№ 415
гр. София, 04.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Величка Маринкова
Членове:Атанас Н. Атанасов
Дора З. Илиева
при участието на секретаря Силва Д. Абаджиева
в присъствието на прокурора Х. Люцк. А.
като разгледа докладваното от Дора З. Илиева Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20241100607811 по описа за 2024 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. XXI от НПК.
С присъда № 505 от 19.09.2024г., постановена по н.о.х.д. № 3351/2023г.,
СРС НО, 11-ти състав е признал подсъдимия И. Г. за виновен по повдигнатите
му обвинения, както следва:
За извършено от него престъпление по чл. 144а, ал. 1 НК, за което му
наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 9 месеца, чието
изпълнение отложил по реда на чл. 66, ал. 1 НК, за срок от 3 години, считано
от влизане на присъдата в сила;
За извършено от него престъпление по чл. 346б, ал. 1 НК, за което му
наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца, чието
изпълнение отложил по реда на чл. 66, ал. 1 НК, за срок от 3 години, считано
от влизане на присъдата в сила;
За извършено от него престъпление по чл. 143, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1, вр.
чл. 26 НК, за което му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2
години, чието изпълнение отложил по реда на чл. 66, ал. 1 НК, за срок от 4
години, считано от влизане на присъдата в сила;
За извършено от него престъпление по чл. 150, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, НК,
за което му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години,
чието изпълнение отложил по реда на чл. 66, ал. 1 НК, за срок от 5 години,
1
считано от влизане на присъдата в сила.
Прилагайки, чл. 23, ал. 1 НК, СРС определил едно общо най – тежко
наказание на подсъдимия измежду наложените му с присъдата, а именно
„лишаване от свобода“ за срок от 3 години, чието изпълнение на основание чл.
66, ал. 1 НК отложил с изпитателен срок от 5 години, считано от влизане на
присъдата в сила.
На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 НПК постановил веществените
доказателства да останат приложени по делото.
Със същата присъда, на основание чл. 189, ал. 3 НПК осъдил И. Г. да
заплати по сметка на СДВР сторените в хода на досъдебното производство
разноски в размер на 1568, 75 лв. и по сметка на СРС, тези, сторени в
съдебната фаза на делото – в размер на 384,33 лв.
В срочно депозирана въззивна жалба подсъдимият Г. обжалва
постановената присъда, чрез защитника си – адв. К., тъй като я намира за
постановена в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени
процесуални нарушения, както и при определено явно несправедлИ.
наказание, поради което моли за отмяната й и постановяване на нова такава –
оправдателна по характер. В условията на алтернативност, претендира за
отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на
първоинстанционния съд или занижаване на размера на отделните наказания,
наложени на подсъдимия.
В просторното допълнение към въззивната жалба на защитника на
подсъдимия се обосновава дефицит на правната аргументация, изложена в
мотивите към обжалваната присъда досежно деянието по чл. 346б НК,
респективно твърди се за неправилност на извода за наличие на субективния
елемент от състава на престъплението. В контекста на изложеното критикува
и липсата на мотиви досежно обществената опасност на деянието, преценена в
контекста на „малозначителност“. Твърди се, че в рамките на дейността си по
индивидуализация на наказанието, районният съд е пропуснал да изложи
вижданията си относно наличието на смекчаващи и отегчаващи отговорността
обстоятелства, както и възможното приложение на по – лекото предвидено в
закона наказание „глоба“.
Излагат се подробни аргументи за липсата на обективен анализ на всички
доказателствени средства, в частност игнорирането на обясненията на
подсъдимия в качеството им на доказателствено средство. Отправена е
критика към липсата на анализ на протИ.речията в дадените непосредствено
пред първия съд показания от частния обвинител Ф. и тези, приобщени от
досъдебното производство. Изтъква се, че доказателствените средства не са
подложени на обективен, задълбочен и всестранен анализ.
Според защитата инкриминираните деяния от дата 18.06.2022г., се
намират в отношение на поглъщане, което не било съобразено в обжалвания
акт.
