля П.и свидетеля Б., преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК, на лист 126-127, допуснати за установяване на факта как се е отразила статията на ищеца, се установява, че заради публикуваната статия запознанството между родителите на ищеца и тези на неговата приятелка се отложило. Освен това се наложило ищецът да смени работата си, тъй като някои от колегите му разбрали за статията. След статията ищецът бил депресиран заради майка си и приятелката си, но това състояние отминало и понастоящем изпитва само нежелание да говори по темата.
От показанията на свидетеля К., преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК (свидетелят е главен редактор на сайта, където е публикувана статията), се установява, че статията е изтрита веднага след като в медията е получена информация за подадена искова молба срещу дружеството, тъй като до този момент не е имало искания за опровержения от споменатите лица. Съдът не дава вяра на показанията на свидетеля в останалата част, в която твърди, че сайтът е жертва на хакерска атака и публикацията е качена на него от неизвестно лице, вероятно в по-късен момент. Това е така, тъй като по делото липсват други доказателства, установяващи това твърдение, поради което показанията на лицето, което осъществява функциите на главен редактор при ответника, собственик на медията, с оглед неговата заинтересованост, не са достатъчни да установят факта, оборващ презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, по начина посочен в чл. 154, ал. 2 от ГПК – без съмнение.
Други релевантни за спора доказателства не са представени.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Настоящият въззивен състав счита, че разгледано по същество решението е правилно, тъй като почива на вярна и точна интерпретация на правилно установените по делото факти и е постановено при правилно приложен материален закон, като по доводите във въззивните жалби намира следното:
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на работа; осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда - имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/; вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа — чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието ѝ не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби.
Отговорността на ответника за съдържанието на електронната медия е аналогична с тази на издателя и редактора на печатно произведение, който носи отговорност за верността на изнесената информация, както и че тя е резултат на добросъвестно журналистическо разследване при спазване на конституционно прогласените принципи за неприкосновеност на личния живот. Издателят отговоря за причинени вреди от авторите на статии, публикувани в това издание, като отговорността му произтича от качеството на възложител, тъй като се касае до извършване на действия в негов интерес, които спадат към областта, в която той упражнява дейност и резултатът, които ще рефлектира в неговото имущество, независимо от това дали авторите на публикациите се намират с него в трудовоправни отношения или са свободно практикуващи журналисти, поради което обстоятелството, че публикуваният материал няма посочен автор, не освобождава ответника като издател на електронното издание (така и Решение № 404 от 13.07.2010 г. по гр. дело № 430/2010 г. на III ТО на ВКС).
Що се отнася до доводите на въззивника-ответник, че не носи отговорност за публикуване на статията поради манипулация на съдържанието на сайта вследствие на осъществен неправомерен достъп до него, както правилно е приел и първоинстанционния съд, подобни факти не са установени по делото, независимо от правилно разпредената от съда доказателствена тежест.
С разпоредбите на чл. 39 - 41 на Конституцията на Република България се уреждат права и свободи на гражданите като основни човешки права, произтичащи от върховния принцип за достойнство на личността. Всяко едно от тях е конституционно гарантирано, ползва се с еднаква тежест спрямо останалите и подлежи на защита. Възможната колизия на прокламирани права, в случая между свободата на словото, от една страна и засягане чрез упражняването ѝ на правата и доброто име на гражданите, от друга страна, е уредена с чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на Република България. С посочените разпоредби изрично е предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционно защитени ценности каквито са правата и доброто име на гражданите. Прокламираната с чл. 40, ал. 1 от Конституцията на Република България свобода на печата и другите средства за масова информация е свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси. В нейното съдържание, обаче, не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права. Въпросът за баланса на посочените конституционно защитени ценности /свободата на словото и доброто име на гражданите/ се решава конкретно въз основа на обстоятелствата на всеки отделен случай (така Решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г., III ГО на ВКС). Свободата на изразяване на мнения, включително свободата да отстоява свое мнение, да получава и разпространява информация и идеи без намесата на държавните власти са регламентирани и в чл. 10, ал. 1 от КЗПЧОС. Пределите, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите, като това е очертаната правна рамка, в която упражняването на посочените права, в частност правото да се изразява свободно мнение и да се разпространява информация е правомерно, т.е не е обидно или клеветническо и не накърнява доброто име на лицето, което се предполага, а не подлежи на доказване от страна на ответника.