На следващо място, твърди се, че за пръв път с обвинителния акт е
въведено ново, непредявено до онзи момент обвинение.
Поддържа се, че крайните изводи на съда са резултат от превратно
тълкуване и изопачаване на доказателствата по делото, в разрез с правилата на
формалната и правна логика.
В жалбата се подчертава, че не са налице безпротИ.речиви и еднопосочни
доказателства, от които да може да се формира единствен възможен извод за
2
съпричастността на подсъдимия към инкриминираните деяния, поради което
постановената осъдителна присъда, всъщност почивала на предположения.
В сезиращия процесуален документ липсват искания за събиране на
доказателства пред въззивната инстанция.
Недоволство от присъдата е изразил и частния обвинител – И. Ф., чрез
повереника си – адв. П., който оспорва така наложените на подсъдимия
наказания, които, съотнесени към престъпната му упоритост намира за явно
несправедливи, поради което моли за изменение на първоинстанционната
присъда, чрез увеличение на наложеното за престъпление по чл. 150, ал. 1 НК
наказание и постановяване на неговото ефективно изтърпяване. В условията
на евентуалност, моли за увеличаването на така определеното общо най –
тежко наказание, чието изтърпяване също счита, че следва да е ефективно.
След запознаване с мотивите на присъдата, в допълнително писмено
изложение подробно доразвива вижданията си касателно необходимостта от
завишаване размера на наложените наказания, като също както и защитника
на подсъдимия намира присъдата за немотивирана в частта, относно
определяне на наказанието и по – специално, относно приложението на
института на условното осъждане, тъй като според повереника районният съд
не се е съобразил с принципите касаещи поправяне и превъзпитание, давайки
приоритет на физическата сигурност на подсъдимия.
В сезиращия процесуален документ липсват искания за събиране на
доказателства пред въззивната инстанция.
Въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК прецени, че за правилното
изясняване на обстоятелствата по делото не се налага допускането до разпит
на подсъдимия, на свидетелите и на вещите лица.
В проведеното открито съдебно заседание, въззивният съд гарантира
правото на подсъдимия да дава обяснения, в резултат на което към
доказателствената съвкупност бяха приобщени и допълнителни обяснения на
подсъдимия Г..
В хода на съдебните прения пред настоящия съд, защитникът на
подсъдимия – адв. К. поддържа жалбата, в която подробно е описано
несъгласието от страна на защитата с постановената присъда. Набляга на
допуснатите от първостепенния съд процесуални нарушения, свързани с
липсата на подробен анализ на доказателствените източници, липсата на
правна аргументация касаеща обективните признаци на престъпните състави.
Посочва и допуснато според него нарушение на материалния закон, касаещо
приложението на чл. 150, ал. 1 НК за сметка на чл. 157, ал. 1 НК. Коментира и
протИ.речия в доказателствения материал, които счита, че не са били
обсъдени от съда в мотивите.
Подсъдимият Г. се солидаризира с изводите на защитника си.
Представителят на обвинението в лицето на прокурор А. изразява
несъгласие с доводите на защитата и счита първоинстанционната присъда за
правилна, а наложените наказания – за справедливи. Счита, че не се
констатират допуснати пред първата инстанция съществени процесуални
нарушения, поради което присъдата следва да бъде потвърдена изцяло.
Повереникът на частния обвинител – адв. П. изцяло поддържа въззивната
си жалба, като единствено подчертава, че отлагането на изпълнението на
наказанието не би могло да доведе до постигане на целите на наказанието,
поради което пледира за налагането на ефективно наказание в размер на 4
3
години „лишаване от свобода“, към което искане изцяло се солидаризира и
частния обвинител Ф..
В последната си дума подсъдимият Г. заявява, че желае да бъде признат за
невинен.
Софийски градски съд, като прецени, доводите, застъпени във
въззивните жалби и становищата, изложени непосредствено в проведеното
открито съдебно заседание и след като въз основа на императивно
вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на
първоинстанционната присъда , съобразно изискванията на чл. 314 НПК,
намери, че са налице основания за нейната отмяна и връщане на делото
на Софийски районен съд за повторното му разглеждане от друг състав
на съда от стадия подготвителни действия за разглеждане на делото в
открито заседание.
Мотивите на въззивния съд за това са, че в рамките на разглеждане на
делото пред първоинстанционния съд са допуснати съществени процесуални
нарушения, които са неотстраними от въззивната инстанция, респективно не
позволяват на въззивния съд да прецени на база на кои конкретно
доказателства първостепенния съд е установил приетата в мотивите си
фактическа обстановка; на база на кои конкретни доказателства е преценил, че
по несъмнен и категоричен начин се установява извършването на отделните
деяния, нито е обсъдил коя инкриминирана деятелност, счита, че покрива
признаците на състав на престъпление и причините за това.
Първостепенният съд в на пръв поглед просторните си мотиви е възприел
дословно фактическата обстановка, описана в обвинителния акт, с
изключение на две от деянията, включени в състава на престъплението на
системно извършване, а именно инкриминираното на 20.06.2021г.
престъпление по чл. 144а, ал. 1 НК и инкриминираното на 19.09.2022г.,
престъпление по чл. 144а, ал. 1 НК.
Тези констатации на въззивния съд налагат следните уточнения:
От една страна, в нарушение на задължението си по чл. 305, ал. 3 НПК да
отрази в мотивите, по свое вътрешно убеждение, установените от съда
релевантни факти, на база приобщените годни доказателствени източници
първостепенният съд е извършил буквален препис на обвинителния акт,
поставяйки под съмнение принципа за вземане на решение по собствено
вътрешно убеждение. Разбира се, мислимо е изложената в обвинителния акт
фактология да е аналогична на възприетата от съда, но последното следва да е
в резултат на дейността по анализ и преценка на доказателствата по делото,
извършена съда.
От друга страна, така възприетата фактическа обстановка – чрез
изключването на деянието, инкриминирано на 19.09.2022г., не е намерила
отражение в диспозитива на присъдата, където, подсъдимият фигурира като
осъден, включително за извършено на тази дата деяние, което създава едно
недопустимо протИ.речие между диспозитив и мотиви.
Нещо повече, възприетата фактическа обстановка /с изключване на
деянието, инкриминирано на 19.09.2022г.,/ въобще протИ.речи на анализа на
доказателствения материал, направен в ревизирания съдебен акт, където на
л.6, абз. последен, районният съд приема, че извършването на
инкриминираното деяние на 19.09.2022г. безспорно се установява.
Аналогично процесуално нарушение се съзира и по отношение на
4
инкриминираните като престъпления по чл. 143, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК
деяния с дати 22.11.2021г., 07.02.2022г., 18.06.2022г., където, от една страна
районният съд възприема инкриминираното в обвинителния акт „опит да
съблече връхната дреха, да събуе панталони“, а от друга, в рамките на
доказателствения си анализ възприема съвсем различна деятелност /опит да се
свърже с полицейските служители/, която впрочем не е и инкриминирана за
тези дати.
Относно обсъждане на доказателствата, макар на пръв поглед да е
изграден доказателствен анализ, от една страна, същият, както бе посочено по
– горе, протИ.речи отчасти на възприетата от СРС фактология.
От друга страна, макар на пръв поглед в мотивите на съд да се съдържа
коментар на събраните по делото доказателства, то при задълбочен прочит е
видно, че по отношение на престъплението по чл.144а НК районният съд е
съпоставял дати на деяния с лице – свидетел по делото, което е присъствало
или веществено доказателствено средство, което носи отражение от период,
относим към инкриминиран в ОА период, но по същество коментарът на
събраните по делото най – вече гласни доказателствени средства е
повърхностен, схематичен и незадълбочен. Пред първия съд са разпитани
множество свидетели, чиито имена съвсем формално са маркирани в мотивите
на ревизирания акт, но за въззивния съд не става ясно кои от обстоятелствата
от установената фактическа обстановка се установяват от отделните
доказателства освен, че за част от инкриминираните в обвинителния акт дати
се констатира наличието на нежелана среща между подсъдимия и
пострадалия, което противно на възприетото в мотивите на районния съд, не е
достатъчно от гледна точка на доказателствения стандарт за престъплението
по чл. 144а, ал. 1 НК.