Разпространяването на информация накърнява доброто име, когато за дадено лице се изнасят неверни факти и данни, но само ако те обективно са в състояние да засегнат честта, достойнство и добро му име. Ако фактите са верни, информирането за тях не е противоправно.
При така очертаната правна рамка и с оглед установената по делото фактическа обстановка, настоящият състав намира, че оплакванията на въззивника - ответник по предявения иск, че не е осъществен съставът на деликт се явяват неоснователни. Правилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът е извършил противоправно действие като е разпространил невярна информация за ищеца, за който се твърди, че е „арестуван за педофилия от английските власти и е държан в ареста“.
В конкретния случай се касае до волеизявления за знания, които се преценяват с оглед тяхната вярност и относимост към засягане на честта и достойнството на лицето, до което се отнасят. Обстоятелството, че статията касае ответника е отделено като безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1 от ГПК, поради което възражението в този смисъл е неоснователно. Не са допуснати нарушения при докладване на делото, тъй като първоинстанционният съд е указал на страните кои факти и обстоятелства са в тяхна тежест да докажат, в това число, съдът е указал, че в тежест на ответника при условията на пълно обратно доказване е да обори презумпцията за вина /чл. 154, ал. 2 ГПК/.
По делото не е установено, че така изразената информация е вярна, напротив, от представения сертификат за ищеца се установява, че той не е задържан от органите на реда във Великобритания по никакъв повод. При непозволеното увреждане в гражданското право, за разлика от наказателното право, деецът носи отговорност и за небрежност /арг. чл. 94, ал. 1 от ЗЗД/, която форма на вина се предполага /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, като тази презумпция подлежи на оборване по правилата на чл. 154, ал. 2 от ГПК единствено чрез доказването от страна на ответника на наличието на външна обективна причина, довела до неговото деяние. Професионалната етика на журналиста изисква той да упражнява професията си като предоставя на обществото точна и проверена информация, без преднамерено да скрива или изопачава факти, или да публикува информация, която знае, че е невярна, както и да подвежда обществото. В този смисъл, ответникът, нито е доказал, че фактите, съдържащи се в процесния цитат от статията са верни, нито, че липсва вина за изнасянето на неверните факти у неговите служители или наети от него лица, осъществили дейността по написването ѝ. Доколкото неверните факти са от такъв характер, че обективно са в състояние да засегнат честта, достойнството и доброто име на лицето, за което се отнасят, изцяло следва да бъдат споделени мотивите на съда, обективирани в обжалваното решение, че е налице противоправно деяние. Ответникът обаче не може да носи отговорност за разпространяване на статията от станалите посочени от ищеца медии, доколкото не се установява тези издания да са под негово контрол.
С оглед събраните по делото доказателства, в частност показанията на разпитаните свидетели, възприели непосредствено отражението на написаното върху психиката ищеца, които съдът кредитира като последователни и логични, безспорно се установява, че ищецът е претърпял негативни емоции в следствие на процесната публикация. В показанията е изложено, че след узнаване за статията ищецът изпитал негативни емоции, тъй като името му се свързва с извършване на изключително укоримо деяние. Въпреки това при определяне на вредите, подлежащи на възстановяване, не следва да се взема предвид обстоятелството как статията е засегнала майката на ищеца професионално и емоционално, тъй като ищецът не може да претендира обезщетение за вреди, които негов близък е претърпял от противоправното деяние на ответника, доколкото се касае до чужди материални права. Както правилно е приел и първоинстанционният съд, не е налице и пряка причинна връзка между противоправното действие и напускането на работа от страна на ищеца, тъй като не се установява едното събитие да е закономерна последица от другото, поради което правилно не е взето предвид при определяне на дължимото обезщетение.