По отношение на това обвинение е посочено, че за част от деянията
/25.05.2022г., 28.05.2022г., 29.05.2022г., 19.09.2022г./ водеща роля имат само и
единствено показанията на Ф., който подход в принципен план не е погрешен,
но все при наличието на други доказателства – част от тях преки, част от тях
косвени, пълното им игнориране от страна на първия съд следва да бъде
разгледано като непреодолим доказателствен дефицит. Така например, не
става ясно защо съдът е избрал да игнорира, приобщените по делото гласни
доказателствени средства чрез разпитите на свидетелите Б.М. и Н. Ф.а, които
твърдят да са присъствали на инкриминираното на 25.05.2022г. деяние.
Последното е още по – непонятно, предвид факта, че районният съд е
преценил да кредити св.Н. Ф.а, досежно възприятията й за деянията,
инкриминирани на 25.12.2021г.
На следващо място, за въззивния съд остана неясна волята на първия съд,
от кои факти и обстоятелства е прието, че „целенасочените, нежелани срещи“,
са възбудили основателен страх за здравето и жИ.та на пострадалия, като
обективен признак на престъпния състав по чл. 144а НК, поради това, че
подобни разсъждения изцяло липсват, независимо, че лицето е признато за
виновно за това си поведение. Изключително съществена е волята на
районния съд по този въпрос, доколкото именно наличието на конкретно
поведение със заплашителен за пострадалия характер, обуславя
съставомерността или не, на престъплението, за което Г. е предаден на съд. По
този въпрос, районният съд е запазил пълно мълчания, въпреки наличието
на напоителни писмени доказателства, способи на доказване, веществени
доказателства, съдържащи данни за наличието на точно такова поведение,
5
както и гласни доказателствени средства, носещи информация за конкретни
думи и изрази със заплашителен характер. По тези причини, длъжен е бил
районният съд да обсъди от кои доказателства, приема от една страна,
наличието на срещи между подсъдимия и пострадалия, а от друга, от кои
доказателствени източници черпи данни, за заплашително поведение на
именно тези дати. Последното, е от съществено значение предвид
спецификата на конкретното престъпление – такова на системно извършване,
очертано с период /начална и крайна дата/, за които начална и крайна дата, по
безспорен начин е необходимо да бъдат установени съществените елементи на
престъплението. В този ред на мисли не става ясно какво е отношението на
съда към твърденията на св. К., че Ф. сам е приближил подсъдимия на срещата
на 08.03.2021г., слагаща началото на престъпната дейност на Г. в контекста на
„възбуждане на основателен страх за жИ.та и здравето“. По аналогичен начин,
напълно е игнорирано, от кои доказателствени източници, районният съд е
възприел информация за „поведение, възбуждащо страх за жИ.та и здравето“
и за последната инкриминирана дата – 19.09.2022г. Предвид, спецификата на
престъплението – такова на системно извършване, изискващо наличието на
поне 3 деяния, покриващи признаците на престъпния състав, районният съд е
бил длъжен да анализира наличието на поне още едно деяние, в рамките на
периода, което да е било със застрашителен за Ф. характер, по който въпрос
липсва произнасяне, а е отговорено шаблонно с „този критерии е изпълнен“.
Нещо, повече, в случай, че бяха спазени задълженията на районния съд в тази
насока, с висока степен на вероятност, инкриминираният период би бил
различен като краен резултат според въззивния съд.
По отношение на деянието, инкриминирано като престъпление по
чл.346б НК, районният съд е дал приоритет на показанията на частния
обвинител, като изцяло не се е доверил на обясненията на подсъдимия, но
отново е подходил повърхностно към релевантната за наличието на
съставомерните елементи на престъплението информация. Така например,
просторно е обсъдил заключващия механизъм на колата, но е избегнал изобщо
да сподели мнението си за причините подсъдимият да влезе в автомобила,
фактът, че автомобилът е бил отключен и то от самия му собственик,
който също е присъствал, както и действията, предприети от подсъдимия,
покриващи изпълнителното деяние, които обстоятелства са ключови за
възраженията на защитата, касаещи съставомерността на инкриминираното
деяние от субективна страна, а според въззивният съд и от обективна.
По отношение на престъплението по чл. 143, ал. 1, вр. ал. 18 НК,
районният съд отново е възприел подход за кредитиране в цялост показанията
на частния обвинител, което, както бе посочено по – горе, не е пречка, но при
извършения повърхностен анализ, е приел, че за всяко едно от
инкриминираните деяния /с дати: 09.04.2021г., 18.11.2021г., 22.11.2021г.,
07.02.2022г., 18.06.2022г./, упражнената от подсъдимия принуда, е била
насочена към въздействие в поведението на частния обвинител касаещо,
преграждане на възможността за сигнализиране на правоохранителните
органи. Последното води до едно съществено вътрешно протИ.речие в
мотивната част, от една страна, защото кредитираните в цялост показанията на
самия пострадал, изложени непосредствено пред районния съд са хаотични,
неясни и на места с пълна липса на спомен, а от друга – приобщените по
делото писмени доказателствени средства – протокол за разпит на л. 32, то, 1
от ДП на същия пострадал се посочва, че за деянието на 09.04.2021г., Ф. се е
опитал, а и успял да се свърже с родителите на подсъдимия, а не с полицията.
6
Тези протИ.речия изобщо не са коментирани в ревизирания акт. Нещо повече,
в приобщения доказателствен източник изобщо липсват фактически
твърдения, които дори предполагаемо биха покрили състава на
инкриминираната от дата 18.11.2021г., около 14:00 ч. принуда, което в
комбинация с повърхностния анализ на приобщените доказателства, по
същество води до невъзможност за въззивният съд да разбере, от кои
доказателства районният съд е приел наличието на принудителни действия на
инкриминираната дата и час. По отношение на останалите деяния, с дати
22.11.2021г., 07.02.2022г., 18.06.2022г., също неясна е волята на съда, след като
кредитира показанията на пострадалия, за дърпане на дрехи от страна на
подсъдимия и липса на насоченост към определено поведение, защо приема,
че касаят обаждания до полицейските органи. Коректно е да се посочи, че
впоследствие, /л. 10 от мотивите/, отново се диференцират различните деяния.
Липсата на цялостен задълбочен анализ на приетите от съда
доказателства, препятства възможността за преценка на въпросите какво
първоинстанционният съд приема за установена от фактическа страна, въз
основа на която преценка следва да направи своите правни изводи.
На следващо място, мотивите на първия съд страдат от още един
изключително съществен порок, свързан с правния анализ на всички
инкриминирани деяния и преди всичко с основните възражения на защитата
касаещи несъставомерност на деянията по чл. 346б НК и по чл.150, ал. 1 НК.