Неимуществените вреди са последиците от засягането на блага, които са предмет на субективни права, в това число и права върху телесния и духовния интегритет. Според чл. 52 от ЗЗД обезщетението следва да бъде определено съобразно принципа на справедливостта. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и множество решения на ВКС, понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в действителността обстоятелства. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай. Присъденото обезщетение за неимуществени вреди е адекватно и отговаря на критерия за справедливост с оглед данните по делото и с оглед конкретните обществено-икономически условия в страната. По делото е установено безспорно, че публикацията се е отразила негативно върху психиката на ищеца. Изхождайки от понятието неимуществени вреди, в което се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи изражение не само по отношение на психиката, но и на социалния дискомфорт в определен период от време, настоящият състав счита, че правилно първоинстанционният съд е определил размера на обезщетението за изложеното невярно твърдение, като е отчел, че в статията не е посочено името на ищеца и същевременно същата основно е насочена към атакуване на неговата майката и консула на Република България в Лондон. Ето защо съдът намира, че сумата в размер на 3000 лева адекватно компенсира ищеца за негативните преживявания и притеснения, които е изпитал, като се отчете на първо място, че името му не е споменато изрично, поради което клеветническото твърдение не може да бъде свързано конкретно с неговата личност от неограничен кръг адресати, а може да се възприеме в пълната негова конкретика само от лица, които познават семейството, независимо че материалът е достигнал до значителен брой читатели с оглед факта, че е публикуван в интернет, т.е достъпен е до неограничен брой читатели, независимо от тяхното местонахождение. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че ищецът не е публична личност, която лесно може да бъде разпозната и впоследствие свързвана с тиражираната клевета, която освен това се явява част от публикация, насочена към дейността на консула в Лондон и майката на ищеца, които са основните споменавани в публикацията лица. При определяне размера на обезщетението, следва да се вземе предвид и факта, че ищецът не може да бъде обезщетен за част от посочените в исковата му молба факти, а именно разпространяването на статията от други печатни издания, за които не се установява да са под контрола на ответника, както и за накърняване на доброто име и професионалната репутация на трети лица, които са самостоятелни носители на правото на обезщетение за претърпените вреди.
Следва да се отчете и че твърденията в исковата молба, че ищецът изпитвал срам, интензивен емоционален стрес, който продължил и до предявяване на иска са недоказани. Напротив, видно от показанията на разпитаните свидетели, натискът върху ищеца в личен план е отшумял бързо, а за осъществяването на такъв и е професионален план не са ангажирани доказателства, които пряко го установяват. Не е доказано и твърдението, че публикацията се е отразила негативно върху професионалния авторитет на ищеца със сочения от него интензитет. В допълнение, предвид паричната оценката, която самият ищец дава на изпитаните болки и страдания, отнесена към наведените твърдения и съпоставена с проведеното доказване само на част от сочените вреди, искът над сумата от 3000 лв. до пълния предявен размер от 10000 лв. се явява неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен.
С оглед частичната основателност на главния иск правилно е била уважена и заявената акцесорна претенция за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху сумата от 3000 лв. от датата на увреждането — 10.01.2019 г., тъй като съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, при задължения от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, считано от деня на увреждането. Доколкото отговорността по чл. 49 ЗЗД е функционално обусловена от отговорността на деликвента разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД ще следва да се приложи и по отношение на издателя на печатния материал, т.е. последният дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 10.01.2019 г.
Поради изложеното въззивните жалби са неоснователни, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноските за страните остават така, както са ги сторили, доколкото не са ангажирани доказателства, че въззивникът-ищец е направил отделни разходи във връзка с подадения отговор на въззивната жалба - в представения договор за правна защита и съдействие № 960304 от 14.05.2021 г. на лист 28 е посочено, че договореното възнаграждение е за изготвяне, подаване и подписване на жалба срещу атакуваното решение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 60057 от 06.03.2020 г. на Софийския районен съд, ГО, 125-ти състав, постановено по гр.дело № 37872/2019 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК с решение № 106022 от 01.06.2020 г., постановено по същото дело.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:. 2.