Видно, както от пледоариите пред първата инстанция, така и от доводите,
наведени в жалбите срещу присъдата на СРС, освен недоказаност на деянията
на подсъдимия, поради съществени протИ.речия в доказателствения материал,
по отношение на престъплението по чл. 346б НК, през цялото време е
претендирано за липсата на умисъл към протИ.правно проникване,
изключваща съставомерността на престъплението от субективна страна. По
този въпрос районният съд не е взел становище, доколкото е приел, че
наличието на собственика на мястото, не изключва априори съставомерността,
като по този начин, макар да е аргументирал наличието на обективните
признаци според него, е оставил без отговор възражението на защитата, че
подсъдимият, не е имал никакво намерение, да прониква протИ.правно в
автомобил, а е целял да проведе нежелан от пострадалия разговор, в която
насока съвсем основателно възразява защитникът на подсъдимия. Нещо
повече, пропускайки дори шаблонно да посочи обективните признаци на
състава не е изложил и вижданията си по въпроса „влизането в отключен
автомобил при наличието на собственика на автомобила“, следва ли да бъде
отъждествено с изпълнителното деяние „проникване“ и доколко
демонстрацията на нежелание следва да се подвежда под обективния признак
„протИ.правност“.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 144а, ал. 2 от НК,
следене е всяко поведение със заплашителен характер срещу конкретно лице,
което може да се изразява в преследването му, показването му, че е
наблюдавано, навлизането в нежелана комуникация с него чрез всички
възможни средства за комуникация. В конкретния случай, липсва дори
шаблонно описание на обективните и субективните признаци на престъпния
състав. Липсва посочване кои действия на подсъдимия, районният съд е приел
да са от естеството да предизвикат основателен страх у частния обвинител. На
следващо място, липсват мотиви относно това, кои деяния, районният съд
намира да изпълват изискването за „системност“ /три или повече отделни
7
еднородни деяния, извършени въз основа на отделни решения, поотделно
формално покриващи признаците на престъпния състав/. Макар да е приел за
безспорно, наличието на пряк умисъл в извършване на деянието, районният
съд отново е пропуснал да отбележи, кои са причините, да приема, че деецът
е съзнавал и е целял с поведението си да предизвиква страх за жИ.та и
здравето на пострадалия, в който ред на мисли, този състав на Софийски
градски съд счита за необходимо да посочи, че целенасочени срещи, макар
и нежелани, макар и от житейска гледна точка безспорно изключително
неприятни, не са криминализирани от закона сами по себе си. Необходимо
е това поведение да е годно да предизвика основателен страх за здравето и
жИ.та у лице с нормална психика, за да се приеме, че същото от
обективна страна покрива състава на цитираното престъпление.
Недостатъчни, съобразно минималните стандарти за мотивираност на
съдебния акт се явяват и правните изводи на районния съд касателно
инкриминираните по чл. 143, ал. 1 НК деяния. На първо място, с мълчание е
подминат въпроса, доколко упражнената принуда на 09.04.2021г., - дърпане на
телефон, е подчинена и насочена, към претърпяване на нещо противно на
волята на пострадалия- лишаването от фактическата власт върху телефона,
така както е инкриминирано в обвинителния акт, респ. обаждане до
полицейските служители – както е прието в мотивите. Аналогичен въпрос
следва да бъде поставен относно деянията на 22.11.2021г., 07.02.2022г., на
18.06.2022г., за които въззивният съд не успя да установи волята в
ревизирания акт, какво всъщност, извършителят е целял пострадалия да
претърпи, противно на волята му.
Непосредствен обект на престъплението по чл. 143 НК са обществените
отношения, които осигуряват на личността възможност психичните процеси, в
резултат на които волята му се формира свободно, да протичат нормално и в
съответствие с неговите представи за собствените му потребности.
Изпълнителното деяние се изразява в протИ.правно мотивиране на
пострадалия към поведение, което той не желае. Касае се винаги до
въздействие върху психиката на жертвата чрез сила, заплашване или
злоупотреба с власт. Престъпният резултат е поведението на пострадалия,
който извършва, пропуска да извърши или претърпява нещо противно на
своята воля. Това поведение има личен характер. От субективна страна деецът
съзнава, както съдържанието на волята на пострадалия, така и че въздейства
върху неговата психика така, за да го мотивира да предприеме различно
поведение. От своя страна жертвата също съзнава, че поведението й не е
подчинено на доброволно взето решение, но извършва, пропуска да извърши
или претърпява нещо противно на волята си поради страх, че в противен
случай за нея ще настъпят неблагоприятни последици.
В случая, предвид многобройните дефицити на доказателствения анализ в
ревизирания акт, неясно за въззивния съд остава към постигането на какъв
престъпен резултат е била насочена инкриминираната принуда. Последното е
от изключителна важност за преценка виновността на подсъдимия, тъй като не
всяко упражнено физическо насилие може да бъде елемент на престъплението
по чл. 143 НК, а само тази, която е насочена към конкретно определена цел,
която цел да е обусловена от волята на друго лице.
Предвид изложеното по – горе, по отношение на последните 3 деяния,
включени в състава на продължаваното престъпление, районният съд
шаблонно маркира „липса на сексуална насоченост в поведение“, което
8
обстоятелство, отново не става ясно за контролиращия съд как е констатирано.
Последното е от съществено значение за квалификацията на деянието като
принуда или като действие насочено към полово удовлетворение, доколкото
не може да бъде игнориран факта, че употребата на сила /която не е ясно към
мотивирането на какво поведение е насочена/, априори не изключва
подсъдимият да е извършил под формата на алтернативен умисъл действия,
които да се категоризират като такива, насочени към удовлетворяване на
полово желание, независимо, че целта е била „гавра“ както се посочва от
районния съд.
По – прецизно е подходено от страна на районния съд по отношение на
последното инкриминирано деяние – по чл. 150, ал. 1, вр. чл. 26 НК.
Независимо от това, въззивният съд е на мнение, че и тук е допуснато
съществено процесуално нарушение, чрез неправилното приложение на
материалния закон, както основателно отбеляза защитникът на подсъдимия.
Тази констатация, сама по себе си не би била неотстранима от въззивния съд,
но предвид изложеното по – горе, респ. необходимостта от връщане на делото
в първоинстанционната му фаза, следва да бъде отбелязана за пълнота. В
нормата на чл.150 от НК са инкриминирани действия, които се извършват с
цел да се възбуди или удовлетвори полово желание без съвкупление. Това
разбира се, следва да е извършено без съгласие на жертвата, чрез използване
на протИ.законни действия, описани подробно в нормата.
Този състав на Софийски градски съд единодушно споделя становището,
че изпълнителното деяние по чл. 150 НК визира действия между лица от
различен пол, като аргумент за това е използването на термина
„съвкупление“.
В чл. 157 от НК изпълнителното деяние се характеризира с две отделни
форми -първата е на полово сношение и втората - действия на полово
удовлетворение. Това изпълнително деяние следва да се осъществява с лице
от същия пол, чрез употреба на сила и заплашване или с другите изброени
протИ.законни действия.
Характерно е, че първата форма визира полов акт. Терминът полово
сношение крие в себе си целта на законодателната идея да разграничи
съвкуплението /по смисъла на чл. 150 НК/ от половото сношение,
доколкото в семантично отношение това са синоними и съдържанието им е
едно и също - полов акт. Разграничението се налага, тъй като такова е
нормативно сторено от самия законодател именно чрез терминологията,
използвана в двата престъпни състава - очевидно съвкуплението се
използва като термин за полов акт с лице от женски пол, който е
обективно годен да доведе до биологично възпроизводство, а половото
сношение за полов акт между лица от мъжки пол, тъй като по чисто
физиологични причини между лица от женски пол проникване с полов орган
не може да има, т.е няма сношение. Всъщност точно това налага
законодателят да въведе втората форма - действия на полово
удовлетворение, които еднополово могат да се извършат както от мъже,
но така и от жени, и които по този начин се инкриминират.
След като намери за нужно да уточни различията в двете правни норми,
доколкото подсъдимият и пострадалият безспорно са от един и същи пол –
мъжки, в процесния случай, правилната правна квалификация е тази по чл.
157, ал. 1, предл. II НК.
Въззивният съд отказа събирането на доказателствата, поискани от
9
защитата, макар и да счита същите за принципно основателни и необходими за
изясняване на обективната истина по делото, тъй като прие, че ако стори това,
при наличието на тези мотиви и евентуалното потвърждаване на присъдата
дори за част от деянията на практика би лишил подсъдимия от една инстанция
по същество, доколкото първата инстанция не е положила всички необходими
усилия за изясняване на фактите и обстоятелствата по делото от една страна, а
от друга е нарушила правото на подсъдимия на защита, игнорирайки изобщо
съществена част от възраженията на подсъдимия, в частност субективните
причини за съществена част от поведението му. Липсата на отговор на такива
съществени възражения на която и да е било страна по делото в мотивите на
съда, всякога се приравнява на липса на мотиви, тъй като не позволява на
контролиращата инстанция да установи на база на какво първостепенният съд
е направил свои собствени фактически и правни изводи, респ. защо е
възприел едни доказателства, а е отхвърлил други, както и по какви
съображения не е взел предвид възраженията на страните. Това се явява и
абсолютно, съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 335, ал. 2,
вр. чл.348, ал. 3, т. 2 НПК, водещо до отмяна на постановения съдебен акт, без
да бъде обсъждан въпроса по същество и налагащо връщане на делото за ново
разглеждане от друг състав на първостепенния съд.
В обобщение, първоинстанционният съдебен състав не е отразил
собственото си становище относно приетата и установена в рамките на
съдебното следствие фактическа обстановка, а е възпроизвел почти дословно
обвинителния акт, довело до протИ.речие с оценката на доказателствената
съвкупност и достигнатите въз основа на нея правни изводи, които са до
такава степен схематично маркирани, че останаха неразбираеми за въззивния
съд.
За да се правят изводи в посока виновност или невиновност, необходимо е
преди всичко да са налице годни мотиви, които да могат да бъдат
контролирани и проверявани от въззивния съд, каквито в случая липсват.
Ето защо въззивният съд намира, че в рамките на настоящето решение не
следва да бъде обсъждано изобщо обвинението по същество. Присъдата на
СРС следва да бъде отменена на формално основание, а делото върнато за
ново разглеждане от друг състав на СРС на фаза подготвителни действия за
разглеждане на делото, с избор на съдия докладчик и насрочване на делото за
разпоредително заседание, където да бъдат обсъдени въпросите, визирани в
чл. 248 НПК, включително и тези касаещи съществени процесуални
нарушения допуснати в обвинителния акт и довели до нарушаване на правото
на защита на подсъдимия да разбере в какво всъщност е обвинен.
За пълнота и съобразно служебното си задължение за цялостна въззивна
проверка, настоящият съдебен състав следва да отбележи, че една съществена
част от коментираните по – горе дефицити на ревизираната присъда, намират
своя първоизточник още в така внесения обвинителен акт, което при разбира
се, суверенна преценка на съдебния състав, следва да бъде съобразено при
новото разглеждане на делото.
Що се отнася до възражението, направено от защитника на подсъдимия,
за липса на привличане за престъпление, извършено на 18.06.2022, около
20:00 ч., инкриминирано като част от деятелността подведена под чл. 150, ал.
1, вр. чл. 26 НК, въззивният съд е длъжен да посочи несъгласието си и да
насочи вниманието на защитника към постановлението за привличане от
08.03.2023г., поместено в том 6 от ДП. Разбира се, и по този въпрос,
10
районният съд следва да направи самостоятелна преценка.
По отношение на общото недоволство, изразено както от защитата, така и
поддържано от името на частния обвинител касателно липсата на мотиви по
въпроса за индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия,
настоящия състав, въпреки отправените по – горе критики, не намира за
основателно. Противно на доводите на защитата, районният съд е отговорил
задоволително на причините, поради които не възприема становището за
ниска степен на обществена опасност на дееца, а противно на доводите на
повереника, макар действително да е подходил с известна нетрадиционност,
при съобразяване на част от фактите и обстоятелствата, по същество, не е
пропуснал да съобрази релевантните такива, като не е подчинил решението си
единствено на екзотичните доводи.
При тези мотиви и на основание чл. 334, ал. 1, вр. чл. 335, ал. 2 НПК,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ присъда № 505 от 19.09.2024г., постановена по н.о.х.д. №
3351/2023г., СРС НО, 11-ти състав.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за ново разглеждане от друг
съдебен състав от стадия на подготвителни действия за разглеждане на делото
в разпоредително заседание.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11